5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 422
гр. София,29.05.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми април през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №4010 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение от 10.07.2013г. по в.гр.д. №10103/2012г. на Софийски градски съд, ГО, ІV „Б” въззивен състав, с което е отменено решение от 19.04.2012г. по гр.д. №24732/2011г. на Софийски районен съд, ГО, 75 състав и вместо това е отхвърлен като неоснователен предявеният от [фирма] срещу А. И. С. иск с правно основание чл.422 ал.1 от ГПК за признаване за установено,че ответницата дължи на ищеца сумата от 11 392,66 евро – главница по запис на заповед, издаден на 22.04.2008г., с падеж на предявяване не по – късно от 05.06.2013г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.12.2010г. до окончателното изплащане, за която сума е била издадена заповед за изпълнение на непарично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по гр.д. №5466/2010г. по описа на РС – Пазарджик. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че съдът погрешно е приложил разпоредбата на чл.422 от ГПК, стеснявайки изкуствено предмета на делото до записа на заповед. Твърди,че съдът макар формално да е разгледал каузалното правоотношение между страните, по същество не е отчел, че записът на заповед обезпечава всички вземания на лизингодателя по договора, а не само тези за реално изпълнение на дължими вноски. Поради това моли съдът да отмени изцяло обжалваното въззивно решение и да постанови друго, с което да уважи предявената претенция. Претендира разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК. Жалбоподателят поддържа,че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: Може ли да се приеме, че записът на заповед като абстрактна сделка, обезпечава само изискуеми вземания по договор, но не и уговорената в договора неустойка за неговото неизпълнение? В контекста на този въпрос има ли законова предпоставка да се разделя вземането, свързано с изпълнение на договора и вземането, което е породено от неизпълнението му, още повече, че според чл.92 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението? Следва ли да се приеме, съгласно клаузата на т.8.5 от Общите условия към процесния договор за финансов лизинг, че записът на заповед е издаден само във връзка с плащането на лизинговата цена, при условие,че в същата клауза е посочено, че записът на заповед се връща от лизингодателя на лизингополучателя при погасяване на всички задължения на лизингополучателя по договора за финансов лизинг? Как следва да се тълкуват клаузите на договора, когато има общи условия – следва ли всички клаузи / на договора и на общите условия/ да се тълкуват във връзка едни с други или клаузите на общите условия имат известна самостоятелност? Твърди, че тези въпроси се решават противоречиво от съдилищата, като в подкрепа на твърдението си представя следните съдебни решения: решение №35 от 11.01.2011г. по т.д. №612/2011г. на СГС, решение от 08.06.2012г. по т.д. №4089/2011г. на СГС, решение №171 от 21.09.2012г. по гр.д. №164/2012г. на Самоковски районен съд, решение по т.д.№1737/2012г. на СГС, решение от 19.12.2012г. по гр. д. №280/2011г. на Ловешки окръжен съд, решение от 13.12.2012г. по гр.д. №12295/2011г. на СГС, решение №242 от 03.07.2012г. по гр.д.№209/2012г. на Варненски апелативен съд. Позовава се и на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, като счита, че осъществяването на касационен контрол по тези въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответницата А. И. С. оспорва допустимостта на касационното обжалване, съответно основателността на жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед е редовен от външна страна, но същият е издаден във връзка с вземанията на ищеца за 60 броя месечни лизингови вноски по договор за финансов лизинг №1884 от 22.04.2008г., тоест каузалният дълг, за който е бил издаден записът на заповед, е само дългът за лизингови вноски. Посочил е в мотивите си,че това обстоятелство е изрично признато от ищеца, а се подкрепя и от съдържанието на чл.8.5 от Общите условия към договора за лизинг. Приел, че тъй като записът на заповед, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение, не обезпечава вземането за неустойка по чл.11 от договора, което ищецът претендира, че е възникнало в негова полза, то предявеният иск по чл.422 от ГПК се явява неоснователен.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Относими към предмета на спора, но неотговарящи на общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, са първите два въпроса, формулирани в п. 1 и п. 2 от изложението. Изводът на въззивния съд, че записът на заповед обезпечава само вземането за лизингови вноски, е основан изцяло на конкретните клаузи в общите условия на договора за лизинг между страните, с които е уговорено за обезпечение на кои задължения лизингополучателят издава запис на заповед. Съдът не е изразил принципно становище, произтичащо от тълкуване и прилагане на закона, че записът на заповед като абстрактна сделка може да обезпечава само основното задължение по каузално правоотношение между страните, но не и вземането за неустойка за неизпълнение на това задължение. Разрешаването на спора в зависимост от преценката на конкретни договорни клаузи и факти по делото не позволява формулираните в п. 1 и п. 2 от изложението въпроси да се определят като правни въпроси от значение за изхода на делото, а и за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК. Въпросите са от значение единствено за правилността на обжалваното решение и конкретно – за обосноваността и законосъобразността на изводите на съда, отнасящи се до точния смисъл и съдържание на уговорките, обективирани в договора за лизинг и общите условия към същия. Според указанията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правилността на въззивния акт не е предмет на производството по чл. 288 от ГПК и може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване в производството по чл. 290 от ГПК. Поради липсата на основната предпоставка за допускане на касационно обжалване не следва да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК. Въпреки това следва да се отбележи, че разликата в решаващите изводи на съдилищата, обективирани в представените от жалбоподателя съдебни решения по искове по чл.422 ал.1 от ГПК, относно това дали записите на заповед обезпечават вземания за лизингови вноски или всички вземания по договорите за лизинг между страните, произтичат от различните факти при всеки отделен случай и различните клаузи в сключените договори за лизинг, а не от неточно прилагане на закона.
Третият въпрос – как следва да се тълкуват клаузите на договора, когато е сключен при общи условия, е относим към предмета на конкретното дело, доколкото процесният договор за лизинг между страните е сключен при общи условия. По отношение на този въпрос обаче не са налице допълнителните предпоставки за допускането на касационно обжалване. От представените съдебни актове /за част от които липсват доказателства, че са влезли в сила/, не се установява този въпрос да е решаван противоречиво от съдилищата. Не е налице и селективното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставя посочването на непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. Наред с това следва да е създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или да е налице непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна, или подлежаща на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или обществените условия. Поради това и отговорът на релевантния за решаването на спора правен въпрос, свързан с тълкуването на тази правна норма, би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Жалбоподателят нито е посочил такава конкретна правна норма, нито е изложил конкретни доводи, за да обоснове допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на спора жалбоподателят [фирма], [населено място], следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата А. И. С., направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 900 лева.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №5334 от 10.07.2013г. по в.гр.д. №10103/2012г. на Софийски градски съд, ГО, ІV „Б” въззивен състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от изпълнителния директор С. К., да заплати на А. И. С., [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ет.4, ап.12 и съдебен адрес [населено място], [улица], №8, кантора 9, адв. Х. Г., разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 900 лева /деветстотин лева /.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.