4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 420
гр. София, 31.05.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и втори март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело N 4247 по описа за 2017 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба, подадена от А. В., прокурор в Апелативна прокуратура – София срещу решение № 1155 от 19.05.2017 г. по гр. дело № 239/2017 г. на САС /Софийски апелативен съд/, гражданска колегия, ІІ състав.
Ответникът К. М. К. не е взел становище.
Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Предмет на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК е цитираното въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 7065 от 10.09.2016 г. по гр. дело № 16220/2013 г. на СГС /Софийски градски съд/, гражданско отделение, 1 – 4 състав в частта, с която първоинстанционният съд е уважил частично иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен от К. М. К. против Прокуратурата на Република България, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата 30000 лв., ведно със законната лихва, считано от 16.01.2012 г. до окончателното изплащане на сумата и е присъдил разноски в полза на ищеца в размер на сумата 10 лв., в полза на адвокат Т. Р. П. адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1006 лв., по сметка на СГС – сумата 200 лв. разноски за съдебна експертиза и сумата 1200 лв., разноски за държавна такса. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че е налице фактическия състав на 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – повдигнато е било незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3 НК, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК – по следствено дело № 36/1995 г. на Окръжна следствена служба – [населено място] и за престъпление по чл. 214 НК, по следствено дело № Х – 45/1995 г. на В. – [населено място], приключили с постановления за прекратяване, поради недоказаност на обвинението, съответно по първото дело с акт от 16.01.2012 г. , а по второто дело с акт от 30.04.1998 г. Освен това в мотивите на въззивното решение са изложени съображения относно установеността на обстоятелствата за пребиваване на ищеца в съответните затвори за период повече от две години, както и съображения за доказаността на неимуществените вреди, които е претърпял, изразяващи се в тежки психически изживявания, негативни промени в характера и социалния живот, здравословното състояние, отчуждаване на детето от първия брак. Съдът е приел още, че са събрани всички относими доказателства и преценени обстоятелствата, релевантни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, като е мотивирал извод за справедлив размер на обезщетението, съобразен с икономическите условия в страната и адекватен на претърпените от ищеца страдания.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран, като въпрос текст със следното съдържание:
„В случая процесуалноправният въпрос е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД, в който смисъл е задължителната съдебна практика на Върховния съд в т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г.“.
Изложено е, че обжалваното решение противоречи на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, а също така и на разпоредбите на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Твърди се в приложението, че по цитирания въпрос са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
ВКС /Върховният касационен съд/ в настоящия си състав намира, че предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не са налице, тъй като посоченият въпрос не формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а с приложението не е обосновано и допълнително основание за допускане на касационен контрол. Определянето на неимуществените вреди е процесуална дейност на въззивния съд при реализирането, на която въз основа на преценката на конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, се приемат правни разрешения относно обстоятелствата, релевантни за конкретния размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. За да въведе общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК касаторът е задължен да постави правен въпрос по съответствието на конкретно разрешение на въззивния съд с разрешението в практиката, на която се позовава, което в случая не е направил, тъй като не е свързал въпроса си с конкретен извод в решението на апелативния съд. Практиката на Върховния съд /ВС/ и ВКС е цитирана, без мотивиране на противоречието между разрешенията на Софийски апелативен съд и задължителната съдебна практика, посочена в приложението. Касаторът не е съобразил, че изброяването на обстоятелствата, които са от правно значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, както в ППВС № 4/23.12.1968 г., така и в ТР на ОСГК на ВКС № 3/22.04.2005 г. по т.дело № 3/2004 г. е примерно, а не изчерпателно, като кръгът на релевантните обстоятелства се определя за всяко дело в зависимост от конкретните особености на случая, както и от доказване на фактите, относими към накърняването на засегнатите блага на ищеца. Поставеният от жалбоподателя въпрос се отнася до правилността на въззивното решение, до това правилно ли е определен размера на присъденото обезщетение. Затова следва да се приеме, че с направеното изложение не е обосновано приложно поле на предпоставките по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
Вторият въпрос, квалифициран от касатора, като материалноправен е формулиран със следното съдържание:
„Материалноправният въпрос е свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ“.
Въпросът по съдържание съвпада с предходния, но е квалифициран от касатора като „материалноправен” и е поддържан на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Изложени са следните доводи:
„Налице е противоречие в съдебната практика на отделните съдилища в страната, защото има различия в тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, което е довело в практиката до различно решаване на еднородни случаи”. Жалбоподателят не е формулирал въпрос, произтичащ от приети от въззивния съд конкретни правни разрешения, съответно не е аргументирал отклонение на въззивния съд от изводите в казуалната съдебна практика. Страната не е съобразила разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС относно задълженията на касатора за въвеждане и обосноваване на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, като в настоящето приложение не е обосновала общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Следва да се има предвид, че липсва обосновка на твърдението за противоречие между разрешенията на въззивния съд и разрешенията в цитираните актове, на САС /решение по гр. дело № 1568/2014 г./, на ВКС /решение по гр. дело № 3483/2016 г. на състав на ІV г.о., решение по гр. дело № 1065/2011 г. и решение по гр. дело № 951/2010 г. на състави на ІІІ г.о./. Не е съобразено, че касационните решения са задължителна съдебна практика, която се квалифицира по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в редакцията, обн. ДВ, бр. 47/2009 г. и приложима за настоящия случай, а решението на САС по гр. дело № 1568/2014 г. не формира съдебна практика, тъй като няма данни от представеното копие да е влязло в сила. Въпросът не е съобразен с изискването да произтича от решаващите мотиви на въззивния съд. Страната не е съобразила, че унификация на присъжданите обезщетения по различните индивидуални спорове е недопустима, поради което и законодателят не въвежда други критерии за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, освен визираният в чл. 52 ЗЗД критерий – по справедливост, изяснен в задължителната съдебна практика, чрез общовалидни показатели и критерии, съчетани с конкретните обстоятелства, възникващи в отделните случаи, които са различни. Затова настоящата инстанция приема, че и с този въпрос не е обосновано приложно поле на предпоставките за допускане на касационен контрол.
В изложението се поддържа твърдение за необсъждане на възражение на Софийска градска прокуратура за присъждането от първоинстанционния съд на държавната такса в размер на 1200 лв. Касаторът се позовава на решение № 591 от 27.09.2010 г. на ВКС по гр. дело № 1891/2009 г., състав на ІV г.о.
С тази част от изложението не е въведен правен въпрос. Без да постави въпрос, касаторът твърди, че е допуснато процесуално нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК. Въведено по този начин изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържа общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Оплакването за нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК не релевира основание за допускане на касационен контрол. Не е въведено и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в редакцията на нормата преди изменението, обн. ДВ, бр. 86/2017 г., но приложимо в настоящия случай. В посоченото касационно решение не се разглежда правен въпрос относно необсъждането на възражения на страните, респективно не са формирани правни разрешения по тълкуване на закона в тази насока. Затова следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1155 от 19.05.2017 г. по гр. дело № 239/2017 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, ІІ състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: