6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 423
гр. София,29.05.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №4160 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №389 от 15.07.2013г. по т.д. №641/2013г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, с което е потвърдено постановеното от Пловдивски окръжен съд решение по т.д. №572/2012г., в частта, с която [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на [фирма], [населено място], следните суми: -36 485,14 лева, представляващи неплатена част от стойността на изпълнени СМР и изработени елементи по договор от 26.06.2009г., – 16 747,19 лева, представляващи обезщетение по чл.28 ал.2 от договора в размер на 20% от всички извършени работи до 12.10.2012г. и 3 992,62 лева, направени разноски по делото, както и в частта, с която съдът е отхвърлил предявения от [фирма] против [фирма] насрещен иск за връщане поради отпаднало основание на сумата от 64 000 лева, платена авансово по договора за изработка от 26.06.2009г.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както е и необосновано. Жалбоподателят поддържа, че съдът неправилно е уважил искането на изпълнителя по договор за строителство да му бъде изплатено възнаграждение за частично изготвена метална конструкция, която не е била сертифицирана по надлежния ред и не е била приета от възложителя. Поддържа,че решението е недопустимо, тъй като с първоинстанционното решение е уважен иск с правно основание чл.258, чл.266, чл.79 от ЗЗД във връзка с чл.286 от ТЗ, а въззивният съд е извел като правно основание на същия иск разпоредбата на чл.268 от ЗЗД, като по този начин е дал нова квалификация на правния спор и се е произнесъл по непредявен иск. Наред с това поддържа,че е съдът неправилно е приел, че договорът е прекратен на основание нормата на чл.268 от ЗЗД, без да са налице основателни причини за прекратяването, извън самото облигационно правоотношение между страните. Също така поддържа,че са нарушени общите императивни разпоредби на чл.65 ал.1 и чл.67 от ЗЗД, според които кредиторът не може да бъде принуден да приеме в изпълнение нещо различно от дължимото, както и да приеме изпълнение на части. Твърди,че съдът не е изпълнил задължението си да събере доказателства дали частта от изработената конструкция отговаря на императивните изисквания на Наредбата за съществените изисквания към строежите и оценяване съответствието на строителните продукти, съгласно чл.55 ал.2 т.2 от която металната конструкция следва да бъде надлежно сертифицирана, за да бъде вложена в строежа, за който е предназначена. Поради това моли съда да отмени изцяло обжалваното въззивно решение и да постанови друго, с което да отхвърли исковете на [фирма], [населено място], и да уважи предявения насрещен иск. Претендира разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Жалбоподателят поддържа,че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: Възможно ли е прекратяване на договор за строителство от възложителя едностранно, безпричинно, на договорно основание, което договорно основание се отклонява от императивните разпоредби на чл.268 от ЗЗД? Има ли задължение за възложителя да плати изработената частично метална конструкция, при положение, че изработеното не може да се вложи в строежа, за който е предназначено, тъй като за него няма сертификат за съответствие, съгласно изискванията на Наредбата за съществените изисквания към строежите и оценяване съответствието на строителните продукти, респективно не отговаря на изискванията на чл.169 от ЗУТ? Следва ли съдът да следи служебно за спазването на императивни материалноправни норми? Твърди, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №84/19.07.2011г. по т.д.№494/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., съгласно което основателни причини за прекратяването на договора за изработка, са причините, намиращи се извън правоотношението между възложителя и изпълнителя. Поддържа, че вторият и третия въпрос са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №196/11.04.2012г. по т.д.№994/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., в което се приема,че съдът следи служебно за приложението на императивни материалноправни норми, и решение №48/31.03.2011г. по т.д.№822/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., съгласно което за да се дължи плащане на възнаграждение на изпълнителя, осъществените от него на място СМР следва да отговарят на одобрения технически проект и съответните строителни правила и норми. Позовава се и на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, като счита, че осъществяването на касационен контрол по тези въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответникът [фирма], [населено място], не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
По допустимостта на обжалваното решение:
Изтъкнатите в касационната жалба доводи за недопустимост на обжалваното решение не обуславят допускане на касационно обжалване. Според задължителните за съдилищата указания в т. 1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. В случая не е налице такава вероятност за недопустимост на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд. Правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му. Действително въззивният иск е квалифицирал в мотивите си предявеният иск за сумата 36 485,14 лева, като иск с правно основание чл.268 от ЗЗД. Същевременно обаче, в мотивите си той не е обсъждал наличието на предпоставките за едностранно прекратяване на договора по чл.268 от ЗЗД, а е приел,че е налице прекратяване на договорно основание. По този начин съдът се е произнесъл в рамките на заявения с исковата молба предмет на делото, като е проверил верността на поддържаните в исковата молба фактически твърдения и е обсъдил техните правни последици, тоест произнесъл се е по предявения иск. Неточната правна квалификация на иска засяга правилността на решението и би съставлявала основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол на решението поради вероятна недопустимост.
По основанията за допускане на касационно обжалване:
Първият поставен от жалбоподателя въпрос е обусловил изхода на спора доколкото съдът е приел в мотивите си, че договорът за строителство между страните е прекратен едностранно от възложителя на договорно основание, а не по реда на чл.268 от ЗЗД. Неоснователни обаче са доводите на жалбоподателя за наличие на допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т.1 и т. 3 от ГПК. Не се установява противоречие между мотивите на въззивния съд и практиката на ВКС, обективирана в представеното от жалбоподателя решение. Последното дава разяснение на понятието „основателни причини” по смисъла на чл.268 от ЗЗД, но в настоящата хипотеза въззивният съд не е изследвал дали такива причини са налице, тъй като е приел, че възложителят е упражнил предвидената в договора за изработка възможност за едностранно прекратяване на договора от негова страна, свързана с поетото от него задължение да заплати стойността на всички извършени до момента на прекратяването строителни работи, завишена с 20%. Жалбоподателят не се позовава и не е представил задължителна практика на ВКС, съгласно която е недопустимо страните по договор за изработка да уговарят възможност за едностранно прекратяване на договора от страна възложителя и без да са налице извинителни причини за това, следователно не е доказал селективното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Не е налице и соченото основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото .
Вторият формулиран в изложението въпрос не е обуславящ за изхода спора, доколкото той е относим към задължението на възложителя да приеме изпълнената работа и да заплати дължимото възнаграждение след като изпълнителят завърши изпълнението на договора. В тази хипотеза именно възложителят по договор за строителство проверява дали изпълнените на обекта СМР отговарят на одобрения технически проект и на съответните строителни правила и норми, в това число и изискванията на Наредбата за съществените изисквания към строежите и оценяване съответствието на строителните продукти. В хипотезата на едностранно предсрочно прекратяване на договора задължението на възложителя да заплати стойността на изпълнените на обекта СМР не произтича от завършването и приемането на възложената работа, тоест то няма характер на възнаграждение, а съставлява компенсация за вложените от изпълнителя материали и труд, както е посочил в мотивите си въззивния съд. Поради това и заплащането на тази компенсация не е обусловено от приемането на изпълнените СМР след проверка на тяхното качеството и тяхната годност за обикновеното или предвиденото в договора предназначение, а е задължителна последица от упражняването на правото на едностранно прекратяване.
По отношение на въведения въпрос относно задължението на съда да следи служебно за спазването на императивните материалноправни норми е налице разрешение в т.1 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Наличието на задължителна практика по значимия за конкретното дело правен въпрос изключва основанието по чл. 280 ал.1 т. 3 от ГПК. Не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, доколкото при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил всички приложими материалноправни норми. Въпросът е поставен с оглед твърдението на жалбоподателя, че съдът не е събрал доказателства относно годността на частично изготвената метална конструкция и липсата на документ за съответствие, необходим съгласно чл.55 от Наредба за съществените изисквания към строежите и оценяване съответствието на строителните продукти. Приетото разрешение в ТР №1/09.12.2013г. по т.д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС е, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда / експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанця процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материално – правна норма. Доколкото в случая стойността на изпълнените СМР не се претендира като възнаграждение по реда на чл.266 от ЗЗД, а като компенсация при предсрочно прекратяване на договора, то съответствието на изпълнените работи с приложимите строителни правила и норми е без значение за основателността на иска и съдът не е имал задължението служебно да съдейства за изясняването на този въпрос.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по жалбата не следва да се присъждат разноски, доколкото не е направено такова искане.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №389 от 15.07.2013г. по т.д. №641/2013г. на Пловдивски апелативен съд, ТО.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.