5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 417
[населено място] ,12.10.2018г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение,в закрито заседание на осми октомври, през две хиляди и осемнадесета година,в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1091/2018 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество „ОЗК – Застраховане”АД против решение № 1685/12.07.2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 19.01.2017 г. по гр.д.№ 14343/2015 г. на Софийски градски съд и е уважен предявеният от М. А. Т. иск против касатора, като същият е осъден да й заплати сумата от 30 960 лева , неустойка за забава, на основание чл.23 от договор № 45-06-009/22.02.2012 г., сключен между Висшия съдебен съвет и ЗАД „ОЗК – Застраховане„АД , договорена в размер на 3 % на ден върху неиздължената сума , в случая от 17 200 лева , за периода 22.08.2015 г. – 20.10.2015 г. вкл., ведно със законната лихва от предявяването на иска до окончателното й изплащане. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие със закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Намира, че договорената неустойка неправилно е отречено да е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, на основание чл.26 ал.1 пр. трето ЗЗД, съпоставяйки сумата на дължимото застрахователно обезщетение спрямо размера на същата. Страната намира, че съдът е следвало да съобрази обичайната практика на присъдими неустойки за забава на паричен дълг. Счита, че съдът неправилно е приел за съществуваща материалноправната легитимация на ищцата да претендира процесната неустойка, предвид договарянето й в уредбата на правоотношението между ответника и трето за спора лице – Висшия съдебен съвет , не и между страните по спора, изхождайки от изр. второ на приложимата клауза на чл.23, според която „ неустойката се удържа от гаранцията за изпълнение „ , предоставена от ответника на ВСС. Касаторът отрича неустойката да е уговорена в обезщетение вреди на застрахованите лица, каквото се явява ищцата , а в полза на застраховащия – ВСС. Съществено нарушение на съдопроизводствените правила се твърди поради постановяване на решението при несъобразяване на всички приети по делото доказателства, каквито, значими за изхода на правния спор страната счита доказателства, установяващи материализирани изявления на застраховащия, че договорът е изпълнен изцяло, както и установяващи връщане на дадената гаранция за изпълнение. Касаторът счита, че съдът неправилно тълкува клаузата на чл.23 от договора, допускайки по този начин неоснователно обогатяване за ищцата, получила дължимото й се застрахователно обезщетение.
Ответната страна – М. Т. – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване.Намира, че нито един от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий за правен въпрос, съгласно чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК и задължителните указания в т.1 на ТР № 1 / 2010 г. по тълк.дело № 1 / 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Претендира възмездяване на разноски.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК ,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Процесният договор от 22.02.2012 г. е сключен между Висшия съдебен съвет, в качеството на „застраховащ„ и ЗАК „ОЗК – Застраховане „ АД , в качеството на ” застраховател” и по силата на същия се застрахова живота и трудоспособността, чрез групова застраховка „злополука” на общо 14 501 действащи и предстоящи за назначаване, описани по длъжности в съдебната система лица, вкл. съдебни служители, каквато не се спори, че е ищцата, т.е. липсва спор, че същата е трето ползващо се – застраховано,съгласно предмета на договора – лице. Не се оспорва дължимостта на застрахователно обезщетение за злополука, претърпяна от ищцата, изплатено в размер на 17 200 лева, нито се оспорва периода на забавата, за която се претендира процесната неустойка. Ответникът оспорва легитимацията на ищцата да претендира неустойка за забава, съгласно чл.23 от договора,сключен между него и ВСС, както и противопоставя нищожност на клаузата, поради противоречие с добрите нрави, на основание чл.26 ал.1 пр. 3 ЗЗД. Чл.23 от договора гласи: „При забава от страна на застрахователя за заплащане на определения в чл.16 от договора срок на дължимо застрахователно обезщетение, същият дължи неустойка в размер на 3 % на ден върху неиздължената сума.Неустойката се удържа от гаранцията за изпълнение”.Именно предвид второто изречение на разпоредбата, ответникът твърди, че договорената неустойка е в обезщетение вреди на застраховащия – ВСС, не на застрахованото лице – ищцата, без да конкретизира причинната връзка на търпими от застраховащия вреди от забавеното изпълнение спрямо застрахования, съгласно съдържанието на чл.23 пр. първо от договора.
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, уважавайки възражението за нищожност на неустоечната клауза, като изхожда от съотношението между размера на неустойката спрямо този на присъденото застрахователно обезщетение, изплатено със забава.
Въззивният съд е отменил решението и уважил иска. Приел е за безспорно между страните съществуването на договор за групова застраховка „ злополука” и изплащане на дължимото на ищцата застрахователно обезщетение със забава от два месеца , като е намерил за неоснователно възражението за недействителност на неустоечната клауза, като противоречаща на добрите нрави, позовавайки се на разрешенията в т.3 на ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС . Според същите преценката за недействителност на неустойката се извършва към момента на сключване на договора и следователно формираният й окончателен размер , в резултат на периода на забавата на длъжника, респ. неговата прекомерност спрямо главния дълг ,не биха могли да бъдат преценим критерий при определяне на действителността й.Счел е , че договореното не противоречи на присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции, доколкото окончателният й размер е изцяло резултат от бездействието на длъжника , а към момента на договарянето й не би могъл да се сподели извод за неравностойност спрямо главното задължение и като резултат – неоснователно обогатяване на ищцата.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК, касаторът формулира следните въпроси : 1/Противоречи ли на добрите нрави и в противоречие ли е с чл.9 ЗЗД неустойка в размер на 3 % на ден върху неиздължена сума ?; 2/ Може ли да се приеме за нищожна, поради противоречие с добрите нрави,неустойка, чийто размер трикратно надвишава размера на действително претърпените вреди ? – въпросите обосновавани с противоречие на въззивното решение с каузална практика на Апелативен съд – Велико Търново и Окръжен съд – Велико Търново ; 3/ При сключена застраховка „Злополука” в полза на трето лице , когато между застрахователя и застраховащия е уговорена неустойка за неизпълнение на договора, която неустойка се удържа от гаранцията за неизпълнение на договора, притежава ли застрахованият активна правна легитимация да претендира присъждане на неустойка ? ;4/ Когато между застраховател и застраховащ е сключен договор по обществена поръчка за застраховка „Злополука”,според който, при неизпълнение на застрахователния договор, застрахователят дължи неустойка, която следва да се удържи от гаранцията за изпълнение, която застрахователят е превел при сключването на договора, договорът изтече , а застраховащият е върнал гаранцията в пълен размер, може ли да се приеме, че договорът е изпълнен и отношенията между страните са уредени ? – въпросите поставени в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради липса на съдебна практика в отговор на въпроса и значението на отговора за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Първите два въпроса са формулирани фактологично, изхождайки от конкретното съдържание на неустоечната клауза, респ. от конкретно получаващия се размер на дължимата в случая неустойка,независимо от всички преценими, вкл. съобразно разпоредбите на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1 / 2009 г. на ОСТК на ВКС обстоятелства , от значение за преценка на действителността на неустойка, в аспект на съответствие с присъщите й обезщетителна,обезпечителна и санкционна функции , както и в разрив с принципното положение, въведено със същото ТР, че преценката за действителност се прави към момента на сключването на договора, а не към момента на неговото изпълнение, когато реално получаващия се размер на вземането е предопределен и от факти и обстоятелства, последващи договарянето на неустоечната клауза,вкл. от поведението на длъжника. Така въпросите не удовлетворяват изискването за правни въпроси : първият – тъй като не предпоставя възможност за еднозначен отговор относно действителността на неустоечна клауза, единствено въз основа на договорения процент на дължима подневно неустойка, а вторият – тъй като изначално се явява в разрив със задължителното за съда ТР № 1 / 2010 г. по тълк.дело 1 / 2009 г. на ОСТК на ВКС, в който смисъл цитираната казуална практика, дори да би била относима , не би могла да обуслови допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 ГПК / в предходната редакция на нормата , преди изм. ДВ бр.86 от 27.10.2017 г., приложима в случая /, предвид наличието на задължителна за въззивния съд съдебна практика, с която решаващият му извод се явява напълно съобразен .
Третият и четвъртият въпроси са обусловени от възражението на ответника за липса на активна материалноправна легитимация на ищцата да претендира неустойката за забава в издължаване на застрахователното обезщетение, без да се спори относно качеството й на трето ползващо се лице по сключения между ВСС , като застраховащ и ответника, като застраховател,застрахователен договор за групова застраховка „Злополука„ и без да се твърди, че неустойката е дължима за търпими от забава на задължения / и кои / на застрахователя към застраховащия вреди, съответно индивидуализирайки същите. Ответникът е изхождал единствено от второто изречение на чл.23 от договора – за прихващане на неустойката от гаранцията за изпълнение, предоставяна на застраховащия – която сама по себе си и без друга уговорка в договора не обуславя приложението на чл.23 пр. първо в обезщетяване на търпими от застраховащия вреди , тъй като изрично визира забава в издължаване на застрахователното обезщетение, а обвързаност на застраховащия с издължаването му на застрахования, в случай на забава на застрахователя, не е уговорена / трети въпрос / .Формулирайки четвъртия въпрос ответникът изхожда от обстоятелството, че гаранцията за изпълнение е била върната от застраховащия, визирайки го като признание, че договорът между застраховащ и застраховател е изпълнен точно. От една страна въззивният съд не е изложил изрични мотиви по възражението за липса на материалноправна легитимация на ищцата, което би обусловило процесуалноправен въпрос по приложението на чл.269 пр. второ ГПК. Дори да се приеме, че с произнасянето по същество въззивният съд мълчаливо е отрекъл основателността на възражението, четвъртият въпрос се явява напълно неотносим към предмета на спора, тъй като съдът не е имал повод да се произнася относно точното изпълнение на договора между застраховащ и застраховател, а третият въпрос не предпоставя приложението на конкретна материалноправна или процесуалноправна норма, явяваща се непълна, неточна или противоречива и провокираща разнопосочна съдебна практика или еднозначна, но неправилна такава, с оглед промяна в обществените условия или изменение на законодателството. Въпросът предпоставя тълкуване на чл.23 пр. второ от сключения договор, съобразно правилата на чл.20 ЗЗД , поради което дори да се приеме за удовлетворяващ общия селективен критерий, не се явява обоснован допълнителния такъв по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1 / 2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Водим от горното Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1685/12.07.2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА ЗАД „ ОЗК – Застраховане „ АД , на основание чл. 78 ал.1 ГПК , да заплати на М. А. Т. разноски за настоящата инстанция , в размер на 2 500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: