6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 416
гр. София, 07.05. 2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Костадинка Недкова т. д. N 1084 по описа за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], С., срещу решение № 1526 от 27.08.2012г. по т.д. № 4120/2011г. на Софийски апелативен съд, с което частично е обезсилено, отменено и потвърдено решение № 442/ 26.04.2011г. по т.д. № 894/2005г. на Софийски градски съд по предявени искове по чл.252 ГПК /отм./ вр. чл.237 ТЗ , чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, съответно неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.
Ответникът, ,Л. Н. Б.” АД, [населено място], сочи, че не са налице основанията за допускане на касационния контрол, а при евентуалното му допускане, се иска потвърждаване на атакувания акт. Претендира присъждане на направени за настоящата инстанция разноски – адвокатско възнаграждение в размер на 900 000 лева / без ДДС/.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че правото на иск за вземанията на ищеца – настоящ касатор, както за цената на доставения природен газ, така и за неустойката за забава плащането на цената по договора от 19.12.1995г., са погасени с изтичането на тригодишна давност, съгласно чл.111, б. „б” и б.”в” ЗЗД. Според апелативния съд, дължимата цена на доставения газ, съставлява периодично плащане по см. на чл.111, б. „в” ЗЗД, съгласно дадените с Тълкувателно решение № 3/ 18.05.2012г. на ОСГТК на ВКС задължителни указания, тъй като задълженията за заплащане на доставения природен газ имат единен правопораждащ факт, като техният падеж настъпва през предварително определени интервали от време. Сочи се, че с оглед извършено на 20.08.1997г. признание на задълженията на ответника и извършеното с него прекъсване на давността, към датата на подаване на молбата за издаване на изпълнителен лист по чл.237 ГПК /отм./ – 01.08.2000г., тригодишната погасителна давност не е била изтекла, както по отношение на главницата, така и по отношение на дължимата договорна неустойка за 1996г. Изведено е, че с молбата по чл.242 ГПК /отм./ за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание кредиторът манифестира намерението си да осъществи принудително изпълнение срещу длъжника, като се ползва от облекчения ред на процесуалния закон за събиране на вземането си, поради което тази молба представлява действие за принудително изпълнение по см. на чл. 116, б.”в” ГПК. Според решаващия състав, по аналогия на нормата на чл.117, ал.1 ЗЗД, и даденото в ППВС №3/80г. разрешение, давността е започнала да тече отново от уважаването на искането за издаване на изпълнителен лист – 23.01.2001г. Въззивната инстанция е счела за неоснователни доводите на касатора, че новият тригодишен срок тече от датата на влизане в сила на определението по чл.237 ГПК /отм./ за издаване на изпълнителен лист, като е приела, че този срок започва да тече от момента на издаването на изпълнителния лист. Изложени са съображения, че ако новата давност тече от момента на влизане в сила на определението за издаване на изпълнителен лист, който следва образуването на изпълнителното производство и връчването на призовката за доброволно изпълнение до длъжника, то в полза на кредитора се предоставя неопределен период от време, през който той може да не реализира правата си и да е освободен от неблагоприятните последици на погасителната давност. Направен е изводът, че погасителната давност като гражданскоправен институт, санкционира именно бездействието на кредитора, поради това предоставената възможност на кредитора да се снабди с изпълнителен лист и да прекъсне течението на погасителната давност, не следва да се разпростира до момента на връчването на призовката за доброволно изпълнение на длъжника. Въз основа на приетото, че от момента на издаването на изпълнителния лист – 23.01.2001г. е започнала да тече нова тригодишна погасителна давност, изтекла преди подаване на молбата за образуване на изпълнителното производство- 26.11.2004г., установителните искове по чл.252 ГПК /отм./ за главниците /продажна цена за доставен газ през 1996г. и 1997г./ и за мораторната неустойка за забава плащането на доставната цена на природния газ за 2006г. са отхвърлени като погасени по давност.
Допускането на касационното обжалване, на първо място, се извежда от твърдението за недопустимост на атакувания акт, поради служебно прилагане от съда на тригодишната погасителна давност, при направено възражение от ответника по исковете за изтекла петгодишна давност.
Не може да бъде споделено становището на жалбоподателя, че при направено възражение за погасителна давност, ако възразилата страна се е позовала на петгодишна давност, а съдът приеме, че приложимият давностен срок е по-кратък – тригодишен, то е налице нарушение на диспозитивното начало на гражданския процес, водещо до недопустимост на решението. Дори да се счете, че съдът служебно е приложил института на погасителната давност, то това би било порок, касаещ правилността, но не и допустимостта на акта.
С оглед горното, не се доказва поддържаната от жалбоподателя евентуална недопустимост на въззивното решение.
Касаторът в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочи като значими за изхода на делото, следните материалноправни въпроси: „/1./ С каква давност се погасяват вземанията, произтичащи от доставки на газ?; /2/ Тече ли давност по време на производството по издаване на изпълнителен лист, като се има предвид, че по време на исковата и изпълнителното производство давност не тече?; /3/ Налице ли е служебно прилагане на давността, когато във възражението за давност се твърди изтичане на петгодишна давност, а съдът е приел, че вземанията са погасени, поради изтичане на тригодишна давност?”. По отношение на втория въпрос жалбоподателят се позовава на предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие на атакувания акт със задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК /решение № 94 / 27.07.2010г. по т.д. № 943/ 2009г. на ВКС, I ТО/, която предпоставка се извежда и по отношение на третия въпрос /решение № 400/ 16.06.2010г. по гр.д. № 4204/ 2008г. на ВКС, I. ГО и решение № 320/ 17.06.2010г. по т.д. № 161/ 2009г. на ВКС, II ТО/. Сочи, че всички въпроси са и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Формулираните от касатора материалноправни въпроси по чл.280, ал.1 от ГПК, относно приложимия давностен срок, спиране на течението на погасителната давност и налице ли е служебното й прилагане, са относими към предмета на конкретното дело, с оглед направеното от ответника по исковете възражение за погасителна давност, и са обусловили по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК изхода му в частта относно отхвърлянето на исковете за продажните цени на природния газ и за неустойката за забава на доставките през 1996г, тъй като въззивният съд в решаващите си мотиви е приел за доказано възражението за погасителна давност във връзка с тези вземания.
По отношение на останалите искове въпросите са неотносими, тъй като решението в тази част не е обусловено от приложението на института на погасителната давност. Спрямо тези искове не може да се допусне касационния контрол, тъй като липсва конкретно поставен правен въпрос по см. на т.1 от Тълкувателно решение №1 / 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, който да е от значение за изхода им. Правният въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. Непосочването на правен въпрос, обуславящ изхода на спора по конкретното дело, съгласно цитираното тълкувателно решение, съставлява самостоятелно основание за недопускане на касационен контрол на решението във визираната част.
Въпреки, че за част от исковете е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, не се доказват наведените от касатора допълнителни основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
С тълкувателно решение № 3/18.05.2012г. по тълк.д. № 3/2011г. на ОСГТК на ГПК е даден принципен отговор на въпроса какво е съдържанието на понятието „периодични плащания” по см. на чл.111, б.”б” от Закона за задълженията и договорите и кои са неговите основни и задължителни характеристики. Според цитираното тълкувателно решение, „периодичните плащания” се характеризират с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Посочването в мотивите на тълкувателното решение на различни видове услуги, при които е констатирана противоречива практика на съдилищата не може да послужи като довод за неприлагане на решението по отношение на плащанията, които се характеризират като периодични по признаците, посочени в диспозитива на решението, по аргумент за неизброяването на сделките в мотивите на решението. Наличието на задължителна практика за съдилищата по чл.130 ЗСВ, вкл. и за ВКС, даваща отговор на въпроса какво е „периодично плащане” по см. на чл.111, б.”б” ЗЗД, изключва приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Относно течението на погасителната давност по време на производството за издаване на изпълнителен лист на извънсъдебно изпълнително основание по отменения ГПК, е налице невярно интерпретиране на съдържанието и изводите, направени в решение № 94 / 27.07.2010г. по т.д. № 943/ 2009г. на ВКС, I ТО, с което касаторат мотивира твърдението си за осъществяване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В цитираното решени ВКС е приел, че с молбата по чл.242 ГПК /отм./ за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание, кредиторът манифестира намерението си да осъществи принудително изпълнение срещу длъжника, като се ползва от облекчения ред на процесуалния закон за събиране на вземането си, поради което молбата по чл.242 ГПК /отм./ следва да се квалифицира като предприемане на действие за принудително изпълнение и прекъсва давностния срок съгласно чл.116, б.”в” ЗЗД. Посочено е, че по аналогия с нормата на чл.117, ал.1 ЗЗД и разрешението в ППВС № 3/80г., давността започва да тече отново от уважаването на искането за издаване на изпълнителния лист. Прието е, че от значение са и сроковете за упражняване на правото на длъжника по чл.250 ГПК /отм./ – 7 дни от получаване на призовката за доброволно изпълнение, което предполага образувано изпълнително производство от кредитора. Съгласно цитираното решение, ако се приеме, че с подаването на молбата по чл.242 вр. чл.237 ГПК /отм./ се прекъсва давността и срокът на новата давност по чл.117, ал.2 ЗЗД тече от изтичане на срока за възражение по чл.250 ГПК /отм./, то в полза на кредитора се предоставя период от време, през който той не реализира правата си т.е кредиторът разполага с изпълнителен титул, но не осъществява принудително изпълнение, докато погасителната давност, като гражданскоправен институт, санкционира именно бездействието на кредитора. Изложено е, че предоставената възможност на кредитора да се снабди с изпълнителен лист и да прекъсне течението на погасителната давност, не следва да се разпростира до момента на връчването на призовката за доброволно изпълнение. Изрично е направен изводът, че издаването на изпълнителния лист по чл.242 ГПК /отм./ не поставя началото на изпълнителния процес и не е част от същия, като непредприемането на изпълнителни действия в периода от снабдяването с изпълнителния лист до образуването на изпълнително производство, в което да се връчи призовка на длъжника, представлява бездействие на кредитора, поради което за това време погасителната давност за вземането тече. От горното е видно, че според цитираната от жалбоподателя практика на ВКС, новата давност тече не от влизане в сила на определението за издаване на изпълнителен лист, а от издаването на изпълнителния лист на извънсъдебно изпълнително основание по ГПК /отм../, като решението на въззивния съд не само е в пълно съответствие с приетото в касационното решение, но на места дори възпроизвежда дословно мотивите му. Ето защо, неосъществено е визираното от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 /евентуално т.2/ ГПК.
По отношение на третия формулиран в изложението въпрос дали е налице служебно прилагане на давността, когато във възражението за давност се твърди изтичане на петгодишна давност, а съдът е приел, че вземанията са погасени, поради изтичане на тригодишен давностен срок, отговор не се дава в посочените от касатора два акта на ВКС. Съгласно решение № 400/ 16.06.2010г. по гр.д. № 4204/ 2008г. на ВКС, I. ГО, възражението за погасителна давност е било направено за първи път едва пред контролно – отменителната инстанция, поради което е посочено, че въззивният съд не е могъл служебно да приложи давността /чл.120 ЗЗД/ без наличие на възражение за това. В подобна насока е и второто решение № 320/ 17.06.2010г. по т.д. № 161/ 2009г. на ВКС, II ТО, в което е изведен извод, че и при менителничните ефекти погасителната давност също не се прилага служебно без позоваване на страната на нея. Доколкото поставеният от касатора въпрос не е бил предмет на разглеждане в касационните решения, посочената задължителна практика не е относима за спора дали при прилагане на специалната тригодишна погасителна давност, при позоваването на ответника на общата петгодишна погасителна давност, представлява служебно прилагане от съда на института на погасителната давност. Ето защо, обжалваното решение не е постановено в противоречие с разгледаната по-горе задължителна практика на ВКС.
Липсва и формално наведената без конкретна мотивировка допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като не е налице нужда от преодоляването на възприети от съдилищата разрешения по прилагане на правната уредба, непълнота или неяснота на закона, които да налагат отстраняването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения с оглед промяна на обществените условия или изменение на законодателството.
Предвид изложеното, не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, поради което касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на селективната фаза, на ответника по жалбата следва да се присъдят направените за нея разноски в размер на 450 000 лева /без ДДС/ – адвокатско възнаграждение за един адвокат – чл.78, ал.3 вр. ал.1 ГПК /при адвокатско възнаграждение за двамата, представляващи ответника, адвокати, от 900 000 лева без ДДС/.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1526 от 27.08.2012г. по т.д. № 4120/2011г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], С., [улица], Е.[ЕИК], да заплати на ,Л. Н. Б.” АД, [населено място], Е.[ЕИК] направени за настоящото производство разноски в размер на 450 000 лева без ДДС /четиристотин и петдесет хиляди лева/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.