6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 422
гр. София, 16.05.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на девети март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ търговско дело № 60357 по описа за 2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез пълномощника, адвокат М. Б. срещу решение № 253 от 16.05.2016 г. по гр. дело № 13/2016 г. на Софийски окръжен съд, гражданско отделение, първи въззивен състав.
Становището на ответника – [фирма], [населено място] е, че поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не са налице.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 226 от 16.10.2015 г. по гр. дело № 1082/2014 г. на Ботевградски районен съд, гражданска колегия, втори съдебен състав и са присъдени разноски в размер на сумата 700 лв., в полза на въззиваемия. С първоинстанционното решение е отхвърлен иск, предявен от касатора срещу ответника по касация с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, за съществуване на вземане, за което е издадена заповед № 1601 от 10.06.2014 г. по ч. гр. дело № 620/2014 г. на Ботевградски районен съд за сумата 20419.20 лв. по запис на заповед, издаден на 15.02.2011 г. и предявен за плащане на 01.03.2011 г., ведно със законната лихва за забава върху горната сума – главница, считано от момента на подаване на заявлението в Ботевградски районен съд – 09.06.2014 г. до окончателното изплащане, осъден е ищецът да заплати на ответника сумата 800 лв., разноски за първоинстанционното производство. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че искът е с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 538 ТЗ и е допустим, с оглед издадената в полза на ищеца по ч. гр. дело № 620/2014 г. на Ботевградски районен съд заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, срещу която длъжникът – ответник е възразил писмено в законоустановения срок и заявителят е представил в заповедното производство доказателства за предявени в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК срещу длъжника исковете за установяване съществуването на вземанията по издадената заповед за незабавно изпълнение. Окръжният съд е разгледал иска по същество и е мотивирал изводи за неговата неоснователност. Съображенията, обусловили изхода на спора са следните:
В мотивите е посочен предметът на делото – съществуване на вземане, основано на запис на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК, като са отразени обстоятелствата, които ищецът следва да докаже в производството по установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, а именно съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. Съдът е приел, че при въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка, с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията, които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респективно несъществуването на вземането по записа на заповед. Решаващият състав е констатирал, че по направеното от ответника по иска възражение за неавтентичност на записа на заповед, е установено от заключението на съдебно – почерковата експертиза, че записът на заповед не е подписан от лицето, сочено като негов издател – Т. М., в качеството на представляващ ответното дружество и с оглед на така установеното обстоятелство е мотивирал решаващия си извод, че записът на заповед е нередовен и не удостоверява възникнало вземане. Изложено е още, че при това положение не подлежат на изследване обстоятелствата за съществуването на каузалното правоотношение между страните, във връзка с което се твърди, че е издаден процесния запис на заповед.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като общи основания са поставени няколко въпроса, а именно:
„Следва ли съдът, приемайки документ за неистински в производството по чл. 193 – 194 ГПК да не обсъжда каузалното правоотношение, основание за издаването на приетия от съда за неистински документ ?” ;
„По какъв начин следва да се защити поемателят по Запис на заповед, чието предявяване е удостоверено с печат на дружеството и подпис в случай, че е проведено успешно оспорване на подписа по реда на чл. 193 – 194 ГПК без да са изследвани подписите на всички лица, работили в дружеството ?”.
Първият от цитираните въпроси се поддържа на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и като допълнителни предпоставки са посочени ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 17, решение по гр. дело № 2979/2014 г. на състав на ВКС, ІV г. о., решение по т. дело № 1144/2010 г. на състав на ВКС, І т. о. Жалбоподателят счита, че в случая както първоинстанционния съд, така и въззивния съд не са установили каузалното правоотношение по възникналия спор, за чието изпълнение е бил издаден записа на заповед, поради което е налице отклонение от практиката по чл. 290 ГПК, обективирана в касационните решения. Касаторът твърди освен това, че „въззивният съд неправилно и в противоречие с практиката на ВКС решава, че не подлежат на изследване обстоятелствата за съществуването на каузалното правоотношение между страните”, като цитира част от мотивите на решение по т. дело № 3385/2013 г. на състав на ВКС, І т. отделение.
С така въведения въпрос жалбоподателят не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В т. 17 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС е разяснено, че предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК е съществуване на вземането, основано на заповед. Съгласно приетите от ОСГКТК на ВКС разрешения в производството по установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът – кредитор доказва вземането си основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение, като при въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. От изложените разрешения, приети с ТР на ОСГКТК на ВКС е видно, че доказването на конкретно каузално правоотношение при твърдения или възражения, произтичащи от него предполага доказване преди това на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. В този смисъл въззивният съд не се е отклонил от посочените правни разрешения в ТР на ОСГКТК на ВКС, като е мотивирал извод за това, че записът на заповед е нередовен и не удостоверява възникнало вземане, след като не е подписан от лицето, сочено като негов издател – Т. М., в качеството на представляващ ответното дружество. В същия смисъл са и разрешенията, обосновани в цитираните касационни решения, съгласно които съдът преценява съществуването на дълга, с оглед на всички обстоятелства по делото, дори когато формата на записа на заповед е опорочена. В цитираната тълкувателна практика е обосновано разбирането, че възникването на задължение от абстрактна сделка не влияе на съществуването на задължението по каузалното правоотношение, но с погасяването на едното от тях се погасява и другото задължение. В тази хипотеза обаче записът на заповед представлява подписан документ, удостоверяващ изявлението на лицето, което го е подписало. Изследването на каузалното правоотношение предполага изявление, с което се признава съществуването на дълга, а при липсата на подписан документ липсва и изявление с посоченото съдържание. В този смисъл са разрешенията в посочената тълкувателната практика. При формиране на изводите, обусловили изхода на делото въззивният съд не се е отклонил от същата практика и не е мотивирал съображения в противоречие с разрешенията на ВКС. Становището на жалбоподателя, че въпреки липсата на подписан запис на заповед съдът трябвало да изследва каузалното правоотношение не е обосновано, както с оглед на посочената практика, така и предвид констатираната още в първата инстанция липса на доказателства за съществуването на каузално правоотношение, имащо връзка със задължението по записа на заповед.
Вторият от цитираните въпроси се поддържа с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но с въвеждането му касаторът не е обосновал приложно поле на регламентираното с нормата основание. Въпросът произтича от хипотеза, която не е разглеждана от въззивния съд. По делото е оспорен подписа на лицето Т. М., сочено като издател на записа на заповед, в качеството му на представляващ ответното дружество, но не са въвеждани, съответно не са разглеждани поставяните сега в касационното производство, чрез цитирания въпрос обстоятелства за изследване подписите на всички лица, работили в дружеството. Касаторът се позовава на решение по административно дело № 12768/2014 г. на Върховен административен съд, като поддържа, че „за да се прецени, върху чии подписи следва да се съсредоточи евентуална проверка на експерт – графолог, следва да се направи уточнение от търговеца, чии са подписите върху фактурите”. На изследване подлежали подписите на всички лица, работили в търговското дружество през ревизираните периоди. Според жалбоподателя „По аналогия, при наличие на печат на дружеството и подпис следва да се изследват подписите на всички лица, работили в търговското дружество по време на периода на издаване на процесния менителничен ефект, а не само подписа на лицето, сочено като издател на Записа на заповед – Т. М., в качеството му на представляващ ответното дружество”. Общото основание, съгласно разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г., т. 1 на ОСГКТК на ВКС следва да произтича от мотивите на въззивния съд, обусловили изхода на делото, а не от хипотези, по които съдът не се е произнесъл. В случая не е налице общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въпросът, както се посочи по – горе произтича от хипотеза, която не е разглеждана от въззивния съд. ВКС не може и не е длъжен да извежда правния въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /в този смисъл са разясненията в цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС, които страната не е съобразила при поставяне на посочените въпроси/.
Необходимо е да се посочи още, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са мотивирани и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, които страната е задължена да обоснове по релевантни въпроси, разгледани от въззивния съд, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството и обществените условия, а при твърдения за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване непълнота, неяснота или противоречие на конкретни правни разпоредби. В тази насока са разясненията в т. 4 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС, които не са съобразени от касатора при изготвяне на приложението по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С позоваването на решение по гр. дело № 7175/2013 г. на състав на ВКС, ІV г.о. касаторът не е обосновал допълнително основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Решението е постановено по въпрос, който не е идентичен, както с въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд, така и с въпросите, които са изложени по чл. 284, ал. 3 т. 1 ГПК. При тяхното формулиране отсъства обосноваване на връзката им с въпроса, на който е даден отговор в тълкувателните мотиви на касационното решение – „спрямо кои документи и при какво оспорване, съдът открива производство по чл. 194 ГПК”. Не е обосновано и твърдението за противоречие между изводите във въззивното решение и тези в касационното решение. Разглеждането на въпроса за относимостта на каузалното правоотношение към предмета на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, по който са мотивирани правни разрешения от въззивния съд в конкретния случай не включва въпроса, по който се е произнесъл касационния съд в цитираното решение. Позоваването на решение по административно дело № 12768/2014 г. на Върховния административен съд също така не аргументира твърдението на касатора за наличие на допълнително основание за допускане на касационно обжалване, тъй като понятието „практика на съдилищата” по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не включва практиката на административните съдилища /в този смисъл са разясненията в цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС, т. 3, което касаторът не е съобразил при изготвяне на изложението/.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 253 от 16.05.2016 г. по гр. дело № 13/2016 г. на Софийски окръжен съд, гражданско отделение, първи въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: