О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 418
София, 15.04.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 6717/2014 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от И. П. И.-Е. чрез пълномощника си адв.Д. Д. срещу решение № 147/ 06.08.2014 г. по гр.д.№ 275/ 2014 г. на Окръжен съд-Ямбол.
Ответникът по касационната жалба [община] в писмен отговор, подаден чрез пълномощника адв.А. Д. я оспорва. Претендира разноски.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е допустима като подадена в предвидения от закона срок , от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие.
С обжалваното решение е потвърдено решение № 370/29.05.2014 г. по гр.д.№ 185/ 2014 г. на Районен съд-Ямбол. С него са отхвърлени предявените от ищцата-касатор в настоящото производство, искове с правно основание чл. 344 ал.1 т.1-т.3 КТ- да бъде признато за незаконно уволнението й извършено със заповед № 34/02.12.2013 г. на Кмета на Общината по чл. 328 ал.1 т.6 КТ,като заповедта бъде отменена , да бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „директор социални услуги в общността на Център за социална рехабилитация и интеграция” и да й бъде заплатено обезщетение за времето,през което е останала без работа поради незаконното уволнение в продължение на шест месеца в размер на сумата 5 742 лв.,ведно със законната лихва . Присъдени са разноски. За да постанови своя съдебен акт въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение по предходно дело касаторката е възстановена на заеманата до тогава длъжност „директор социални услуги в общността”,след като трудовото й правоотношение е било прекратено на основание чл. 328 ал.1 т.2 пр.2 КТ.От секретаря на Общината е утвърдена нова длъжностна характеристика за длъжността „управител в център за социална рехабилитация и интеграция”, с която се въвежда изискване за висше образование, образователна степен „магистър”, професионална квалификация „социален мениджмънт” или „управление на институциите за социална работа”.Изискваното образование за предходната длъжност „директор на център за социална рехабилитация и интеграция” е образователна степен „магистър” или „бакалавър” в област „социални дейности”,професионално направление „социални услуги в общността”. Касаторката има образователна степен „магистър” по специалност „социални дейности”.Според заключението на назначената по делото съдебно-социална експертиза магистърът по „социални дейности” придобива умения да взема управленски решения, да организира и ръководи целеви екипи,да ръководи организацията на социални проекти, подготвен е да работи като ръководител във всички социални структури и системи, в които съществува длъжност, изискваща социални дейности,има професионална подготовка за мениджър на различни нива на социалната система.Магистрите по специалността „социални дейности” осъществяват оперативен мениджмънт, а тези по специалността „социален мениджмънт”-стратегически мениджмънт, който мониторира оперативния мениджмънт.Експертизата посочва,че управителят на центъра ,какъвто е била касаторката би следвало да осъществява оперативен мениджмънт, а кметът и директорът на комплекса за социални услуги- стратегическия, че припокриването между специалностите „социални дейности” и „социален мениджмънт” е 80%, като при втората специалност има акцент на мениджърските дисциплини. Въззивният съд е приел, че касаторката не е доказала при условията на пълно и главно доказване твърдението си за злоупотреба от страна на работодателя при промяната в изискването за образование за заеманата от нея длъжност.В исковата молба това оплакване е въведено бланкетно, като е казано,че :”промяната в длъжностната характеристика на заеманата от мен длъжност е направена само и с оглед да бъде създадено основание да бъде прекратено трудовото правоотношение.” Конкретни факти и обстоятелства водещи до подобен извод не са посочени и не са ангажирани никакви доказателства в подкрепа на така заявеното твърдение, въпреки дадените конкретни и ясни доказателства от първоинстанционния съд. Позовал се е на задължителна съдебна практика ,създадена с решения на ВКС постановени по реда на чл. 290 ГПК по гр.д.№ 680/ 2012 , ІV г.о., гр.д.№ 284/ 2013 г., ІV г.о. и гр.д.№ 779/ 2011 г. на ІV г.о., според приетото в които се предполага добросъвестност на работодателя при упражняване потестативното му право на уволнение на основание чл. 8 ал.2 КТ и е в тежест на страната, целяща оборването на тази презумпция, да докаже фактите, на които основава твърдението си за злоупотреба с право, да докаже ,че единственото желание на работодателя е постигане на целта -уволнението на конкретен служител или работник, чрез законово допустими средства.Преценява се не доколко работодателят има интерес от промяната в изискванията за заемане на посочената длъжност, а конкретни факти и обстоятелства, които обосновават твърдението за злоупотреба с право и те се заявяват с исковата молба. Въззивният съд е приел също така, че твърдението за противоречие между сочените от работодателя в уволнителната заповед фактическо и правно основание за издаването й е преклудирано, а и неоснователно.Това е така защото под професионална квалификация следва да се разбира нормативно призната степен на квалификация в определена област на знанието в резултат на обучение, като понятието следва да се отграничава от придобитите умения, навици, сръчности, делови и професионални качества, които правят един работник по-високо квалифициран.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторката поддържа,че са налице такива по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Твърди,че според въззивния съд не сочи конкретни факти за това, че работодателят е злоупотребил с право при издаване на заповедта и макар да е нейна доказателствената тежест не е ангажирала доказателства. Намира, че е стигнал до тези изводи без да обсъди събраните по делото писмени доказателства и направените в тази връзка възражения и оспорвания, въпреки че е бил длъжен да анализира релевантните за спора факти и обстоятелства.В подкрепа на становището си се позовава на решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК по гр.д.№ 3868/ 2013 г., ІV г.о., по т.д.№ 238/ 2009 г., І т.о., по гр.д.№ 2870/ 2013 г.,ІV г.о.,както и определение постановено по реда на чл.288 ГПК, които счита, че са основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК.Намира, че : „този процесуалноправен въпрос е от значение за правилността на обжалваното решение, тъй като въпросът злоупотребил ли е с правата си работодателят или не и дали е оборена презумпцията на чл.8 ал.2 КТ или не, е от значение за основателността на главния иск”.Твърди, че с посочените решения е прието,че съдът е длъжен да изследва дали е налице проява на злоупотреба с право при извършена промяна в изискванията за заемане на длъжността,когато такива факти са въведени в исковата молба,” и че в случая са посочени факти за злоупотреба с право и са ангажирани доказателства, които съдът е отказал да анализира и невярно е посочил, че липсват доказателства.
От изложеното не става ясно какво е съдържанието на твърдяния процесуален въпрос.Касаторката не е изпълнила задължението си за точна и ясна формулировка , според разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. на ОСГТК.К. съд не може да извлече правния въпрос от нейните твърдения и оплаквания, тъй като ще наруши диспозитивното начало. Освен това въпросът не следва да е свързан с правилността на решението, с възприемането на фактическата обстановка и с обсъждането на доказателствата по делото.Изложените доводи имат характера на основания за касационно обжалване по чл. 281 т.3 ГПК,които са предмет на разглеждане в следващата фаза, ако касационната жалба бъде селектирана. Когато не е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване, настоящата инстанция не е задължена да обсъжда твърдяното допълнително основание. За пълнота следва да се посочи, че от приложените решения на ВКС, това на І т.о. е неотносимо. Изводите на въззивния съд не се отклоняват от разрешенията в останалите две решения.
По-нататък касаторката посочва,че доколкото въззивният съд е споделил извода на районния съд,че не са доказани с пълно доказване факти,които да сочат на злоупотреба с право на работодателя при уволнението, той се е произнесъл по същество и по този въпрос:
-налице ли е злоупотреба с право от страна на работодателя,когато единствената промяна, която е въведена в новата длъжностна характеристика касае изискването за професионална квалификация.
Твърди,че при сравнение на двете длъжностни характеристики не се откриват никакви различия в обема на правата и задълженията и трудовите функции за длъжността, а от това следва и че липсва обективна необходимост от промяна на изискванията за заемане на длъжността. Счита, че изводите на въззивния съд противоречат на решения на различни въззивни съдилища, за които не са представени доказателства, че са влезли в сила и определение на ВКС по чл. 288 ГПК.
ВКС, състав на ІІІ г.о. намира,че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението ,постановено от въззивния съд. Касационното производство е уредено от закона като селективно.Според разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК за да бъде селектирана касационната жалба, касаторът трябва да обоснове общо и допълнително основание за това. Общо основание е извеждането на правен въпрос, обусловил решаващите изводи на въззивния съд, а допълнително-развитието му в някоя от хипотезите по чл.280 ал.1 ГПК. В случая процесуалноправен въпрос не е поставен.В изложението касаторът е длъжен да отличава основанията за допускане на касационно обжалавне по чл.280 ал.1 ГПК и основанията за касационно обжалване по чл. 281 т.3 ГПК.Материалноправният въпрос е релевантен, но не е обосновано допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Касаторката не е доказала , че приложените решения на въззивни съдилища са влезли в сила, тъй като само тогава те представляват съдебна практика,според разрешениятя в цитираното ТР -т.3. Решението на Окръжен съд-Стара Загора, за което се твърди наличие на данни в информационната система за публикувани съдебни актове, се отнася за напълно различен случай,не е налице идентичност на разглежданите спорове.Определенията по чл.288 ГПК не представляват съдебна практика, тъй като с тях не се създава сила на пресъдено нещо. За да е налице основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК касаторът трябва да обоснове противоречието между приетото в обжалваното решение по поставения въпрос и приетото във влезли в сила съдебни решения, при пълен идентитет на разглежданите случаи,което не е сторено.
Необосноваването на общо и допълнително основание ще има за последица недопускането на касационно обжалване.
При този изход на делото искането на ответника по касационната жалба за присъждане на разноски за тази инстанция е основателно и следва да бъде уважено.Представен е договор за правна защита и съдействие,в който е отразено заплащане на адвокатско възнаграждение в брой.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 147/ 06.08.2014 г. по гр.д.№ 275/ 2014 г. на Окръжен съд-Ямбол.
ОСЪЖДА И. П. И.-Е. да заплати на О.-Я. сумата 500/петстотин/ лв. направени разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: