О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 423
[населено място], 10.07.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на десети април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 516 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от [фирма], чрез пълномощника адв. Я. А. против решение № 349/07.11.2016г. по в.т.д. № 577/2016г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 46/28.03.2016г. по т.д. № 117/2015г. на ОС-Пазарджик за отхвърляне исковете на дружеството против [община] за заплащане на сумата от 83 638 лв., представляваща неизплатено възнаграждение по договор за възлагане на малка обществена поръчка № 574/17.08.2007г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане; сумата от 47 685,09 лв., представляваща мораторни лихви за забава за времето от 11.12.2009г. до 02.07.2015г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [община] в писмения си отговор оспорва основателността на същата. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че са били предявени искове с правно осн. чл. 287 във вр. с чл.288 ТЗ във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.258 ЗЗД и чл.294, ал.1 ТЗ във вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД. Съобразно доказателствата по делото е счел, че касаторът се легитимира като изпълнител по договор за малка обществена поръчка, сключен с ответната община, по който е изпълнил качествено и в срок възложената работа – втори етап от изграждане на канализационна мрежа на [населено място], [община]. Изпълнението съответства на одобрената проектна документация като констатираното незначително несъответствие в изпълнените СМР се отразява единствено на тяхната стойност. Исковете са били отхвърлени поради уважаване на възражение за изтекла погасителна давност, направено в срок от ответника и несподеляне доводите на касатора за прекъсване на давността – изрично и с конклудентни действия на длъжника. Въззивният съд е приел, че в писмо от 2015г., изходящо от общината, е отправено искане за разсрочване на задължението с оглед предвиждане на сума в бюджета, но изявлението е сторено след изтичане на давностния срок. Процесуалното поведение на възложителя в развилото се производство по реда на чл.207 ГПК, а именно неоспорване на депозираното от вещото лице заключение по назначената експертиза е било прието за недоказано, а и дори и този факт да се е осъществил, ПАС е намерил, че е не е изпълнен фактическият състав на признание на дълга. Неоспорването на експертиза в производство по обезпечаване на доказателства не представлява волеизявление или конклудентно действие, с което длъжникът пряко и недвусмислено да е заявил, че е задължен на кредитора. Издадената заповед на кмета за определяне на комисия за приемане на СМР според въззивната инстанция също не представлява признание на дълга. Волеизявлението не е било отправено към кредитора или негов представител, не се отнася до съществуване на самото задължение, дори и не представлява признание на производящите вземането факти. ПАС е приел, че в чл.5 от процесния договор е било уговорено възложителят да се разплаща ежемесечно с изпълнителя за извършените СМР в 10-дневен срок от подписване на месечните протоколи. В случая решаващият съд е отчел, че протоколът за извършени СМР / обр.19/, обхващащ дейностите, за които се претендира процесното възнаграждение, е бил съставен на 01.12.2009г. Заключил е, че след изтичане на 10-дневния срок от този момент, а именно – 11.12.2009г., от който начален момент самият изпълнител с исковата молба претендира заплащане на обезщетение за забава, е започнал да тече давностният срок и същият към датата на подаване на исковата молба – 01.07.2015г. е бил изтекъл.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът въвежда следните правни въпроси:1/ Налице ли е приемане на работата по договор за изработка с предмет строително-монтажни работи, когато с конклудентни действия възложителят е изразил воля за това ?; 2/ От кога започва да тече погасителна давност за вземането за възнаграждение по договор за изработка, когато работата е приета с конклудентни действия ? Позовава се на селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – поради противоречие между обжалваното решение и задължителната практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК : Решение № 638/24.10.2008г. по т.д. № 302/2008г. на ВКС, II т.о, Решение № 48/31.03.2011г. по т.д. № 822/2010г. на ВКС, II т.о., Решение № 181/10.02.2016г. по т.д. № 2079/2014г. на ВКС, I т.о., Решение № 84/30.07.2015г. по т.д. № 1428/2014г. на ВКС, I т.о. и Решение № 231/13.07.2011г. по т.д. № 1056/2009г. на ВКС, II т.о.
Настоящият състав на ВКС намира, че така поставените от касатора правни въпроси не изпълняват изискването на чл.280, ал.1 ГПК за общо основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Следва да се има предвид, че въззивният съд не е обсъждал въпроса с какви точно действия възложителят е приел изработеното и исковете не са отхвърлени поради извод, че липсва приемане на работата, а като погасени по давност. Още повече, че в писмените си бележки пред първата инстанция общината признава приемането на работата към 11.12.2009г. Касаторът не е въвеждал доводи и доказателства в преклузивните за това срокове, че приемането на работата е било осъществено в някой последващ момент. Напротив въззивната инстанция е счела, че самият ищец претендира присъждане на обезщетение за забава считано от 11.12.2009г. – десет дни от датата на подписване на акт №2/30.11.2009г. / обр.12/, което е уговореният падеж в чл.5 от процесния договор.
В допълнение може да се отбележи, че цитираната от касатора задължителна съдебна практика касае разрешения единствено относно предвидените по чл.266, ал.1 ЗЗД предпоставки, при които се дължи на изпълнителя възнаграждение за осъществените от него на място строително-монтажни работи. В този смисъл съставите на ВКС са преценявали като достатъчно приемането от възложителя на изработеното само с конклудентни действия, без да е необходимо изрично приемане /със съставяне на писмен акт, подписан от възложителя/. На настоящия състав на ВКС е известна съществуващата задължителна съдебна практика, обективирана в решение №211/15.01.2015г. по т.д. 3568/2013г. на ВКС, I т.о. Със същото по въпроса за началния момент на течението на погасителната давност по договор за изработка е прието, че при договора за изработка задължението за заплащане на възнаграждение е изпълнимо след приемане на работата от възложителя, но ако същото е уговорено със срок, до настъпване на срока то не е изискуемо. Страните могат на уговорят форма и начин на приемане на работата по договора за изработка. Принципите на точно и добросъвестно изпълнение на задълженията, регламентирани в нормата на чл.63 ЗЗД и действието на договорите със силата на закон между страните – чл.20а, ал.1 ЗЗД се прилагат с оглед зачитане на конкретните уговорки между страните. Когато изискуемостта на изпълняемо задължение е поставена в зависимост от определени обстоятелства – изпълнение на други уговорки между страните относно начин на приемане на работата, снабдяване с конкретни документи, след осъществяването на които да започва да тече уговорения между страните срок за изпълнение, то задължението е уговорено като срочно. В тези хипотези задължението е изискуемо с изтичането на срока.
Въззивният съд е постановил акт в съответствие с цитираното решение по чл.290 ГПК като е съобразил именно уговореното от страните в чл.5 от процесния договор, поради което е приел, че вземането на касатора е станало изискуемо след изтичане на определения по договора срок.
Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
В полза на ответната [община] следва да се присъдят сторените от нея разноски пред настоящата инстанция в размер на 4292,16 лв.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 349/07.11.2016г. по в.т.д. № 577/2016г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [община] сумата от 4292,16 лв., представляваща сторени пред настоящата инстанция разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: