О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 423
София, 15.07. 2009 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седми юли две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
с участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 506/2009 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “М” Е. , гр. Г. срещу решение № 11 от 18.02.2009 г. по в. т. д. № 510/2008 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е отменено постановеното от Плевенски окръжен съд решение № 237 от 19.06.2008 г. по т. д. № 61/2007 г. и е уважена молбата на „Н” АД /понастоящем с наименование „Б. банка за развитие” АД/, гр. С. за откриване на производство по несъстоятелност на дружеството-касатор по реда на чл. 630, ал. 1 ТЗ.
Касаторът поддържа становище, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Развити са подробни съображения срещу приетия от съдебния състав размер на задължението на дружеството-длъжник, възникнало от договора за банков кредит от 25.10.2004 г., както и срещу извода, че притежаваното от него имущество не е достатъчно за покриване на задълженията, без опасност за задълженията на кредиторите по смисъла на чл. 631 ТЗ. В касационната жалба се твърди, че при преценката за размера на задължението по първия процесен договор за кредит нзаконосъобразно са взети предвид документи, някои от които не са представени в оригинал, а други – чиято неавтентичност е безспорно установена по делото от заключенията на допуснатите единична и тройна графологични експертизи. Освен това, според касатора, въззивният съд неправилно е счел, че дълготрайните материални активи не следва да бъдат включени в понятието „налично имущество” на длъжника, както и че не е отчетен фактът, че иницииралият производството по несъстоятелност кредитор е обезпечен кредитор и интересът му не би могъл да бъде засегнат, предвид възможността да събере вземането си по реда на индивидуалното принудително изпълнение, като насочи същото срещу ипотекираното, респ. заложено имущество на длъжника, чиято стойност надвишава размера на дълга към този кредитор. Релевирано е оплакване и за неправилно определяне на началната дата на неплатежоспособността.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване е аргументирано с наличието на всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, като се поддържа, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, а именно – следва ли при преценката дали имуществото на длъжника е достатъчно за покриване задълженията на кредиторите и дали е налице опасност за интересите на кредиторите да бъдат взети предвид дълготрайните материални активи на длъжника, когато същите са предмет на обезпечение в полза на самия кредитор, подал молбата за откриване на производство по несъстоятелност. В подкрепа на твърдението за противоречие с практиката на Върховен касационен съд и за противоречиво решаване на посочения въпрос са представени: решение № 1* от 30.06.1999 г. по гр. д. № 2308/1998 г. на V г. о.; решение № 1* о 09.12.1996 г. по гр. д. № 2353/1995 г. на V г. о.; решение № 532 от 14.05.1996 г. по гр. д. № 312/1996 г. на V г. о.; решение № 1* от 01.12.1998 г. по гр. д. № 1459/1998 г. на V г. о. решение № 572 от 15.04.2003 г. по гр. д. № 2279/2002 г. на V г. о.; решение № 1* от 07.01.2004 г. по гр. д. № 844/2003 г. на ВКС, Търговска колегия и решение № 731 от 24.11.2004 г. по т. д. № 129/204 г. на І т. о.
Ответникът по касация – “Б. банка за развитие” АД, гр. С. изразява становище за недопускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор от 21.04.2009 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 633, ал. 1 ТЗ, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение на Плевенски окръжен съд и да уважи подадената от „Н” АД, /сега с наименование „Б. банка за развитие” АД/, гр. С. молба за откриване на производство по несъстоятелност на „М” Е. , гр. Г., въззивният съд е приел за доказани предпоставките по чл. 608 ТЗ – наличие на изискуеми и установени по основание задължения на ответното дружество, произтичащи от сключени търговски сделки /договори за банков кредит/ и невъзможност да бъдат изпълнени паричните задължения. Решаващият състав е определил размера на дълга по договора за банков кредит от 25.10.2004 г., като е включил и сумата 1 000 000 лв., платена в полза на „Б” ООД на основание открит в негова полза акредитив. Не е споделено поддържаното от длъжника становище, че усвояването на тази сума е неправомерно поради неизпълнение на предвидените в акредитива условия. След задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, решаващият състав е приел, че въпреки доказаната неистинност /неавтентичност/ на три документа, имащи отношение към изпълнение на условията по акредитива, усвояването на сумата по него следва да се счита впоследствие одобрено от дружеството-кредитополучател – извод, който е направен въз основа на издадените фактури и приемо-предавателните протоколи за приемане на машините и съоръженията, заплатени със сумата по акредитива, подписани лично от управителя на дружеството, както и с оглед представените доказателства за уведомяване на дружеството за превода на процесната сума чрез надлежно упълномощеното да действа от негово име лице З. Д. Ж. и за липсата на данни за противопоставяне на извършеното плащане.
Като неоснователно въззивният съд е преценил другото основно възражение на длъжника „М” Е. , гр. Г. за наличие на едно от предвидените в чл. 631 ТЗ основания за отхвърляне на молбата за откриване на производство по несъстоятелност, а именно – че длъжникът разполага с достатъчно имущество за покриване на задълженията, без опасност за интересите на кредиторите. При преценката за икономическото състояние на търговското дружество-длъжник е взето предвид обстоятелството, установено безспорно от всички счетоводни експертизи, че коефициентите за ликвидност /обща, бърза, незабавна и абсолютна/ са под единица; че производствената му дейност е преустановена още от началото на 2006 г.; че дългът по двата процесни кредита нараства непрекъснато поради натрупващите се лихви, както и че освен банката, инициирала настоящото производство, ответното дружество има значителни задължения и към други субекти /за данъци, към персонал, към доставчици и др./. Съобразявайки конкретно посочена практика на Върховен касационен съд, въззивната инстанция е приела, че дълготрайните материални активи на длъжника не следва да бъдат включени в употребеното в чл. 631 ТЗ понятие „налично имущество”, тъй като поставеното от закона изискване да не бъдат увредени интересите на кредиторите означава да са налице свободни парични средства и бързоликвидни активи, продажбата на които няма да доведе до преустановяване дейността на длъжника, за разлика от дълготрайните материални активи, осребряването на които неминуемо води до прекратяване дейността на предприятието. Не е споделен и доводът на длъжника за неоснователност на молбата за откриване на производство по несъстоятелност, предвид достатъчната обезпеченост на вземанията на банката по процесните кредити и възможността същата да събере вземанията си по пътя на индивидуалното принудително изпълнение или по реда на Закона за особените залози.
Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Безспорно, поставеният от касатора материалноправен въпрос е от значение за изхода на конкретния спор и поради това за осъществена следва да се приеме общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са налице обаче останалите кумулативно дадени изисквания, характерни за всяко от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
Решенията, на които се позовава касаторът, не могат да обосноват допускане на касационното обжалване нито на основанието по т. 1, нито на това по т. 2 ГПК. Наистина, в три от тези решения – решение № 1* о 09.12.1996 г. по гр. д. № 2353/1995 г. на V г. о.; решение № 1* от 30.06.1999 г. по гр. д. № 2308/1998 г. на V г. о. и решение № 532 от 14.05.1996 г. по гр. д. № 312/1996 г. на V г. о. – е застъпено становището, че при преценката дали имуществото на длъжника е достатъчно за покриване задълженията към кредиторите, без опасност за техните интереси, следва да се вземат предвид също дълготрайните материални активи. В останалите решения, обаче, които с оглед на момента на постановяването си представляват по-нова съдебна практика, е възприето обратното становище, а именно – че дълготрайните активи на длъжника не следва да се включват в понятието „достатъчно имущество”, тъй като това би поставило в опасност интересите на кредиторите, доколкото разпродажбата на тези активи ще доведе до невъзможност за осъществяване дейността на търговеца и съответно за погасяване на задълженията му към всички кредитори. Това второ становище представлява трайна практика на Търговска колегия на Върховен касационен съд през последните пет години. Освен част от представените от самия касатор решения, в посочения смисъл са и следните служебно известни на настоящия състав актове: решение № 344 от 29.04.2004 г. по т. д. № 1288/2003 г.; решение № 43 от 07.02.2005 г. по т. д. № 439/2004 г.; решение № 659 от 10.11.2005 г. по т. д. № 124/2005 г.; решение № 820 от 29.12.2005 г. по т. д. № 535/2005 г.; решение № 174 от 14.03.2006 г. по . д. № 588/2005 г.; решение № 154 от 23.03.2007 г. по т. д. № 641/2006 г.; решение № 549 от 27.10.2008 г. по т. д. № 239/2008 г. и решение № 63 от 03.04.3008 г. по т. д. № 678/2007 г.
С оглед цитираните решения, следва да се приеме, че първоначалното противоречие в практиката по поставения от касатора материалноправен въпрос е окончателно преодоляно. Поради това и предвид обстоятелството, че обжалваното решение е съобразено именно с актуалната и непротиворечива практика на Върховен касационен съд, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Постигнатото в практиката изясняване на понятието „имущество, достатъчно за покриване на задълженията, без опасност за кредиторите” налага извод за липса и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За този извод е без значение спецификата на конкретния случай, изразяваща се в това, че с дълготрайните материални активи са обезпечени вземанията на кредитора, инициирал производството по несъстоятелност, тъй като в самия закон липсва основание за различно третиране на активите в хипотезите, когато същите са предмет на обезпечение. Съществуването на обезпечение е факт, който е от значение единствено за реда на вземанията при разпределение на осребреното имущество /чл. 722, ал. 1 ТЗ/, но не и при преценката по чл. 631 ТЗ.
С оглед всички изложени съображения, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Що се отнася до твърдяното нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 101 и чл. 156 ГПК /отм./, същото не следва да бъде обсъждано в настоящото производство, предвид липсата на конкретно посочен въпрос и мотивиране на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. По своята същност тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281 ГПК, които обаче не могат да бъдат преценявани едновременно и като основания за допускане на касационното обжалване.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 11 от 18.02.2009 г. по в. т. д. № 510/2008 г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: