2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 416
гр. София, 30.09.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 3370 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от ищеца по делото Е. Д. М. (и приподписана от назначения му процесуален представител адв. М. С.) срещу определение № 2399/17.07.2019 г., постановено по частно гр. дело № 2846/2019 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателя срещу (потвърдено е) разпореждане № 141/08.10.2018 г. по гр. дело № 680/2018 г. на Пернишкия окръжен съд (ПОС), с което е върната подадената от жалбоподателя искова молба, с която е предявен осъдителен иск по чл. 4, § 3 от ДФЕС за сумата 50 000 лв. срещу Софийския градски съд (СГС), и е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е установил, че с исковата молба жалбоподателят претендира процесното обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, причинени от съдебен акт на ответния СГС, а именно – определение за спиране на производството по гр. дело № 5055/2016 г., в мотивите към което определение, според жалбоподателя-ищец, му се приписвали престъпления, за които той не бил обвинен по наказателното дело, заради което е било спряно гражданското производство, като в резултат на това незаконно спиране той бил лишен от правото на навременно, адекватно и безпристрастно правосъдие, чувствал се изплашен, унизен и поруган. По делото е установено също, че това определение на ответния СГС е било потвърдено от САС, чието определение не е било обжалвано от жалбоподателя пред ВКС. При така установените обстоятелства, въззивният съд, позовавайки се на практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) (решенията по съединени дела С-6/90 и С-9/90, по съединени дела С-46/93 и С-48/93, по дело С-420/11, по дело С-224/01, по дело С-173/03 и по дело С-429/09), е приел, че принципът за отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти вследствие нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС), е присъщ на системата на договорите, на които се основава ЕС, както и че този принцип е в сила във всички хипотези на нарушаване на правото на ЕС от държава-членка, при това – независимо кой е публичният орган, извършил нарушението. Също цитирайки практиката на СЕС (решенията по дело С-224/01, по дело С-173/03, по дело С-160/14, по дело С-168/15 и по съединени дела С-46/93 и С-48/93), САС е приел, че посоченият принцип е приложим и когато нарушението произтича от решение на национална юрисдикция, но при определени условия, а именно: предмет на нарушената правна норма на ЕС да е предоставяне на права на частноправните субекти, нарушението на нормата да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (материалноправни условия за основателност на иска), както и националната юрисдикция, извършила твърдяното нарушение, да е действала като последна инстанция. Позовавайки се отново на решението по дело С-168/15 (на което се е позовал и първоинстанционният съд по настоящото дело), апелативният съд е приел, че последното условие – националната юрисдикция, извършила твърдяното нарушение, да е действала като последна инстанция, е предварително условие, което съдът следва да провери най-напред, и ако то не е налице, не се проверяват останалите три – материалноправни условия. С оглед това и черпейки аргументи и от българската процесуалноправна доктрина, въззивният съд е достигнал до извода, че това предварително условие се отнася до процесуалноправната легитимация на ответника (процесуален субституент на държавата) по иска по чл. 4, § 3 от ДФЕС, т.е. е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на този иск. Предвид твърденията в исковата молба на жалбоподателя, които ясно основават процесната претенция за обезщетение на вреди, като причинени от съдебен акт на юрисдикция, която не е действала като последна инстанция при постановяването на този акт, САС е споделил и крайния извод на първата инстанция за недопустимост на предявения по делото иск срещу СГС.
Частната касационна жалба срещу така постановеното въззивно определение е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на апелативния съд. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, като се излагат съображения за нарушения на правото на ЕС. Направено е и искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС.
В изложението към частната касационна жалба (изготвено и подписано от назначения процесуален представител на жалбоподателя – адв. М. С.) се поддържа, че обжалваното въззивно определение попадало в приложното поле на касационното обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, тъй като съдебният акт бил постановен в противоречие със задължителната практика по приложението на чл. 4, § 3 от ДФЕС. В тази връзка се цитират, обсъдените и от въззивния съд, решения на СЕС по съединени дела С-6/90 и С-9/90, по съединени дела С-46/93 и С-48/93 и по дело С-224/01, като се поддържа, че никъде в практиката на СЕС не било посочено, че за да се реализира отговорността по реда на чл. 4, § 3 от ДФЕС следва задължително да се касае за акт на последна съдебна инстанция, както и че изводите на въззивния съд в обратна насока били в противоречие на посочените решения на СЕС.
В изложението липсва ясна и точна формулировка на материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, което е достатъчно основание в случая да не се допуска касационното обжалване на въззивното определение (т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Дори да се приеме по пътя на уточнението, че в изложението се има предвид, обуславящия правните изводи на въззивния съд, процесуалнопрвен въпрос – дали иск по чл. 4, § 3 от ДФЕС за обезщетение на вреди, причинени от съдебен акт на национална юрисдикция, е допустим, само когато, постановявайки акта, тази юрисдикция е действала като последна инстанция, то този въпрос е разрешен с обжалваното въззивно определение в пълно съответствие както с практиката на СЕС (решенията по дело С-224/01 и по дело С-168/15, които не са в противоречие, а доразвиват останалите решения на СЕС, цитирани от въззивния съд и в изложението на касатора), така и с практиката на ВКС (определение № 24/03.02.2016 г. по частно гр. дело № 4823/2015 г. на III-то гр. отд. на ВКС). При това положение, не е налице и никой от допълнителните селективни критерии по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение (т.т. 2-4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
От гореизложеното следва и че тъй като на обуславящия правилното решаване на настоящото дело процесуалноправен въпрос, вече е дадено еднозначно разрешение в практиката на СЕС, то е неоснователно и искането на жалбоподателя за отправяне на преюдициално запитване до СЕС.
В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 2399/17.07.2019 г., постановено по частно гр. дело № 2846/2019 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: