3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 423
София.18.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шестнадесети юли две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
ч.т.дело № 1783/2018 година
Производството е по чл.274, ал.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от Ж. Т. П. от [населено място], чрез процесуалния й пълномощник, срещу определение № 1618 от 23.05.2018 г. по в.гр.д. № 1812/2018 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, 10 състав, с което е отхвърлена молбата й за допускане на обезпечение на предявените против ЗК „Олимпик – клон България” КЧТ искове по чл.432 КЗ и по чл.86 ЗЗД, чрез налагане на обезпечителна мярка – възбрана върху недвижим имот, собственост на ответника, с адм.адрес [населено място], [улица].
В частната жалба се поддържат доводи за неправилност на определението, като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Изразява се несъгласие с изводите на съда, че общата възбрана, наложена от КФН като принудителна административна мярка, изразяваща се в забрана за свободно разпореждане с активи на дружеството, сочи на липса на обезпечителна нужда. Оспорва се и изразеното от въззивния съд становище, че вземанията срещу ответника са гарантирани от „Обезпечителен фонд”, управляван от Гаранционен фонд. Позовавайки се на § 1, т.6 и т.13 от ДР на КЗ, както и на разпоредбите на чл.519, т.2, чл.520, ал.2 и чл.521 ал.1 КЗ, в частната жалба са изложени аргументи, че задълженията на Застрахователна компания „Олимпик”, Република К., действаща чрез клона си в България, в случай на несъстоятелност, не са гарантирани от българския ГФ. По съображения в частната жалба се претендира отмяна на определението и допускане на исканото обезпечение по висящото въззивно производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите в частната жалба, приема следното:
Частната жалба е подадена от надлежна страна, в рамките на едноседмичния преклузивен срок и е процесуално допустима.
За да отхвърли искането на ищцата за допускане на обезпечение на прекия иск по чл. 432 КЗ и на акцесорния иск по чл.86 ЗЗД, въззивният съд, пред който е висящо делото, е приел, че не е налице обезпечителна нужда – за ищцата няма да бъде невъзможно и няма да се затрудни осъществяване на правата по решението. Този извод е основан както на наложената на ответника забрана от КФН за разпореждане с активите на клона, вкл. и с посочения имот, чиято възбрана се иска, така и на разпоредби на КЗ, глава петдесет и втора, относно гарантиране от Обезпечителния фонд на застрахователни вземания на лицата, произтичащи от договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите – чл.564 и чл.565 КЗ, срещу застраховател в несъстоятелност.
Определението е правилно.
Законосъобразно е принципното становище на въззивния съд за гарантиране на застрахователното вземане на ищцата към застраховател в несъстоятелност, от Обезпечителен фонд, в случай, че исковите претенции, уважени от първата инстанция за 18 000 лв., ведно със законната лихва от 11.12.2016 г., са основателни. От това е изведен извод, че няма да се затрудни осъществяване на правата по решението, нито тяхното реализиране ще бъде невъзможно. Изразеното от САС становище е съобразено както с гарантираните от този фонд вземания на всички лица по застраховките при несъстоятелност на клон на застраховател от трета държава – чл.565, ал.1, т.2 във вр. с чл.564, ал.1 КЗ, така и с даденото легално определение на понятието „застраховател от трета държава” в §1, т.8 от ДР на КЗ. Съгласно последното, това е лице със седалище в трета държава, което, ако има седалище в РБългария, следва да получи лиценз за застраховане по този кодекс. Позоваването от частната жалбоподателка на §1, т.6 и т.7 от ДР на КЗ е ирелевантно, доколкото не би могло да се вземат предвид само част от изразите, използвани от законодателя при определяне на дължими от застрахователите вноски в Обезпечителен фонд, съответно за осигуреното покритие от този фонд при плащане на суми по гарантирани застрахователни вземания.
Представеното по делото извлечение от решение, взето на 10.05.2018 г. от Комисията за финансов надзор, по силата на което по отношение на ответника е наложена принудителна административна мярка – забрана за сключване на нови застрахователни и презастрахователни договори по всички класове застраховки, забрана за удължаване на срока на сключени договори и за разширяване на покритието по тях, както и забрана за свободно разпореждане с активи на клона, също е съотнесено от съда към недоказаност на нуждата от обезпечаване на иска. По отношение на посоченото решение на КФН съдебният състав на САС не е изразил твърдяното в частната жалба становище за еквивалентност на принудителната административна мярка с исканата обезпечителна възбрана. Поради това и доводите за процесуална незаконосъобразност на определението са изцяло необосновани.
Предвид горното, настоящият състав на ВКС приема за правилна преценката на въззивния съд, че не е налице обезпечителна нужда за ищцата. Тази преценка е обусловена от специфични за делото обстоятелства и конкретни доказателства, относими към първата предпоставка за допускане на обезпечението – по чл.391, ал.1 ГПК. Произнасянето по въпроса дали за ищцата е налице обезпечителна нужда, е изцяло в правомощията на сезирания съд, пред който е висящо въззивното производство и липсват данни за допуснати нарушения на съществени съдопроизводствени правила и за нарушение на материалния закон, което обуславя неоснователност на частната жалба.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1618 от 23.05.2018 г. по в.гр.д. № 1812/2018 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, 10 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: