5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 42
С., 26.01.2011 година
Върховен касационен съд на Р. Б., Търговска колегия, в закрито заседание на деветнадесети януари две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д.№ 548/2010 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. И. М., С. И. М., К. И. Д., К. И. М. и Е. Д. И., всички чрез адвокат П. К. от А. колегия – С. З., срещу решение № 231 от 18.03.2010 г. по гр. д. № 38/2010 г. на С. апелативен съд в частта, с която са намалени размерите на присъдените на първите четирима касатори обезщетения за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 21.09.2006 г. и предявените от тях искове по чл. 226, ал. 1 КЗ са отхвърлени съответно: за касаторите П. И. М., С. И. М. и К. И. Д. – за разликата от 70 000 лв. до 100 000 лв., а за касаторката К. И. М. – за разликата от 60 000 лв. до 80 000 лв. Предмет на подадената от Е. Д. И. касационна жалба е онази част на въззивното решение, с която предявеният от нея иск е отхвърлен за разликата от 15 000 лв. до пълния претендиран размер на обезщетението за неимуществени вреди 50 000 лв. Освен по отношение на размера на присъдените обезщетения, касаторите обжалват въззивното решение и в частта, с която са осъдени да заплатят на ответния застраховател направените разноски по делото в размер на сумата 4 285 лв.
Касаторите поддържат, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано, поради което молят същото да бъде отменено, а предявените искове – уважени изцяло. Основното им оплакване е за неправилно приложение на установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливостта с твърдението, че при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди на всеки от ищците не са съобразени конкретните обстоятелства по делото, имащи значение за тази преценка.
Изрично оплакване е релевирано и във връзка с осъждането на ищците да заплатят на ответника разноски по делото съобразно отхвърлената част от исковете им, като се твърди, че съдът не е съобразил факта на освобождаването им от заплащане на държавна такса, което прави недопустимо последващото им осъждане за разноски при доказана основателност на претенциите.
Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на Върховен касационен съд и на другите съдилища по приложението на чл. 52 ЗЗД, ориентирана към присъждане на по-високи обезщетения; че разглеждането на този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че същият е решаван противоречиво от съдилищата. Освен това, като значим за делото е заявен и въпросът – следва ли ищците да заплатят на ответника разноски по делото при частично отхвърляне на исковете им при условие, че са освободени от заплащане на държавна такса. По отношение на този въпрос се поддържа, че решаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото предвид неяснотата и противоречието при прилагане на разпоредбите на чл. 63, ал. 1, б. “б” във връзка с ал. 2 и ал. 3 и чл. 64, ал. 2 ГПК /отм./.
Ответникът по касация – ЗК [фирма],[населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения, изложени в писмен отговор от 03.06.2010 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
С атакуваното решение въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, е приел, че са осъществени всички елементи от фактическия състав на чл. 226, ал. 1 КЗ за ангажиране отговорността на ответния застраховател за заплащане на обезщетение за вредите, причинени от виновния за процесното пътно-транспортно произшествие водач В. К. Д., а именно – наличие на увреждане, причинено от застрахован при ответника автомобил; противоправно поведение и вина на застрахования водач и причинно-следствена връзка между деянието и причинените на ищците увреждания, изразяващи се в неимуществени вреди. За доказана е приета и материалноправната легитимация по исковете – на първите четирима ищци, в качеството им на лица от кръга на посочените в ППВС № 4/1961 г., а на ищцата Е. Д. И. – в качеството й на наследник на ищеца Д. Д., конституирана по реда на чл. 120 ГПК /отм./. Преценявайки, обаче, конкретните обстоятелства, имащи значение при определяне размера на дължимите на първите четирима ищци /наследници на Илентин М./ обезщетения – възрастта на починалия /49 години/, в която същият е бил в добро здравословно състояние, работоспособен и опора за всички, а за майката – единствен син; продължителността на болките и страданията на ищците; близостта между тях и починалия, както и момента на настъпване на пътно-транспортното произшествие /2006 г./ и обичайно присъжданите в аналогични случаи обезщетения – въззивният съд е счел, че определените от първата инстанция обезщетения по 100 000 лв. за съпругата и децата на починалия и 80 000 лв. за майката са завишени, като им е присъдил съответно – по 70 000 лв. за съпругата и децата и 60 000 лв. – за майката.
По отношение дължимото на ищцата Е. И. обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в търпяните от нейния наследодател /първоначалния ищец Д. Д./ болки и страдания от получените в процесното произшествие травми, С. апелативен съд е счел, че справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД е обезщетение в размер на сумата 15 000 лв., а не определената от първата инстанция сума 10 000 лв. В тази насока е отчетено мястото на травмата – двигателен орган, сериозността на увреждането, интензитета и продължителността на болките и страданията. Като ирелевантни, обаче, с оглед последвалата смърт на пострадалия, са преценени остатъчният дефект и дискомфорт. Не е споделено и становището за връзка между процесното произшествие и твърдяното в исковата молба сътресение на мозъка на постаралия Д. Д..
С оглед мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира, че касационното обжалване на същото не следва да бъде допуснато.
Безспорно, поставеният от касаторите въпрос за приложимостта на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД е обуславящ изхода на спора. Същият, обаче, не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като по отношение на него не е осъществено нито едно от предвидените в чл. 280, ал. 1 – 3 ГПК и поддържани от касаторите основания.
На първо място, напълно недоказани са основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Поради липсата на посочени конкретни решения на ВКС по поставения въпрос, не може да се счете за установено твърдяното противоречие на въззивното решение с практиката на касационната инстанция. Представените от касаторите три решения /едно първоинстанционно и две въззивни/ не доказват наличието и на второто поддържано основание – това по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че “практика на съдилищата” по смисъла на т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС в случая представлява само решението по гр. д. № 2877/2006 г., постановено от С. градски съд, но не и двете решения, постановени от С. апелативен съд, предвид липсата на данни същите да са влезли в сила. Цитираното решение, обаче, не може да обоснове допускане на касационното обжалване поради противоречие в практиката на съдилищата, тъй като не е налице аналогичност на разрешените случаи. Видно от мотивите на този акт, обстоятелствата, имащи значение за определяне размера на неимуществените вреди, са различни от тези по настоящото дело – различни са както претърпените от ищците вреди, така и конкретната обстановка, при която увреждането е настъпило. Логична последица от това е различният размер на сумите, с които се съизмеряват претърпените неимуществени вреди.
Неоснователно е също становището, че поставеният материалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В тази връзка е необходимо да се има предвид, че Пленумът на Върховния съд е дал задължителни указания по тълкуването и приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД в Постановление № 4 от 1968г., които указания не са изгубили своето значение и понастоящем. Именно наличието на тази задължителна съдебна практика, целяща точното и еднакво прилагане на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, която в конкретния случай е съобразена при постановяване на атакуваното въззивно решение, налага извода, че не е налице условието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Това основание не е осъществено и по отношение на релевирания от касаторите въпрос за отговорността за разноски на ищците, когато същите са освободени от заплащането на държавна такса. По отношение на приложимите в случая норми, регламентиращи отговорността за разноски – чл. 63 и чл. 64 ГПК /отм./, не съществува необходимост от тълкуване, тъй като те са напълно ясни и не пораждат проблеми при прилагането им. Освен това, по приложението им е създадена многобройна и непротиворечива съдебна практика.
Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 231 от 18.03.2010 г. по гр. д. № 38/2010 г. на С. апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: