1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 413
Гр. С., 20.03.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 13.03.2012 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
Като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №1415/11 г.,
Намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивното решение на Апелативен съд С. /АС/ по гр.д. №1399/11 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени до размер на съответно 14 837 лв. и 4 945 лв. предявените от Л. Г. / лично и като наследник на С. Г./ и К. П. / като наследник на С. Г./ искове по чл.59 от ЗЗД –присъдено е обезщетение за ползването без основание на собствения на ищците недвижим имот – магазин и кафе, за периода 1.03.00 – 9.04.04 г.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 2 от ГПК. Поставя като значим за спора и противоречиво решаван от съдилищата материалноправния въпрос: дължи ли се обезщетение по чл.59 от ЗЗД за вещ, която е негодна да се ползва по предназначение и дори да беше на разположение на собственика, той не би могъл да я ползва лично или да я предостави под наем, поради техническата й негодност. Обосновава противоречивото решаване на въпроса с влезли в сила решения №274/05 г., №1449/08 г. на ОС – Враца и №1903/02 г. на ВКС, четвърто г.о., по реда на ГПК, отм.- осн. по чл.280, ал.1,т.2 от ГПК. Намира, че в обжалваното решение въпросът е решен в противоречие и с практика на ВКС по чл.290 от ГПК – Р по гр.д. №1033/09 г. на трето г.о. и по т.д. №798/09 г. на второ т.о. – осн. по чл.280, ал.1,т.1 от ГПК.
В. съд е приел за безспорно между страните правото на собственост на ищците върху процесния имот – дворно място и построения в него временен търговски обект – магазин, узаконен с акт за узаконяване от 2001 г., но невъведен в експлоатация за процесния период. Установено е, че за процесния период обектът е бил ползван за склад от ответника по иска – сега касатор, и обезщетението е определено за обогатяването на ответника от това фактическо ползване. Искът е отхвърлен до пълния размер, заявен за ползването на вещта по предназначението й – за магазин, като е отчетено именно обстоятелството, че обектът не е въведен в експлоатация като такъв и не може да се ползва, нито е ползван с това предназначение.
Или поставеният въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с представените решения на ВКС по чл.290 от ГПК – отчетено е , че обектът не може да се ползва по предназначение за магазин и съответно не се дължи обезщетение за такова ползване, а за фактическото му ползване от ответника като склад , с което се е обогатил неоснователно за сметка на длъжника. Според задължителната практика на ВКС -ППВС №1/79 г. и решения по чл.290 от ГПК – напр. №25/10 г. на първо г.о., №719/10 г. на трето г.о., №198/10 г. на второ г.о., №459/10 г. на четвърто г.о. , законът забранява неоснователното обогатяване на едно лице за сметка на обогатяването на друго. Под обогатяване се разбира както получаването на имуществени ползи, така и придобиването и спестяването на такива ползи от едно лице за сметка на друго /а не само недължимо плащане – за чл. 55, ал. 1 ЗЗД/. Под неоснователно се разбира отсъствието на правно основание за такова получаване, придобиване и спестяване. Реализираната от друго лице имотна облага / в случая с възможното фактическо ползване на обекта от ответника, макар и не по предназначението му/ следва да се присъди на собственика. В същия смисъл са и приложените към жалбата решения на ВКС №1903/02 г. и по гр.д. №1033/09 г.
Не е налице и противоречиво решаване на въпроса с посочените две решения на В. и Врачански ОС. В първото е прието, че лишаването на собственика от собствените му движими вещи дава основание на собственика да претендира обезщетение за ползването им, независимо дали той ще ги ползва в собствено производство или ще ги отдаде под наем. Второто е постановено при друга фактическа обстановка – там неоснователността на иска по чл.59 от ЗЗД е обусловено от тази на иска за ревандикация по чл.108 от ЗС за процесните магазини. В определението на ВКС по гр.д. №131/09 г. на първо г.о., с което не е допуснато обжалването е посочено: В конкретния случай задържането на обекта от строителя / отв. по иска/ се дължи на обстоятелството, че същите не са предадени при условията на чл.176 от ЗУТ, от който момент е падежът на задължението за предаване на конкретната сграда на възложителя, в чиито права са встъпили ищците. Освен това в практиката на ВКС по чл.290 от ГПК – Р №117/11 г. по гр.д. №718/10 г. на първо г.о., се приема, че благоустройствената забрана на чл.177 от ЗУТ да се ползва строеж или част от него не е пречка да се установява владение върху имота, съответно не може да бъде пречка за присъждане на обезщетение по чл.59 от ЗЗД при неоснователното му държане от трето лице до размера на обогатяването.
Не са налице сочените основания за допускане на обжалването, поради което ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд С. по гр.д. №1399/11 г. от 1.07.11 г.
Осъжда [фирма], [населено място] да заплати на К. С. П. и Л. П. Г. сумата от 500 / петстотин / лв., разноски за адвокатско възнаграждение за това производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: