5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 419
София, 27.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шести юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 699/2018 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 21535 от 18.12.2017 г., подадена от Застрахователна компания [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник, против решение № 2196 от 27.10.2017 г. по в. т. д. № 3097/2017 г. на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, шести състав, с което е потвърдено решение № 569 от 07.03.2017 г. по т. д. № 5397/2015 г. на Софийския градски съд, Търговско отделение, VI-1 състав за отхвърляне на предявените срещу [фирма] искове, както следва: за заплащане на сумата 75 342.52 лв. обезщетение за имуществени вреди от неизпълнение на задължение по чл.16, ал.3 от Рамков застрахователен договор № 000-9-286/0011076, въз основа на който е сключена застрахователна полица № 170-4-144/U1/06-01881 по застраховка „Разни финансови загуби”, обезпечаваща вземане по лизингов договор № 01934 между ответника и [фирма] за лек автомобил марка „Ауди”, с рег. [рег.номер на МПС] и за сумата 25 910.12 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода от 30.03.2012 г. до 21.08.2015 г.
В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното решение, като постановено в нарушение на материалния закон. Според касатора, решаващият съд не е съобразил липсата на надлежно уведомление от страна на ответника за прекратяване на лизинговия договор и за последващо разпореждане с автомобила, водещи до промяна в условията по застрахованото вземане по договора за лизинг, което от своя страна е станало причина за плащане на застрахователно обезщетение до края на лизинговия договор – м.09.2012 г. По съображения в жалбата се претендира отмяна на въззивното решение.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: При застраховано вземане по договор за лизинг до края на срока на договора, настъпилото прекратяване на договора за лизинг би ли довело до намаляване на размера на отговорността и на застрахователя за тази част от лизинговите вноски, които са дължими до момента на прекратяване на лизинговия договор; В този случай, при заплатено обезщетение до края на лизинговия договор и при липса на уведомяване за прекратен лизингов договор, дължи ли застрахованото лице обезщетение на застрахователя за недължимо получена парична сума; Пазарната цена на лек автомобил съизмерима ли е със /към/ стойността на застрахованото вземане по договор за лизинг.
Ответникът по касация – [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, счита, че липсва основание за допускане на касация, а по същество твърди неоснователност на жалбата. Съображенията са изложени в постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид становищата на страните по чл.280 ал.1 ГПК и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащо на касационно обжалване решение. Поради това жалбата се преценява като процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съдебен състав е приел, че между страните е сключен Рамков застрахователен договор на 28.03.2006 г., съгласно който застрахователят е поел задължение за заплащане на застрахования обезщетение при настъпване на застрахователно събитие във връзка със сключените от застрахования договори за лизинг по покритите рискове на застраховките „Разни финансови загуби” и „Каско”. На 30.10.2007 г. е сключен договор за застраховка “Разни финансови загуби”, по който ищецът е приел да застрахова риска от неплащане на лизингови вноски по договор за лизинг № 01934 с лизингополучател [фирма] относно лек автомобил „Ауди А6. На 06.04.2010 г. ищецът е бил уведомен за настъпило застрахователно събитие – неплащане на лизингови вноски за м.ХІ 2009 г./частично/ , за м.декември 2009 г. и за м.януари – м.март 2010 г., за което е образувана преписка по щета. От представения по делото анекс № 6/25.07.2011 г. към Рамковия застрахователен договор се установява, че страните са преуредили отношенията си, като в т.1.8 от анекса са посочени преписките по щети, сред които и процесната, по които застрахователното обезщетение е определено, но не е заплатено.
Решаващият състав е приел, че исковата претенция е основана на твърдението, че по силата на разпоредбата на чл.16, ал.3 от Рамковия застрахователен договор, след изплащането от застрахователя на обезщетение в пълния размер на щетата, образувана по покрития застрахователен риск, застрахованият не е изпълнил задължението си за прехвърли на застрахователя собствеността на автомобила и тъй като междувременно го е отчуждил, дължи обезщетение в размер на действителната стойност на автомобила. Счетено е също така, че с анекса от 25.07.2011 г. страните са се съгласили да уредят отношенията си по повод изпълнението на насрещни задължения по рамковия договор, като ще считат отношенията си за окончателно уредени, вкл. по повод всички образувани преписки до подписване на споразумението. При тълкуване на клаузата по чл.16, ал.3 от рамковия договор във връзка с предвиденото в анекса задължение на застрахования да прехвърли на застрахователя собствеността върху всички автомобили – предмет на договори за лизинг по описаните щети, които към момента на подписване на анекса са изчезнали, до 10 работни дни след като застрахованият придобие владението върху тях, е изведен извод, че с анекса не се дерогира договорната клауза. Същевременно въззивният съд е приел за недоказано изпълнението на задължението на застрахователя за заплащане на общия размер на дължими обезщетения – 1 387 877.05 лв., по предвидения начин: при подписване на анекса – 261 713.80 лв., а останалите – на 12 равни месечни вноски. За доказано е прието, че едва към 30.03.2012 г. е извършено първото плащане на сумата 449 407.68 лв., а твърдението на застрахователя, че в тази сума е включена и сумата 75 324.52 лв., представляваща пълния размер на неплатените лизингови вноски до края на лизинговия договор, като обезщетение по въпросната щета, е прието за недоказано. Съдът е констатирал, че поисканата от ищеца експертиза, съобразно допълнителната искова молба, за плащането и на останалата част от задължението, не е допусната от първата инстанция, но този отказ не е посочен като нарушение на процесуалния закон във въззивната жалба, нито в тази връзка е заявено искане за допускане на експертиза със същата задача. Именно поради това, за въззивния съд не е възникнало задължение да допусне такава експертиза, съгл. разясненията в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. След като ищецът не е доказал изплащане в пълен размер на обезщетението за вредата, настъпила от покрития застрахователен риск, то за ответника не е възникнало задължението да прехвърли собствеността на лекия автомобил, респ. да заплати неговата равностойност, което е обусловило извод за неоснователност на иска по чл.79, ал.1 ЗЗД, както и на акцесорната искова претенция по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Настоящият съдебен състав, съобразявайки указанията по приложението на чл.280 ал.1 ГПК, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, приема за неустановено общото основание за достъп до касация. Съгласно този акт на нормативно тълкуване, за да е налице основанието по чл.280, ал.1 ГПК, касаторът следва в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК ясно да формулира материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на делото. В настоящия случай касаторът е формулирал въпроси, които въззивният съд не е разглеждал, съответно липсва формирана правна воля. Затова въпросите не са от значение за изхода на делото.Независимо от недоказване на основния селективен критерий, необходимо е да се отрази, че поддържаното допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК не е мотивирано. В тази част касаторът не е съобразил указанията, дадени в цитираното по-горе ТР, което съставлява достатъчно основание за отказ да се допусне касационен контрол.
Предвид горното, искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е изцяло неоснователно.
При този изход на делото, на ответника се дължат разноски в размер на 1 680 лв., съобразно искането в отговора на касационната жалба и представен списък по чл.80 ГПК, заедно с доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в този размер.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2196 от 27.10.2017 г. по в. т. д. № 3097/2017 г. на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, шести състав.
ОСЪЖДА Застрахователна компания [фирма] да заплати на [фирма] сумата 1 680 / хиляда шестстотин и осемдесет/ лева – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: