О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 414
София, 29.06.2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на шестнадесети юни две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 139/2010 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. А. Г. от гр. Р. против решение № 987 от 20.10.2009 г. по в. гр. д. № 709/2009г. на Русенски окръжен съд, с което е оставено в сила постановеното от Русенски районен съд решение № 54 от 24.04.2009 г. по гр. д. № 1656/2008 г. С първоинстанционния акт са уважени предявените от Б. И. Б. от гр. Р. срещу Г. А. Г. от гр. Р. искове: иск с правно основание чл. 534 ТЗ за сумата 14 380 лв. по запис на заповед от 22.11.2003 г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 12.05.2008 г. – до окончателното й изплащане, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 2 823.90 лв., представляваща обезщетение за забава върху първата сума в размер на законната лихва за периода от 22.12.2006 г. до 12.05.2008 г.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че неправилността на акта произтича от отказа на съда да допусне поисканите с въззивната жалба доказателства, имащи отношение към съществуването на задължението по процесния запис на заповед и да кредитира показанията на разпитаната в първоинстанционното производство свидетелка Г; от зачитане силата на мотивите на решението по гр. д. № 127/2007 г. на Русенски окръжен съд, постановено между същите страни по предявен иск с правно основание чл. 252 ГПК /отм./; от необсъждането на направените от издателя на записа на заповед възражения за недействителност на същия поради противоречие със закона и добрите нрави и за погасяване на сумата по него, както и от присъждането на обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, без да е налице изрична покана за плащане на исковата сума. Релевирано е и оплакване за недопустимост на обжалваното решение в частта по отношение на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД с твърдението, че такъв иск не е предявен, доколкото не е посочен неговият размер и не е внесена дължимата държавна такса. По съображения, подробно изложени в касационната жалба, се иска отмяна на въззивното решение, респ. частично обезсилване на същото.
Допускането на касационното обжалване е аргументирано с всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът счита, че в противоречие с практиката на Върховен касационен съд и на съдебната практика изобщо съдът се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за допускане на доказателства от съществено значение за правилното решаване на спора; за силата на мотивите на решението, постановено по гр. д. № 127/2007 г. между същите страни и за недопустимостта на произнасянето по непредявен иск по чл. 86 ЗЗД. Предвид оскъдността на практиката по чл. 534 ТЗ, касаторът поддържа, че решаването на делото ще бъде от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като поставя въпроса дали недействителността на каузалната сделка, във връзка с която е издаден записът на заповед, води до недействителност на менителничното задължение. В подкрепа на твърденията за противоречие с практиката и противоречиво решаване на поставените въпроси, са представени въззивни решения на различни апелативни и окръжни съдилища и едно решение на ВКС – решение от 16.02.2007 г. по гр. д. № 366/2006 г. на І т. о.
Ответникът по касация – Б. И. Б. от гр. Р. не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от Б. И. Б. срещу Г. А. Г. иск по чл. 534 ТЗ и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел за доказани елементите от фактическия състав на чл. 534 ТЗ, тъй като вследствие невъзможността да реализира менителничното си право по записа на заповед от 22.11.2003 г. ответникът по въззивната жалба Б. Б. търпи вреди, а жалбоподателят Г. Г. се е обогатил за негова сметка поради неплащането на падежа. Невъзможността за реализиране на правата по записа на заповед е аргументирана с изтеклата погасителна давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ, по причина на която с влязлото в сила решение по гр. д. № 127/2007 г. на Русенски окръжен съд е отхвърлен предявеният от Б. Б. срещу Г. Г. положителен установителен иск по чл. 252 ГПК /отм./.
Като неоснователни и недоказани са преценени всички направени от страна на издателя на записа на заповед възражения – за унищожаемост на същия поради подписването му при заплашване; за недължимост на сумата по него поради плащането й, както и че поетото задължение касае лихва върху лихва, което е в противоречие със закона и добрите нрави. По отношение на първите две възражения решаващият състав е приел, че същите са били предмет на разглеждане в производството по чл. 252 ГПК /отм./ между същите страни, като в тази връзка е зачел задължителната сила на мотивите на решението по гр. д. № 127/2007 г. на Русенски окръжен съд. По отношение на всички възражения, в т. ч. и третото възражение, което не е релевирано в производството по чл. 252 ГПК /отм./, съдът е счел, че не са ангажирани доказателства, които да ги потвърждават. Отказът да бъдат кредитирани показанията на свидетелката Г/съпруга на ответника по исковете/ е мотивиран с евентуалната й пристрастност, а отказът да бъде допусната графологическа експертиза за изследване на документа, наречен “П” – с невъзможността съдържащите се в този документ данни да бъдат отнесени към процесния запис на заповед.
С оглед мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
На първо място, неоснователно е твърдението, че е налице противоречие с практиката на ВКС по въпроса ползват ли се мотивите на влязлото в сила решение между същите страни със задължителна сила. Действително, при постановяване на своя акт въззивният съд е съобразил влязлото в сила решение № 15 от 20.02.2008 г. по гр. д. № 127/2007 г. на Русенски окръжен съд и по-конкретно – установеното в него, че вземането на ищеца Б. Б. е възникнало надлежно по силата на издадения от Г. Г. запис на заповед, но че същото е погасено поради изтекла давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ. Това съобразяване не е в отклонение от съдебна практика, а в съответствие с нея. В решение № 41 от 22.04.2010 г. по т. д. № 575/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ отд., което, като постановено по новия процесуален ред на чл. 290 ГПК, има задължителен характер /т. 2 от ТРОСГТК на ВКС № 1 от 19.02.2010 г./, е посочено, че независимо от процесуалното си качество на ищец /при иск по чл. 252 ГПК-отм./ или ответник /при иск по чл. 254 ГПК-отм./, кредиторът трябва да докаже факта, от който произтича вземането му, а длъжникът – възраженията си срещу вземането, които възражения могат да бъдат както абсолютни, т. е. доводи срещу формата и/или съдържанието на изпълнителното основание, така и лични, т. е. доводи, основани на отношенията му с кредитора. Във всички случаи, обаче, в исковия процес страните следва да изчерпят всички свои доводи и възражения в подкрепа или срещу изпълняемото право. Пропуснатите доводи и възражения не биха могли да бъдат релевирани по-късно с нов иск, тъй като те ще се преклудират от силата на пресъдено нещо, с която ще бъде установено съществуването респ. несъществуването на изпълняемото право. Такъв именно е и настоящият случай – доколкото решението по гр. д. № 127/2007 г. на Русенски окръжен съд е постановено по иск по чл. 252 ГПК /отм./, същото се ползва със сила на пресъдено нещо относно съществуването на вземането. Затова и в съответствие с императивната норма на чл. 298 ГПК въззивният съд е приел, че вземането по процесния запис на заповед е възникнало надлежно и че всички направени срещу него възражения са неоснователни. Следователно, приетото от решаващия състав, че в производството по чл. 534, ал. 1 ТЗ длъжникът не може отново да релевира възражения във връзка с възникването и съществуването на вземането по процесния запис на заповед, е изцяло в съответствие със закона и със задължителната съдебна практика.
С оглед изложеното, поставените от касатора въпроси – за допускане на доказателства от съществено значение за правилното решаване на спора и дали недействителността на каузалната сделка, във връзка с която е издаден запис на заповед, води до недействителност на менителничното задължение – се явяват без значение за изхода на конкретното дело, т. е. по отношение на тях не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Доколкото поисканите с въззивната жалба доказателства са относими именно към преклудираните възражения за недължимост на процесното вземане, то произнасянето на съда по тях е ирелевантно за спора по чл. 534, ал. 1 ТЗ. Същото се отнася и за последицата от недействителността на каузалната сделка по отношение на менителничното задължение.
Допускането на касационното обжалване не може да бъде обосновано и с евентуална недопустимост на въззивното решение в частта относно иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Неоснователно е поддържаното в тази насока твърдение на касатора, че съдът се е произнесъл по непредявен иск. Претенцията за присъждане на обезщетение за забава върху главницата от 14 380 лв. за периода от 22.12.2006 г. до окончателното изплащане на сумата е заявена изрично в петитума на исковата молба. Макар и несвоевременно, едва в съдебно заседание на 26.02.2009 г., същата е конкретизирана по размер /2 823.90 лв./, като е внесена и дължимата държавна такса – 112.96 лв.
Що се отнася до представената от касатора съдебна практика във връзка с изискуемостта на вземането за сумата 14 380 лв., настоящият състав намира, че същата не следва да бъде обсъждана, тъй като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата касационна жалба, изобщо не е поставен такъв въпрос. Съобразно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, е задължение на касатора. В цитираното тълкувателно решение изрично е подчертана обвързаността на касационната инстанция от посочването на този въпрос и липсата на правомощие за служебното му формулиране, а единствено правомощие за неговото конкретизиране, уточняване и квалифициране с оглед изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. И тъй като в случая не е налице изложение във връзка с основателността на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, а само във връзка с допустимостта му, настоящият състав не би могъл да упражни правомощието си да конкретизира този въпрос и съответно – да извърши преценка за наличие на основание за допускане на касационния контрол.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 987 от 20.10.2009 г. по в. гр. д. № 709/2009г. на Русенски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: