О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 419
София, 28.04.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание двадесет и пети април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1273/2016 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№4636/14.01.2016 г., подадена от ответника по исковата молба – Д. а. „Н. с.“ – С., против въззивно решение №8444/09.12.2015 г. по гр.д.№10635/2015 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., II-В въззивен състав.
С обжалваното решение е потвърдено решение от 31.3.2015 г. по гр.д.№22413/2014г. по описа на Софийския районен съд,II ГО, 77 състав, с което Д. а.„Н. с.“– С. е осъдена да заплати С. Й. И. от [населено място] сумата 6369,30 лева,представляваща обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск от 45 дни, за периода от 05.11.2009 г.до 05.8.2013 г.,ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 25.4.2014 г. до окончателното й изплащане, както и деловодни разноски.
Въззивната инстанция е приела, че е безспорно между страните обстоятелството, че ищецът е полагал труд по служебно правоотношение при установен за същия ненормиран работен ден по чл. 82, ал. 5 ЗДАНС. Прието е също така, че съобразно законовата дефиниция на изречение второ на последната норма, установеният за служителите ненормиран работен ден се изразява в задължението на служителите при необходимост да изпълняват служебните си задължения и след изтичане на работното време, като последното съдържание на понятието ненормиран работен ден е дадено и с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 75 от 29.03.2011г. по гр.д. 812 по описа на 2010г., III г.о. Въззивната инстанция е съобразила, че в същото решение е прието, че предпоставките да се приеме, че за определен служител или работник е установен ненормиран работен ден са две – да е налице изрично разпореждане от работодателя, че служителят ще полага труд при условията на ненормиран работен ден, и установен допълнителен платен годишен отпуск за служителя на последното основание. Изложени са мотиви, че макар решението да е постановено по отношение на трудово правоотношение, същото дава тълкуване на основен правен институт и с оглед сходната уредба на последния и в специалния закон ЗДАНС, е относимо и към настоящия спор, като в решението е застъпено правилото, че полаганият труд от служител при ненормиран работен ден в работни дни е такъв полаган в рамките на редовно работно време, поради което и последният не се оформя и отчита като извънреден труд. Поради това е СГС е стигнал до извод, че в този смисъл и възраженията на ответника по въззивната му жалба, че част от релевантните по делото факти са реалното полагане на труд от служителя след края на установения за него работен ден, по колко часа и в кои дни трудът е полаган, са неоснователни. По-нататък в мотивите си въззивният съд е приел, че ненормираният работен ден вменява задължение на служителя при необходимост да изпълнява служебните си задължения и след изтичане на работното време в работни дни, без да държи сметка дали, колко често и в какви времеви интервали такъв труд ще бъде реално полаган от служителя, доколкото последният труд с оглед установения ненормиран работен ден винаги ще е труд положен в рамките на работното време за служителя. В тази връзка са изложени изводи за приложението на чл.83, ал.4, предложение второ ЗДАНС.
По изложените мотиви СГС е споделил изводите на първоинстанционният съд, че ищецът има право на установения с нормата на чл. 83, ал. 1, т. 3 ЗДАНС допълнителен платен годишен отпуск като с посочената законова норма е посочена единствено горната граница на дните допълнителен платен годишен отпуск, на който служителите в Д. с установен ненормиран работен ден имат право – 12 дни. Установено е, че ответникът по исковата молба, чрез представляващия го председател, не е упражнил заложеното в нормата на чл. 3 от ППЗДАНС правомощие да издаде заповед, с която да определи размерът на полагаемия се допълнителен платен годишен отпуск на служителите, заемащи различни длъжности, предвид на което и с оглед пасивното поведение на последния следва да бъде признато на служителя право на отпуск в установения с нормативния акт размер от 12 дни, а този размер на отпуска, предвид липсата на издадена заповед от председателя на Д., е и изрично признат с жалбата на ответника.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, се твърди, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение, по чл280, ал.1, т.3 ГПК, по материалноправни въпроси, които обуславят решението по делото и имат значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Твърди се също така, че правните изводи на въззивния съд са неправилни, като е спорно дали процесният отпуск по чл.83, ал.1, т.3 ЗДАНС се полага по силата на закона, независимо от обстоятелството дали съответния служител действително е работил сред работно време или не, при наличието на различна регламентация на работата при ненормиран работен ден по чл.139а КТ и чл.82, ал.5 ЗДАНС, във връзка с чл.50, ал.3 ЗДСл., по отношение на реда за изпълнение на задълженията, извън редовното работно време при ненормиран работен ден. Поставят се въпрос дали съдържанието на понятието работа при ненормиран работен ден, включва презумпцията, че държавният служител е изпълнявал служебните си задължения извън редовното работно време, и ако я включва, дали тази презумпция попада в обхвата на основния принцип за закрила на труда или надхвърля защитните предели на принципа по чл.16 от Конституцията на Република България ?
Моли се за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба С. Й. И., посредством процесуалния си представител – адв. А. Р., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и взе предвид отговора на ответника в настоящото производство намира следното:
Не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По поставения въпрос Софийският градски съд не е дал отговор. Изводите му са относими към въпрос за приложението на чл.83, ал.4 ЗДАНС. Такъв въпрос касационният жалбоподател обаче не поставя.
Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода от спора в настоящото производство касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация деловодни разноски в размер на 800 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване на въззивно решение №8444/09.12.2015 г. по гр.д.№10635/2015 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., II-В въззивен състав, по касационна жалба, вх.№4636/14.01.2016 г., подадена от ответника по исковата молба – Д. а. „Н.с.“ – С..
ОСЪЖДА Д. А. „Н. С.“ – [населено място], [улица], да заплати на С. Й. И., ЕГН – [ЕГН], от [населено място],[жк], блок 632, вх.Б, ет.9, ап.30, деловодни разноски в размер на 800/осемстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: