О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 415
София, 30.06.2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди и десета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 44/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “С. имоти” Е. със седалище в гр. С. срещу решение № 988 от 16.07.2009 г. по гр. д. № 704/2009 г. на С. апелативен съд, 3 състав. Касационната жалба е насочена срещу частта от въззивното решение, с която е оставено в сила постановеното от С. градски съд, VІ т. о., 8 състав, решение от 28.07.2009 г. по т. д. № 174/2004 г. за отхвърляне на предявените по реда на чл.104 от ГПК /отм./ от “С. имоти” Е. против “Р” Е. обективно съединени искове, както следва : Иск с правно основание чл.361, ал.1, пр.1 от ЗЗД за заплащане на сумата 70 200 лв., претендирана като печалба по договор за гражданско дружество от 04.02.1999 г. за периода 2000 – 2004 г.; Иск с правно основание чл.364, пр.1 от ЗЗД за заплащане на сумата 55 231.82 лв., претендирана като направени по договора разноски за същия период, в т. ч. 53 718.22лв. – за наемна цена, и 1 513.60 лв. – за разходи и такси по съгласуване на проект; Иск с правно основание чл.364, пр.2 от ЗЗД за сумата 1 980 лв., претендирана като обезщетение за вреди във връзка с водене на дружествените работи. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивният съд е тълкувал неправилно клаузите на сключения между страните договор за гражданско дружество, в резултат на което е достигнал до необосновани и незаконосъобразни изводи за недължимост на претендираните суми. Излага съображения за допуснато нарушение на разпоредбите на чл.361 и чл.364 от ЗЗД, с оглед обуславяне на вземанията му за печалба и разноски във връзка с дейността на гражданското дружество от прекратяването на дружеството.
Приложното поле на касационното обжалване е аргументирано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се твърди, че въззивният съд е приложил неправилно материалния закон като се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и в частност с решение № 1120/1995 г. по гр. д. № 314/95 г. на V г. о. на ВС по материалноправния въпрос съставлява ли прекратяването на гражданското дружество предпоставка за упражняване правото на съдружниците по чл.364 от ТЗ да претендират заплащане на припадащата им се част от разноските, извършени във връзка с воденето на дружествените работи. Поддържа се също, че решението е постановено в отклонение от задължителните указания в Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, тъй като въззивната инстанция не е изложила собствени мотиви по спорния предмет на делото, а е препратила към мотивите на първоинстанционното решение.
Ответникът “Р” Е. – гр. С. не изразява становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените доводи във връзка с разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
За да потвърди решението на С. градски съд, с което са отхвърлени предявените по реда на чл.104, ал.1 от ГПК /отм./ от “С. имоти” Е. против “Р” Е. обективно съединени искове с правно основание чл.361, ал.1 от ЗЗД и чл.364 от ЗЗД, С. апелативен съд е приел, че исковете са недоказани и неоснователни. Въз основа на събраните по делото доказателства е прието за установено, че между страните е сключен договор от 04.02.1999 г. за извършване на съвместна стопанска дейност с цел реализиране на печалба от експлоатацията на недвижим имот в курорта “Б”, м. “Ш”, квалифициран като договор за гражданско дружество. Отхвърлянето на иска за сумата 70 200 лв., претендирана като припадаща се на ищеца част от печалбата на гражданското дружество, е аргументирано с липсата на ангажирани доказателства за стопанския резултат от цялостната съвместна дейност и реализирането на печалба от нея, подлежаща на разпределение между съдружниците съгласно чл.361, ал.1 от ЗЗД. Неоснователността на исковете за заплащане на сумите 53 718.22 лв., 1 513 лв. и 1 980 лв., претендирани като припадаща се на ответника част от разноските, заплатени от ищеца за наем на обекта в м. “Ш”, за такси и разноски за изготвяне и съгласуване на проект относно неговата реконструкция и за обезщетение по повод неизпълнение на сключения за обекта договор за наем, е обоснована със съдържанието на уговорките в сключения между страните договор за съвместна дейност. Тълкувайки договорните клаузи, решаващата инстанция е достигнала до извод, че с договора за съвместна дейност ищецът по насрещните искове е поел задължение да извърши за своя сметка реконструкция на съвместно експлоатирания имот и да заплаща наем за неговото ползване като форма на дялово участие в гражданското дружество по смисъла на чл.358 от ЗЗД, поради което няма право да претендира от другия съдружник – ответникът „Р” Е. , възстановяване на съответната част от разноските за наем, обезщетение и реконструкция на имота.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице поддържаните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Процесуалноправният въпрос за съдържанието на мотивите към съдебното решение е значим за всяко дело и отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 от ГПК, доколкото мотивите отразяват решаващата правораздавателна дейност на въззивната инстанция като инстанция по съществото на правния спор. Независимо от значимостта на въпроса, касационно обжалване по повод на същия не може да бъде допуснато поради отсъствие на сочената допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК. Неоснователни са доводите за допуснато от въззивния съд отклонение от задължителните указания в Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС относно изискванията, на които трябва да отговарят мотивите към въззивното решение. Според т.19 от ТР № 1/2001 г., въззивната инстанция е длъжна да изготви собствени мотиви към решението си, в които да изложи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, резултат от нейната самостоятелна решаваща дейност. В конкретния случай въззивният съд е постановил решението си в пълно съответствие с посочените указания като е основал решението си за отхвърляне на предявените от касатора насрещни искове на свои собствени фактически и правни изводи по спорния предмет на делото, отразуващи извършената самостоятелна преценка на доказателствения материал и на релевираните от страните доводи и възражения. При съобразяване разпоредбата на чл.189, ал.1 от ГПК /отм./ съдът е изложил подробни мотиви по съществото на спора, които са израз на собствената му решаваща дейност, а не съставляват препращане към изводите, съдържащи се в мотивите на първоинстанционния съдебен акт. Следователно, въззивното решение е постановено в съответствие с обективираната в ТР № 1/04.01.2001 г. задължителна съдебна практика и не е налице основание за допускането му до касационен контрол по разглеждания процесуалноправен въпрос.
Материалноправният въпрос, с който касаторът е обосновавал приложното поле на касационното обжалване – съставлява ли прекратяването на гражданското дружество предпоставка за упражняване правото на отделния съдружник по чл.364, ал.1 от ЗЗД да претендира от другите съдружници заплащане на съответната част от разноските по повод на общата дейност, е относим към частта от въззивното решение, с която са отхвърлени насрещните искове на “С. имоти” Е. за заплащане на сумите 53 718.22 лв., 1 513.60 лв. и 1 980 лв. Предвид правното основание на исковите претенции – чл.364 от ЗЗД, въпросът е значим за делото, но не е обуславящ за неговия изход. В разпоредбата на чл.364 от ЗЗД е признато право в полза на всеки от съдружниците в гражданското дружество да иска от останалите съдружници възстановяване на разходите, които е направил във връзка с воденето на дружествените работи, и обезщетение за претърпените вреди. С обжалваното решение въззивният съд не е отрекъл принципно правото на ищеца по насрещните искове да претендира от другия съдружник извършените разноски и обезщетение за претърпените вреди по повод на осъществяваната съвместна дейност. Решаващият аргумент за отхвърляне на исковете по чл.364 от ЗЗД е обективираното в договора между страните съгласие конкретните разходи за реконструкция и експлоатация на имота, в т. ч. и заплащането на наема за неговото ползване, да се поемат изцяло от съдружника “С. имоти” Е. като елемент от съдържанието на вноската му в дружеството, съобразно задължението по чл.358 от ЗЗД. Възприетите в тази насока фактически и правни изводи произтичат от тълкуването на съдържащите се в договора за съвместна дейност клаузи и като израз на решаващата правораздавателна дейност на съда те не подлежат на преценка в производството по чл.288 от ГПК. Допуснатите от въззивната инстанция грешки при тълкуването на договора и евентуалната незаконосъобразност на констатациите й за действителните уговорки между страните са относими към касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК и към правилността на обжалваното решение. Касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК обаче не са тъждествени с основанията по чл.280, ал.1 от ГПК за достъп до касационно обжалване и след като в конкретния случай основателността на предявените от касатора осъдителни искове по чл.364, пр.1 и пр.2 от ЗЗД не е поставена от решаващата инстанция в зависимост от прекратяването на гражданското дружество, въведеният материалноправен въпрос не отговаря на основното изискване на чл.280, ал.1 от ГПК – да е обуславящ за крайния изход на конкретното дело. Поради отсъствие на основната предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, не следва да се обсъждат твърденията за разрешаване на поставения правен въпрос в противоречие с постановеното от ВС, V г. о., решение № 120/1995 г. по гр. д. № 314/95 г. като елемент от основанието на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.
Касаторът не е изложил доводи за приложното поле на касационното обжалване по отношение на частта от въззивното решение, с която е отхвърлен искът по чл.361, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата 70 200 лв. Непосочването на правен въпрос с обуславящо значение за отхвърлянето на този иск е достатъчно основание за недопускане на решението до касационен контрол в посочената част, съобразно дадените в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС указания.
Предвид изложените съображения, решението по гр. д. № 704/2009 г. на С. апелативен съд не следва да бъде допускано до касационно обжалване.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 988 от 16.07.2009 г., постановено по гр. д. № 704/2009 г. на С. апелативен съд, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :