5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 413
София, 18.06.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети юни през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1019/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. З. З., Н. М. З. и Р. З. З. срещу въззивно решение № 1346 от 20.07.2012 г., постановено по в. гр. д. № 1039/2012 г. на Пловдивски окръжен съд. С посоченото решение, след отмяна на решение № 212 от 16.01.2012 г. по гр. д. № 20568/2010 г. на Пловдивски районен съд, са осъдени М. З. З., Н. М. З. и Р. З. З. да заплатят общо на П. Г. М. сумата 22 000 лв., дължима по издаден от наследодателя им З. Р. З., починал на 03.11.2008 г., запис на заповед с падеж 31.12.2007 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане, и сумата 8 244.35 лв. – лихви за забава за периода 31.12.2007 г. – 02.12.2010 г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Касаторите определят като незаконосъобразни изводите в решението за формална редовност на записа на заповед, от който произтичат присъдените вземания. Твърдят, че въззивният съд е приел за редовен от външна страна запис на заповед, в чийто текст са вписани две взаимно изключващи се дати на издаване, което е равнозначно на липса дата като задължителен реквизит по чл.535, т.6 ТЗ и води до нищожност на записа на заповед. Навеждат оплаквания, че съдът е разпределил неправилно доказателствената тежест в процеса като е приел, че поради абстрактния характер на записа на заповед ищецът – приносител няма задължение да доказва конкретно каузално правоотношение, представляващо непосредственото основание за менителничното задължаване на издателя.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са обосновали приложното поле на касационното обжалване с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл неправилно и в противоречие с практиката на ВС, ВКС и други съдилища в приложени към изложението съдебни решения по следните въпроси : „1. Представлява ли липсата като реквизит на израза „дата на издаване” в частния диспозитивен документ – едностранно волеизявление с абстрактен характер, насочено към пораждане на определени правни последици, регламентирани в закона, облечен в законоустановена писмена форма за действителност, с наименование „запис на заповед”, условие за нищожност на менителничната сделка поради неспазване на формата за действителност; Може ли за наличието на този реквизит да се прави само предположение при възбудено съмнение относно външната страна, от което да се приема наличието на действителен запис на заповед; 2. От значение ли е връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение като причина за издаването му и как се разпределя доказателствената тежест в този случай; 3. Длъжен ли е съдът винаги да съобразява правилата на пълното и главно доказване; 4. Ако в записа на заповед липсва дата на издаване, този документ представлява ли менителничен ефект по смисъла на чл.535 ТЗ и приложима ли е в този случай конверсия на недействителния запис на заповед в облигационен договор по чл.240 и сл. ЗЗД; 5. Допустимо ли е въззивният съд при постановяване на фактическите си изводи, въз основа на които е формулирал правните си изводи от значение за решаване на спора, да пропусне да обсъди подробно доказателство – частният писмен документ с наименование „запис на заповед.”.
Ответникът П. Г. М. от [населено място] оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба в писмен отговор по чл.287 ГПК. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени решението на Пловдивски районен съд и да уважи предявените от П. Г. М. против М. З. З., Н. М. З. и Р. З. З. осъдителни искове, Пловдивски окръжен съд е приел, че в качеството им на наследници на починалия на 03.11.2008 г. З. Р. З. тримата ответници дължат на ищеца сумата 22 000 лв. по силата на издаден от наследодателя им запис на заповед с падеж 31.12.2007 г., заедно с обезщетение за забава в размер на сумата 8 244.35 лв. за периода от падежа на менителничното задължение до предявяване на исковете. За неоснователно е счетено възражението на ответниците за липса на задължителен реквизит по чл.535, т.6 ТЗ – дата на издаване, водещ до нищожност на записа на заповед. Въззивният съд е преценил, че записът на заповед съдържа в текста си дата на издаване – 19.04.2007 г., поради което не е нищожен на релевираното от ответниците основание. Изразил е несъгласие с изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на исковете поради отсъствие на ангажирани от ищеца – поемател доказателства за съществуване на конкретно каузално правоотношение с издателя, послужило като причина за издаване на записа на заповед. Позовавайки се на задължителната практика на ВКС в решение № 78/17.07.2009 г. по т. д. № 29/2009 г. на І т. о., съставът на Пловдивски окръжен съд е мотивирал становище, че с оглед абстрактния характер на записа на заповед кредиторът не е длъжен да доказва каузално отношение като основание за неговото издаване, респ. че ако в качеството си на длъжници по менителничния ефект ответниците твърдят такова правоотношение, те носят тежестта да го докажат.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Касаторите са посочили като значими за изхода на делото множество въпроси, които в обобщен вид се свеждат до следното : Нищожен ли е запис на заповед, който не съдържа в текста си дата на издаване /задължителен реквизит по чл.535, т.6 ТЗ/; Обусловено ли е уважаването на иск за вземане, произтичащо от запис на заповед, от доказване на каузално правоотношение като причина /основание/ за издаване на записа на заповед; Как се разпределя доказателствената тежест при спор за връзка между записа на заповед и друго каузално правоотношение.
Първият въпрос – за дата на издаване като задължителен реквизит от съдържанието на записа на заповед, не е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. След преценка на текста на представения по делото запис на заповед, въззивният съд е достигнал до категоричен извод, че същият съдържа дата на издаване – 19.04.2007 г., и е редовен от външна страна от гледна точка на императивното изискване на чл.535, т.6 ТЗ. При положение, че за да уважи исковете, съдът е констатирал наличието на изискуемия от чл.535, т.6 ТЗ задължителен реквизит, въпросът дали липсата на дата води до нищожност на записа на заповед, не кореспондира с мотивите към обжалваното решение и не попада в приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Несъгласието на касаторите с даденото от въззивния съд разрешение относно формалната редовност на менителничния ефект е ирелевантно за достъпа до касация, а правилността на извода, че в текста на записа на заповед е вписана дата на издаване, не подлежи на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК. Поради несъответствието на въпроса с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не се налага обсъждане на цитираната в изложението съдебна практика, третираща последиците от липсата на задължителен реквизит по чл.535 ТЗ в текста на запис на заповед.
Останалите два въпроса също не могат да се квалифицират като значими за изхода на конкретното дело, за да се подведат под общото основание на чл.280, ал.1 ГПК. При действието на чл.290 ГПК е създадена задължителна практика на ВКС, чрез която са изяснени въпросите дали и в кои случаи доказването на каузално правоотношение е условие за успешно провеждане на иск за съществуване или присъждане на вземане, произтичащо от запис на заповед, и как се разпределя доказателствената тежест за установяване на свързаното със записа на заповед каузално правоотношение. В решение № 141/08.03.2010 г. по т. д. № 798/2008 г. на ІІ т. о., решение № 149/05.11.2009 г. по т. д. № 49/2010 г. на І т. о., решение № 108/22.07.2011 г. по т. д. № 813/2010 г. на ІІ т. о., решение № 149/05.11.2010 г. по т. д. № 49/2010 г. на І т. о., решение № 143/12.04.2010 г. по т. д. № 634/2010 г. на ІІ т. о., решение № 173/12.01.2011 г. по т. д. № 901/2009 г., решение № 159/20.12.2012 г. по т. д. № 960/2011 г. на І т. о., решение № 73/01.02.2013 г. по т. д. № 870/2011 г. на І т. о. и др., е изразено принципното становище, че съдът, сезиран с иск за вземане по запис на заповед, се произнася за съществуването на вземането в зависимост от преценката на формалната редовност и действителност на менителничния ефект; когато ищецът е навел твърдения или е направил признание, че записът на заповед е издаден по повод на конкретно каузално правоотношение, или ответникът е основал възраженията си срещу иска на такова правоотношение, съдът е длъжен да изследва каузалното правоотношение и връзката му със записа на заповед и в зависимост от възникването и съществуването на каузалното вземане да разреши спора за съществуване на обективираното в записа на заповед менителнично вземане; тежестта на доказване на каузалното правоотношение и на връзката му със записа на заповед се разпределя според общото правило на чл.154, ал.1 ГПК. В решение № 85/05.07.2012 г. по т. д. № 438/2011 г. на ВКС, І т. о., и решение № 159/20.12.2012 г. по т. д. № 960/2011 г. на ВКС, І т. о., е прието, че поради абстрактния му характер редовният от външна страна и удостоверяващ изискуемо вземане запис на заповед не е нищожен, ако кредиторът не е твърдял и доказал конкретно каузално правоотношение като непосредствена причина за издаването му. В конкретния случай ищецът /поемател на записа на заповед/ не е твърдял, че записът на заповед е издаден по повод на конкретно каузално правоотношение и/или с намерение за обезпечаване на такива правоотношение. Ответниците /наследници на издателя на записа на заповед/ също не са релевирали лични възражения, основани на свързано със записа на заповед каузално правоотношение. Правният спор между страните се е свел до формалната редовност на записа на заповед и по тази причина преценката за съществуване на претендираните с иска вземания е ограничена до съдържанието и действителността на записа на заповед, посочен в исковата молба като източник на вземанията и регламентиран от закона /чл.1, ал.1, т.8 ТЗ/ като самостоятелна правна сделка с абстрактен характер. Присъждането на вземанията, въпреки отсъствието на доказателства за каузално правоотношение между издателя и поемателя, не сочи на отклонение от задължителната практика на ВКС, както поддържат касаторите, а е резултат от съобразяване на процесуалните позиции на страните, които в нито един момент от развитието на делото не са въвели твърдения за обвързаност на записа на заповед с конкретно каузално правоотношение. Въззивното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС и не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускането му до касационен контрол. Що се отнася до представените с изложението решения на районни, окръжни и апелативни съдилища /повечето от които без данни за влизане в сила/, те изобщо не следва да се обсъждат, тъй като със създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна практика са преодолени противоречията в практиката на съдилищата при разрешаване на поставените в изложението въпроси.
Поради изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на решението по гр. д. № 1039/2012 г. на Пловдивски окръжен съд.
На основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника по касация следва да се присъдят разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на сумата 2 800 лв. – платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 28.09.2012 г.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1346 от 20.07.2012 г., постановено по в. гр. д. № 1039/2012 г. на Пловдивски окръжен съд.
ОСЪЖДА М. З. З. с ЕГН [ЕГН], Н. М. З. с ЕГН [ЕГН] и Р. З. З. с ЕГН [ЕГН], тримата от [населено място], [улица], да заплатят общо на П. Г. М. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.2, сумата 2 800 лв. /две хиляди и осемстотин лв./ – разноски по делото, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :