О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 416
гр.София, 01.10.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на тридесети септември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска ч.т.д. № 2034 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.2 ГПК.
Подадена е частна жалба от „Д.” ЕООД, гр. Варна, чрез пълномощник адв.Р. Д., против определение № 209/27.03.2019 г. по в.т.д. № 466/2018 г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, с което са оставени без уважение молбите на частния жалбоподател за изменение на постановеното по делото въззивно решение № 57/01.03.2019г. в частта за разноските и за връщане на заплатената държавна такса по върнатата въззивна жалба на страната.
В частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение. Иска се отмяна на атакувания съдебен акт.
В писмения си отговор ответникът „Иса” ООД оспорва основателността на частната жалба.
Ответникът „Инвесткомерс – Е. И.” ЕООД не изразява становище по частната жалба.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, I отделение, намира, че частната жалба е допустима – подадена от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.2 ГПК. Определението на въззивния съд по чл.248 ГПК подлежи на обжалване на осн. чл.248, ал.3, изр.2 ГПК, тъй като производството пред първоинстанционния съд е било образувано въз основа на кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл.265, ал.1, пр.2 ЗЗД, всеки от които е с размер на цената над 20 000 лв.
По съществото на частната жалба ВКС намира следното:
Производството по в.т.д. № 466/2018 г. на Варненски апелативен съд е приключило с решение № 57/01.03.2019 г., с което след частична отмяна на решение № 281/13.04.2019 г. по т.д. № 521/2013 г. на Варненски окръжен съд, ТО, е отхвърлен предявеният от „Д.” ЕООД срещу „Иса” ООД и „Инвесткомерс – Е. И.” ЕООД иск в частта за заплащане на сумата от 7 800 лв., представляваща направени от ищеца разходи за поправка на некачествено изпълнени СМР по договор за строителство от 21.07.2006 г. – отводняване на шоурум и гаражи и отводняване на кота: – 3.20 м. и свързване с външна ВиК около котелното. С въззивното решение „Д.” ЕООД е осъдено да заплати съдебни разноски за въззивната инстанция, както следва: на „Иса” ООД сумата от 3 756 лв. и на „Инвесткомерс – Е. И.” ЕООД сумата от 1 656 лв.
С молба по чл.248 ГПК частният жалбоподател е поискал от Варненски апелативен съд да измени постановеното от него решение в частта за разноските, като не присъди разноски в полза на ответниците, евентуално, ако са налице доказателства за извършването им – да намали техния размер до минимално определения в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Горната установеност налага следните правни изводи:
Неоснователни са доводите на частния жалбоподател, че липсват доказателства за реалното извършване на разноските за адвокатско възнаграждение, претендирани от ответниците. Според разясненията, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, от граматическото тълкуване на хипотезите, очертани в чл.78 ГПК, се извежда, че само заплатените от страната разноски подлежат на възмездяване, поради което разноски могат да бъдат присъдени, само когато е доказано извършването им в производството. С оглед на това в договора за правна помощ следва да бъде указан видът на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – напр. по банков път. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да бъде приложен по делото, и в този случай той има характер на разписка, удостоверяваща, че страната не само е договорила, но и е заплатила адвокатското възнаграждение. В настоящия случай в представените от ответниците договори за правна защита и съдействие в раздела „внесена сума” е отразено заплащането на договорените адвокатски възнаграждения, като в договора, представен от „Инвесткомерс – Е. И.” ЕООД, изрично е посочено, че уговорената сума е платима в брой. С оглед на изложеното изводът на въззивния съд за наличие на доказателства за реално заплащане на договорените възнаграждения е законосъобразен.
Неоснователно е и възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение. В конкретния случай минималният размер на адвокатското възнаграждение се определя съобразно чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при общ материален интерес по делото от 157 849,45 лв. Същото възлиза в размер на 4 686,99 лв. Въззивният съд правилно е приел, че липсва основание за редуциране на договорените и заплатени от ответниците адвокатски хонорари, предвид обстоятелството, че същите са под минималния размер по Наредба № 1/2004 г.
Неоснователно е и искането на частния жалбоподател за възстановяване на държавната такса по въззивната му жалба, върната като просрочена. С определение № 126/15.03.2013 г. по ч.гр.д. № 1193/2013 г. на ВКС, II г.о., постановено по чл.274, ал.3 ГПК, е прието, че съгласно разпоредбата на чл.4б ЗДТ по искане на заинтересованата страна се връщат само недължимо платените държавни такси, т.е. само таксите, по които исково или охранително производство не е било образувано или таксите са били събрани, въпреки че ищецът е бил освободен от заплащането им, както и надвнесените такси. Разпоредбата на чл.3, ал.1 ЗДТ изрично предвижда, че държавната такса, която се събира от органите на съдебната власт, се заплаща при предявяване на искането за извършване на действието и/ или при издаването на документа, за който се плаща таксата, както е указано в Тарифата, одобрена от Министерския съвет. Основанието за внасяне на държавната такса следователно е отправяне на искане до съдилищата за защита на лични или имуществени права чрез провеждане на съдебно производство, респ. за издаване на определен документ в изрично предвидените случаи. Законът не свързва в първата хипотеза основанието за внасяне на държавна такса със задължението на съда да постанови определен съдебен акт, т.е. основанието за внасяне на таксата не е обвързано с очакван от вносителя правен резултат, както в хипотезата на издаване на документ, при която таксата се заплаща само ако документът бъде издаден. Разпоредбата на чл.4, б. „а” ЗДТ изрично предвижда, че държавната такса се заплаща за искови молби, т.е. предявяването на иск чрез подаване на искова молба до съда, а не извършването на определено съдопроизводствено действие от страна на съда е основание за заплащането й. Настоящият състав споделя изложеното становище, доколкото самата проверка за допустимостта на въззивната жалба предполага да се извърши в рамките на вече образувано съдебно производство по нея. В случая по въззивната жалба е образувано въззивно производство, изпратен е препис от същата до насрещната страна, последната е ангажирала отговор. Следователно е налице правно основание за заплащане на държавна такса по въззивната жалба. Последващото й връщане поради просрочие има за последица прекратяване на въззивното производство по нея, но не заличава извършените до този момент процесуални действия. Ето защо правилно въззивният съд е приел, че внесената държавна такса не подлежи на възстановяване.
С оглед на гореизложеното обжалваното определение на Варненски апелативен съд следва да се потвърди.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 209/27.03.2019 г. по в.т.д. № 466/2018 г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: