О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 421
гр. София, 26.04.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на четвърти февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело № 329 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на И. Д. И. срещу решение № 536 от 06.11.2015 г. по гр. дело № 665/2015г. на Плевенски окръжен съд.
Ответникът Регионално управление „Северен централен регион“ /РУ СЦР/ на [фирма] – [населено място] в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК поддържа становище за липсата на основания за допускане на касационен контрол.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение приема, че не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
С цитираното решение състав на Плевенски окръжен съд е потвърдил решение № 1012 от 09.07.2015 г. по гр. дело № 1503/2015г. на Плевенски районен съд, ІХ граждански състав, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от И. Д. И. против РУ „СЦР” на [фирма] – [населено място] иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата от 5590.45 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода м. февруари 2012г. – м. юли 2013г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 783.00 лв., представляваща лихва за забавено изплащане на неизплатеното трудово възнаграждение за периода от дължимостта на всяка сума до подаването на исковата молба, като в полза на ответника РУ „СЦР” на [фирма] – [населено място] са присъдени разноски в размер на 658.67 лв. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел за безспорно по делото, че за процесния период – м. февруари 2012г. – м. юли 2013г. И. Д. И. е била в трудовоправни отношения с ответното дружество, като работодател е било РУ „СЦР”, както и че в периода от м. януари 2012 г. до м. юни 2012 г. същата е ползвала предоставени й от [фирма] чрез нейния работодател три броя сим-карти за мобилни телефони. Съдът е констатирал, че за заплащането на потребените услуги към мобилния оператор, работодателят РУ „СЦР” на [фирма] е извършвал удръжки от заплатата на И. И., чиито общ размер за процесния период възлиза на претендираната сума от 5590.45 лв. Прието е от съда, че удръжките са извършвани правомерно, макар и техните стойности да са надвишавали размера на несеквестируемите суми по чл. 446 ГПК, тъй като в случая разпоредбите на чл. 272 КТ и чл. 447 ГПК се явяват неприложими. В мотивите на обжалваното решение е цитирана задължителна за съда съдебна практика по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 487/26.07.2010 г. по гр.дело № 339/2009 г. на ВКС, III г.о. Изводът на въззивния съд е мотивиран с представените по делото писмени декларации от И. И., с които изразява своето изрично съгласие от трудовото й възнаграждение да бъдат извършвани удръжки в определените размери. Направеното от И. И. възражение, че даденото от нея съгласие е опорочено поради упражнен върху нея служебен натиск и тормоз, не е уважено, като извода на съда за неговата неоснователност е обоснован с мотива, че не е подкрепено от доказателства и се опровергава от събраните по делото свидетелски показания. Разгледани са оплакванията на жалбоподателката за необективност на мотивите на районния съд и даване превес на показанията на свидетелите на работодателя и е прието, че са неоснователни.
В приложението към касационната жалба не са релевирани общи основания за допускане на касационно обжалване. Общите основания, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/2009г. от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, са правни въпроси от значение за изхода по конкретното дело, разрешени във въззивното решение, включени в предмета на спора и обусловили правните изводи на съда по делото. В приложеното изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът, без да формулира конкретен правен въпрос посочва, че „Окръжен съд [населено място] неправилно се е произнесъл по материалноправният въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, каквато е и установената съдебна практика по въпроса. Касационната жалба е подадена на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като решението е в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона. По конкретният казус законът не е приложен правилно от съда, каквато е и съдебната практика по въпроса, постановена в Решение № 2/2013 г. на ВКС, Решение № 456/25.06.2010 г., Решение № 33/2010 на ВКС, въз основа на което решение № 536/06.11.2015 г. по гр.д. /В/ № 665/2015 г. по описа на Окръжен съд [населено място] се явява неправилно, незаконосъобразно и недопустимо.“ Видно от цитираното изложение, приложението не е съобразено с разясненията в тълкувателно решение № 1/2009г. на ОСГКТК, съгласно които касаторът е длъжен да посочи правния въпрос, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, а касационният съд не е длъжен и не може да го извежда от твърденията му. Вместо правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, жалбоподателката разглежда съществуващата според нея неправилност на въззивното решение относно приложението на чл. 272 КТ и институтът на несеквестируемостта по ГПК, като по същество преповтаря изложеното в касационната жалба. Цитирането на мотивите на окръжния съд не съставлява поставяне на правни въпроси, тъй като правните въпроси се формулират от жалбоподателя по разрешенията на въззивния съд, обусловили изхода на делото. Наведените от страната доводи в приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК представляват основания за обжалване на въззивното решение по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Оплакванията по чл. 281, т. 2 ГПК не релевират основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При направената служебна проверка относно допустимостта на въззивното решение настоящият състав на ВКС не констатира данни за вероятна недопустимост на обжалвания акт. Въззивният съд е бил сезиран редовно с процесуално допустими претенции, въведени с редовна искова молба и е разгледал исковете на предявените основания. Поради това следва да се приеме, че е неправилно становището на касатора И. И. за недопустимост на производството, съответно следва да се приеме, че не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С доводите по чл. 281, т. 3 ГПК не се обосновават предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Производството по чл. 288 ГПК няма за предмет проверка правилността на обжалваното решение – в него съдът преценява единствено наличието на посочените от касатора общи и допълнителни основания за допускане на касационен контрол, каквито в настоящия случай не са процесуално въведени. Доводи по чл. 281, т. 3 ГПК са изложени и във връзка с твърдението за „съществени процесуални нарушения”, като подробно е изложено становището на жалбоподателката за това, че свидетелката Ц. И. била заинтересована от изхода на делото, както и че погасителните планове били съставени „под натиск и служебен тормоз”, но съдът ги приел безусловно като доказателства в подкрепа на ответника. По отношение на същите доводи трябва да се има предвид вече изложеното за тяхната ирелевантност относно основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Жалбоподателката не е обосновала и наличието на допълнителни основания за допускане на касационно обжалване. Позоваването на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е формално – възпроизведен е нормативния текст, като липсва мотивиране на конкретни хипотези по нормата, а с приложената от касатора И. съдебна практика на ВКС не се обосновават предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Допълнителните основания за допускане на касационен контрол предпоставят наличието на общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито в случая липсват /в този смисъл са и разясненията в цитираното ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС/. Освен това решенията, на които се позовава касатора И. в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК засягат въпроси, по които окръжния съд не се е произнесъл. Решението по гр. дело № 1294/2009 г. на ВКС, състав на ІV г.о., решението по гр. дело № 1236/2009 г. на ВКС, състав на ІV г.о., както и решението по гр. дело № 123/2003 г. на ВКС, състав на ІІ г.о. са постановени по искове с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, съдържат разрешения по въпроса, отпада ли несеквестируемостта при разпореждане на длъжника с единственото му жилище, т.е. не засягат спора за законосъобразността на удръжките от трудовото възнаграждение на работника, направени със съгласието му, без да се съобразяват несеквестируемите по чл. 446 ГПК суми. Решението по гр. дело № 1236/2009 г. на ВКС, състав на ІV г.о. не формира задължителна съдебна практика, релевантни са разрешенията, формирани със задължителната съдебна практика, формирана с другите две цитирани касационни решения, с които в случая не се релевират предпоставки за допускане на касационен контрол поради изложените по- горе съображения. Приложени са още решение по т. дело № 554/2009 г. на състав на ВКС, търговска колегия, първо отделение и ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГКТК на ВКС. По първия акт на състав на ВКС, І т.о. произнасянето е по въпроси, неотносими към настоящето дело – по въпросите, свързани с тълкуване съдържанието на законовите разпоредби, въвеждащи право на разсрочено плащане на цената по приватизационния договор /чл. 25, ал. 2 ЗППДОбП – отм./, хипотезите на прекратяване на това право /чл. 25, ал. 4ЗППДОбП – отм./ и настъпването на предсрочна изискуемост на цената по договора. По цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС приетите разрешения се отнасят до приложението на института на несеквестируемостта в изпълнителното производство, т.е. не засягат въпроси, по които се е произнесъл въззивния съд. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва мотивиране на допълнително основание, както по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не са изложени доводи относно наличието на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която не е актуална с оглед промяната на обществените условия и на законодателството, а за хипотезата на липса на съдебна практика, не са изложени доводи относно наличието на конкретни разпоредби, които са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по приложението им. В тази връзка жалбоподателката не е съобразила разясненията в т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че жалбоподателката не е обосновала приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото жалбоподателката И. Д. И. следва да заплати на ответника по касация – РУ „Северен централен регион“ на [фирма] – [населено място] разноските за касационното производство, за които е представен списък по чл. 80 ГПК и които видно от договора за правна защита и съдействие са в размер на сумата 500 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 536 от 06.11.2015 година по гр.дело № 665/2015 г. на Плевенски окръжен съд.
ОСЪЖДА И. Д. И. да заплати на Регионално управление „Северен централен регион“ на [фирма] – [населено място] сумата 500 /петстотин/ лева, разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: