О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 423
София, 28.04.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 235/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. М. Б., подадена чрез адв. А., срещу решение № 2131 от 05.11.2015г. на Апелативен съд [населено място], постановено по в.гр.д.
№ 2296/2015г., с което е отменено решение № 2525 от 16.04.2015г. по
гр. д. № 5411/2014г. на Софийски градски съд в частта, с която е уважен предявеният от В. М. Б. иск против Прокуратура на Република България за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 129, ал.2, пр. второ, вр. ал.1 НК, за разликата от 8 000 лв. до 15 000 лв., вместо което искът за тази разлика от 8 000 лв. до 15 000 лв. е отхвърлен и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен за разликата от 15 000 лв. до пълния предявен размер от 30 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата на тази разлика, считано от 14.02.2014г. до окончателното и изплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради противоречие с материалноправните разпоредби и нарушение на съдопроизводствените правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извежда правния въпрос относно „определяне размера на неимуществените вреди, което следва да се извърши от решаващия спора орган след като бъде извършен задължителен анализ на всички релевирани и обективно съществуващи по делото обстоятелства, респективно факти за точното прилагане на принципа за справедливостта, уреден в чл. 52 от ЗЗД“. Като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос бил разрешен в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в решение
№ 261/27.09.2013г. по гр. д. № 2300/2013 г. на ВКС, IV г.о. касаторът твърди и по отношение на въпроса за „ задължението на съда за надлежно мотивиране на съдебния акт, чрез посочване освен на релевантните обстоятелства на така и на тяхното значение при конкретно установените по делото факти“.
Ответната страна Прокуратура на Република България не изразява становище по касационната жалба.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след като е приел за безспорно установени по делото всички елементи на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, при определяне размера на процесното обезщетение, след обсъждане на доказателствата е отчел следните правнорелевантни за това факти: процесните вреди се изразяват в търпените от ищцата негативни изживявания, емоционален стрес, довел до ограничаване на социалните й контакти и притеснения от факта, че при постановяване на осъдителна присъда ще бъде лишена от възможността да полага грижи за четирите си деца. Съобразено е, че ищцата е претърпяла вреди от 24 часовото й задържане, постановено от полицейски орган, с което е ограничена свободата и личната й неприкосновеност, както и че срещу нея е повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер, което съобразно чл. 93, т. 7 НК представлява „тежко престъпление“ и за неговото извършване е предвидено наказание лишаване от свобода до шест години. Отчетен е и периодът, през който е било осъществено наказателното преследване – приблизително две години и осем месеца, който съответствал на дефиницията „разумен срок“ по смисъла на чл. 6 от КЗПЧОС. Същевременно е взето предвид и обстоятелството, че пострадалата е получила оправдателна присъда още на първа инстанция, както и че не са констатирани трайни увреждания на психическото й здраве, в резултат на незаконните действия на обвинението. С оглед тези обстоятелства, апелативният съд е приел, че съобразно действителния обем на търпените от ищеца неимуществени вреди, справедливият размер на обезщетението възлиза на 8 000 лв., поради което искът за разлика над този размер е неоснователен.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
При изложените от него мотиви, въззивният съд, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, от ЗОДОВ срещу Прокуратурата, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз и в ППВС № 4/1964 г., в ТР № 3/22.04.2005 г., както и в установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан (респ. – наказателното производство е прекратено) по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
В процесния случай въззивното решение е съобразено – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, като същото е мотивирано, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване – по наведените от касатора правни въпроси относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г., в които касационният съд сочи съответно, че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и , че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г.
Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т.19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
№ 2131 от 05.11.2015г. на Апелативен съд [населено място], постановено по в.гр.д.
№ 2296/2015г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: