3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№419
С., 10.10.2012 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на втори октомври през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като изслуша докладваното от съдия К. М. ч.гр.д. № 406 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на И. А. К., чрез процесуалния му представител адв.А. Н. Ж., против определение № 659 от 20.06.2012 г., постановено по ч.гр.д. № 416 по описа за 2012 г. на Окръжен съд-Перник, с което е потвърдено определение № 868 от 1.11.2011 г. по гр.д. № 947/2011 г. на Районен съд-Радомир за връщане на подадените от И. А. К. обяснение рег. № */* г., към което е постъпило и допълнение-заявление № 4866/11.08.2011 г. с искане съда да предприеме незабавни мерки за разкриване извършителите и овъзмездяването му по реда на чл.45 ЗЗД за причинените му вреди и вредни последици за него и децата му от „група длъжностни лица” в размер на 17860 лв., както и за прекратяване на съдебното производство.
За да постанови атакуваното определение въззивният съд е констатирал, че първоинстанционното дело е образувано на основание постъпило в съда ”Обяснение” от страна на И. К. с рег. № */* г., в което твърди, че е бил подложен на “административно, съдебно, полицейско и прокурорско изнудване”, без да уточнява в какво конкретно се изразява последното, бил препращан от компетентните органи да се съди по граждански път, като в същото обяснение споменава и разпоредбата на чл.45 от ЗЗД, като това обяснение е “допълнено” в негово заявление рег. № */*г. до първоинстанционния съд, в което той споменава чл.13 от Конвенцията за защита правата на човека. Претендира обезщетение в размер на общо 17860 лева, защото бил подложен на изнудване от “група длъжностни лица”. Към преписката по първоинстанционното дело има писмени данни за Заповедно производство срещу И. К. по друго дело – гр.д. №805/2011г. по описа на Радомирския районен съд, в което, видно от приложената заповед за изпълнение № 575/04.07.2011 г., той е посочен като длъжник касателно ползувана от него ел. енергия, за сумата 292,96 лева главница и 105,67 лева лихви за минало време. По същото първоинстанционно производство е приложен и препис от негово възражение срещу същата заповед, което е правно ирелевантно за настоящето дело, защото такова възражение съгласно закона евентуално би довело до образуване съответно гражданско дело, но не по инициатива на жалбоподателя. При тези данни е направен извод, че правилно първоинстанционния съд със свое Разпореждане от 12.09.2011 г. е указал на ищеца/ жалбоподателя/ да приведе исковата си молба в съответствие с императивните изисквания на чл. 127, ал. 1 ГПК и тези на чл.128 ГПК, като посочи имената и адреса на конкретни ответници, конкретно изложение на обстоятелства, на които се основава претенцията му, да внесе следващата се ДТ, да представи преписи от исковата си молба съгласно броя на ответниците, като са указани и последиците от неизпълнението в срок. Препис от разпореждането е връчен на И. К. на 19.09.2011 г. и след като в срока по чл.129, ал.2 ГПК ищецът не е отстранил недостатъците в исковата му молба, правилно районният съд в съответствие с разпоредбите на ал. 3 и ал.4 на чл. 129 ГПК я е върнал и е прекратил образуваното пред него първоинстанционно производство.
Жалбоподателят се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Счита, че въззивното определение противоречи на т.6 от ППВС № 17 т 18.11.1963 г., тъй като от кумулативно съединените искове единият е за установяване на извършени престъпления, осъждане на виновните лица и присъждане на законово дължимите се обезщетения за вредите от престъпленията, а претенцията по чл.45 ЗЗД към [фирма] е за престъпления, извършени от служители и длъжностни лица в дружеството, както и престъпно свързани лица с тях, лица т други държавни, общински и други административни органи и организации, свързани с правораздавателната система, както и на т.9 от същото ППВС, защото съда разглежда претенции за непозволено увреждане, които сочат на неизвършено престъпление, без да се произнесе по искането за спиране на делото и присъединяването му към гр.д. № 1013/2011 г. на Р.. В т.6 от цитираното ППВС се дава тълкуване, че когато работник или служител при изпълнение на възложената му работа причини вреди на трето лице, което е договаряло с предприятието за изпълнението на тази работа, това лице има право да търси по силата на договора обезщетение от предприятието за причинените му вреди; работникът, причинил вредите, отговаря по чл. 95 КТ пред предприятието, но не и пред увреденото лице; в случая договорната отговорност на предприятието изключва отговорността по чл. 45 и следващите от ЗЗД; ако обаче вредите са резултат на извършено престъпление от работника или служителя, макар и при изпълнение на възложената работа, отговорността по чл. 45 ЗЗД не се изключва; в случай, че вредите са причинени от трето лице, което няма никакво отношение с предприятието, където работи работникът, тогава отговорността е по чл. 45 ЗЗД, макар и да е причинена при изпълнение на възложената работа, а в т. 9 – че съдилища неправилно разглеждат случаи на отговорност за вреди от непозволено увреждане, които сочат на извършено престъпление; в такива случаи следва делото да бъде спряно от гражданския съд на основание чл. 182, б. „д“ ГПК и да бъде изпратено на съответната прокуратура за разследване. Тълкуването касае правната квалификация при предявена претенция за обезщетение на вреди и е релевантно при даване ход на делото и съответно при разглеждането по същество на редовна искова молба, но е изцяло неотносимо в настоящия случай и мотивите на въззивния съд, свързани с наличие на нередовности на исковата молба, надлежно дадени указания за отстраняването им и неизпълнението на тези указания в срок.
По същите съображения не е налице противоречие и с ППВС № 2 от 30.11.1967 г., касаещо формата и съдържанието на решението и присъдата.
Д., че не е разгледана претенцията на ищеца за правна помощ, освен, че не отговаря на данните по делото /правна помощ е предоставена при поискването й/, касае спазването на процесуалните правила при постановяване на атакуваното определение, но е неотносим в производството по преценка налице ли е основание за допускане на касационно обжалване. Същото се отнася и до довода, че съдът е бил длъжен да спре делото на основание чл.229, ал.1, т.5 ГПК и да го изпрати на съответната прокуратура за разследване.
Позоваването на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК е само формално, тъй като не са посочени противоречиви съдебни решения, нито е формулиран правен въпрос, отговорът на който да е свързан с тълкуване на неясна или непълна нормативна уредба или да цели преодоляване на неправилна съдебна практика.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно определение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 659 от 20.06.2012 г., постановено по ч.гр.д. № 416 по описа за 2012 г. на Окръжен съд-Перник.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: