О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 422
София, 28.04.2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти март две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1063 по описа за 2016 г., взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Д. п. „Р. о.“, [населено място] (ДП „Р.“), представлявано от изпълнителния директор Д. М. П., чрез адвокат К. Р. от САК, срещу въззивно решение № 8496/07.12.2015 г. на Софийски градски съд (СГС), постановено по в. гр. д. № 9563/2015 г.
Касаторът ДП „Р.“, [населено място] излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Претендира направените разноски пред всички инстанции.
Насрещната страна С. Е. К., чрез адвокат В. Б., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касаторът, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
В обжалваното решение, въззивният съд, като е потвърдил решението на първостепенния съд, е осъдил Д. п. „Р. о.“, [населено място] да заплати на С. Е. К. сумата 7 920 лева – обезщетение по К. от 13.03.2013 г, на основание чл. 59 от КТ), обезщетение за забава в размер 920 лева – натрупана лихва за периода от 07.05.2014 г. до 04.02.2015 г., както и законната законната лихва след това, до окончателното издължаване, на осн. чл. 86 ЗЗД, ведно със съдебноделоводни разноски в размер на 500 лева.
За да постанови този резултат, въззивният съд е установил, че С. Е. К. и ДП „Р.“, [населено място] са страни по трудово правоотношение. Служителят К. е член на Фирмена синдикална организация при ДП „Р.“, [населено място] към Национална федерация на енергетиците – К. и Фирмена синдикална организация при ДП „Р.“, [населено място] към Федерация „Атомна енергетика“ – КТ „Подкрепа“, подписали с дружеството-работодател К. от 13.03.2013 г. В текста на чл. 40 от К. в полза на служителите, при прекратяване на трудовото правоотношение поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, е договорено право на допълнително обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за четири месеца, независимо от основанието за прекратяване. Изисква се наличие и на следните предпоставки: служителят да е работил в дружеството-работодател, в сферата на енергетиката или основната му дейност, през последните 10 години да е бил в среда с йонизиращи лъчения. Трудовото правоотношение на служителя К. е прекратено със заповед от 19.04.2013 г. Съставът на СГС е приел, че в конкретния случай основанието, на което е прекратен трудовият договор, е без значение, предвид изричната формулировка на клаузата от К. – „независимо от основанието“. Освен това, всички условия, които са необходими за прилагането на чл. 40 К. спрямо служителя С. К., са налице, а работодателят не ги е оспорил. Като краен извод, съставът на въззивния съд е счел, че исковата претенция на служителя за заплащане на обезщетението по чл. 40 от К. е основателна и следва да бъде уважена, тъй като работодателят не е изпълнил задължението си да заплати обезщетение, което е дължимо.
Съдържанието на изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК до известна степен се припокрива с това на касационната жалба. Формално жалбоподателят сочи два правни въпроса, които по същността си се свеждат до един и същ – дали, когато тълкува клауза от договор по реда на чл. 20 от ЗЗД, съдът е служебно задължен да конституира, като страни по делото, всички страни, подписали договора, чийто текст е предмет на тълкуване.
Въпросът е без значение за постановения резултат спрямо жалбоподателят, а от друга страна, няма никакво съмнение в съдебната практика, а и доктрината, че съдът служебно следи само за конституиране на задължителни необходими другари, а случаят безспорно не е такъв. Нещо различно не е прието и в съдебните актове, на които се позовава касатора – в никое от тях въпросът за другарството и служебно конституиране на другари не е разглеждан, нито конкретно вида на другарството на страните, подписали К..
Няма зададен въпрос в изложението, но касаторът се е позовал на решение № 478 от 11.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2670/2013 г., решение № 220 от 31.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6126/2013 г. и решение № 67 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1843/2013 г., относно разрешението им по тълкуване на чл. 20 ЗЗД, което е без връзка и с конкретните оплаквания по касационната жалба. Независимо от това, само за пълнота на настоящото изложение, следва да се посочи, че приетото от въззивния съд в обжалваното решение не противоречие на трайно установената съдебна практика, включително цитираната, по приложението на чл. 20 ЗЗД.
В заключение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 8496/07.12.2015 г. на Софийски градски съд, постановено по в. гр. д. № 9563/2015 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: