11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 424
София, 28.04.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание двадесет и осми януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3024/2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 1900/12.02.2015г., подадена от адв. Н. М., пълномощник на [фирма], съгласно пълномощно – л. 24, гр.д. 2841/2014г. по описа на САС, и касационна жалба с вх. № 2451/23.02.2015г., подадена от И. М. П., М. М. К. и С. М. П., чрез адв. Т. М. и адв. К. К., срещу въззивно решение № 2451 от 30.12.2014 г. по в.гр. д. № 2841/2014г. на Софийски апелативен съд /САС/, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 715/08.04.2015г. и с решение №1965 от 13.10.2015г., В ЧАСТТА с която след отмяна на решение №126/21.02.2014г., постановено по гр.д. №252/2013г. по описа на Окръжен съд-Перник в частта му, с която по иск с правно основание чл. 92 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, [фирма] е осъдено да заплати на С. Г. Н. сумата от 51 000.00 лева, представляваща част от цялата сума от 276 163.20 лева, дължима се неустойка за забава, по т. 16 от сключения между тях договор, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 04.04.2013 г. до окончателното плащане, като по отношение на И. М. П., М. М. К. и С. М. П. искът е отхвърлен, е постановено ново като са осъдени [фирма] , И. М. П., М. М. К. и С. М. П. да заплатят солидарно на С. Г. Н. сумата от 51 000.00 лева, представляваща част от дължимата се по т. 16 от нотариален акт № 77, том VІ, рег. № 4 215, дело № 1 044/2006г. на К. Т. М. -нотариус с район на действие района на Районен съд Разлог, вписан под № 61 в регистъра на Нотариалната камара, неустойка за периода от 04.04.2010 г. до 22.01.2013г., която неустойка е в общ размер от 271 664.79 лева.
Въззивното решение в останалата му отхвърлителна част по исковете и в частта, с която е отменено решение №126/21.02.2014г., постановено по гр. д. № 252/2013г. по описа на Окръжен съд-Перник в частта му, с която е прекратено производството по отношение на предявения от С. Г. Н. срещу [фирма], И. М. П., М. М. К. и С. М. П. иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, с който е поискано ответниците да бъдат осъдени да изпълнят задължението си по сключения между тях договор за учредяване на право на строеж, оформен с нотариален акт № 77, том VІ, рег. № 4215, дело № 1044/2006г. на К. Т. М. – нотариус с район на действие района на Районен съд-Разлог, вписан под № 61 в регистъра на Нотариалната камара като въведат сградата в експлоатация и я предадат с разрешение за ползване и е постановено връщане на делото на Окръжен съд -Перник за разглеждането на спора по същество в тази му част, не е предмет на касационните жалби. В тази част въззивното решение е влязло в сила.
В касационната жалба, подадена от адв. Н. М., се релевират доводи за неправилност на решението. Поддържа се, че съдът необосновано и неправилно не е признал за нищожна уговорената неустойка. Искането е постановеното въззивно решение да бъде отменено в обжалваната част, да бъде призната за нищожна претендираната неустойка и искът отхвърлен със законните последици. В подадената жалба е инкорпорирано изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, като отново се изразява несъгласие с извода на съда,че клаузата за неустойка не е нищожна и в тази връзка се твърди наличието на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК без да са формулирани конкретни правни въпроси.
В касационната жалба, подадена от И. М. П., М. М. К. и С. М. П., чрез адв. Т. М. и адв. К. К., е релевирано оплакване за неправилност на решението поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се, че въззивният съд е достигнал до неправилни фактически и правни изводи, тъй като процесният договор представлява договор за изработка, по който страна е бил техният наследодател М. П. и договорът бил прекратен по силата на закона предвид настъпилата му смърт. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, инкорпорирано в подадената касационна жалба, се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК във връзка със следните формулирани въпроси: 1/ Приложима ли е разпоредбата на чл. 269, ал. 1 ЗЗД в случай, че настрещната престация по договора за изработка е учредяване и прехвърляне право на строеж и съответно прекратява ли се договора за изработка, когато изпълнителят умре, а задължението на възложителя е изпълнено още опри сключване на договора?; 2/ Дължи ли се неустойка за забава по прекратен договор за изработка за периода след прекратяването му, поради смъртта на изпълнителя?; 3/ Дължи ли се неустойка за забава от наследници на лице, сключило договор за изработка с оглед личността, и ако да, за какъв период? Твърди се, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с ТР № 7/2013 на ОСГТК на ВКС и решение №1/20.02.2009г. по т.д. № 363/2008г., ТК, ІІ т.о. на ВКС.
Ответната страна по касационните жалби С. Г. Н., чрез процесуалния си представител адв. М. М., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подала отговор на касационна жалба с вх. № 1900/12.02.2015г., в който я оспорва като неоснователна и претендира разноски. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК страната, чрез упълномощения адвокат, е подала отговор и на касационна жалба с вх. № 2451/23.02.2015г., в който излага съображения, че същата не следва да бъде допускана до касационно обжалване, а по същество е неоснователна, претендира разноски.
Касационна жалба вх. № 1900/12.02.2015г. и касационна жалба с вх. № 2451/23.02.2015г. са процесуално допустими – подадени от надлежни страни с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и са постъпили в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
Въззивният съд е сезиран с въззивни жалби, подадени от ищцата в първоинстанционното производство – С. Г. Н., и от ответника [фирма]. За да постанови обжалваното решение Софийски апелативен съд е приел от фактическа и правна страна следното: с нотарилен акт № 77, том VI, рег. №4215, дело №1044/2006г. на К. Т. М.-нотариус с район на действие Районен съд-Разлог, вписан под № 61 в регистъра на Нотариалната камара, С. Г. Н. е учредила на [фирма] и М. С. П. право на строеж върху имот с пл. № 155 027, с площ от 1 173.00 м2, находящ се в землището на [населено място], в местността „Асаница” за изграждането на четириетажна, монолитна, жилищна сграда, с подземен гараж и тавански помещения, със застроена площ от 354.80 кв.м. и разгъната застроена площ от 2 776.28 кв.м., без обектите посочени в т. от 1.1 до 1.21 на нотариалния акт. За тези обекти [фирма] и М. С. П. са поели задължение да построят и предадат на С. Г. Н. седем апартамента, едно ателие, седем мазета и шест паркоместа като същите остават нейна собственост. Съдът е посочил, че правото на строеж е учредено при равни части на [фирма] и Методи С. П., като двамата са се задължили да построят за своя сметка и със собствени средства сградата, най-късно до 31.12.2008г., като този факт е трябвало да бъде удостоверен с подписването на акт образец 15, а не по-късно от 11.03.2009 г. трябвало да въведат сградата в експлоатация и в същия срок предадат на С. Г. Н. обектите по т. от 1.1 до 1.21 на нотариалния акт. В т. 11 от посочения нотариален акт С. Г. Н. се задължила в срок не по-късно от двадесет дни след датата, на която [фирма] и М. С. П. я уведомят, че сградата е изградена в груб строеж, което обстоятелство е констатирано с протокол по чл. 159, ал. 1 от ЗУТ, да им прехвърли правото на собственост върху 915/1173 идеални части от поземления имот, върху който е учредено правото на строеж. Това е направено с нотариален акт № 38, том Х, рег. № 7621, дело № 1748/2007 г. на К. Т. М.-нотариус с район на действие Районен съд – Разлог, вписан под № 61 в регистъра на Нотариалната камара. Въззивният съд е посочил, че в т. 16 от нотариален акт № 77, том VІ, рег. № 4215, дело № 1044/2006 г. на нотариус М. е уговорено, че в случай, че [фирма] и Методи С. П. не въведат сградата в експлоатация до 11.03.2009 г. и в същия срок не предадат на С. Г. Н. описаните в т. от 1.1 до 1.21 от акта обекти те дължат солидарно на Н. неустойка в размер на 100.00 € за всеки просрочен ден до датата, на която се издаде разрешение за ползване на сградата без ограничителни условия. Съдът е посочил, че съгласно приетото като доказателство по делото удостоверение за наследници № 9400-4027 от 18.07.2013г., издадено от Столична община, М. С. П. е починал на 16.11.2009г. като е оставил за свои законни наследници И. М. П. – съпруга и низходящите – М. М. К. и С. М. П..
По отношение на предявения иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД въззивният съд е приел, че е налице неизпълнение на договорно задължение от страна на [фирма] и М. С. П., тъй като се установило, че процесната сградата не е въведена в експлоатация в договорения срок, а именно не по-късно от 11.03.2009 г. Приел е за неоснователно възражението от страна на И. М. П., М. М. П. и С. М. П., че по отношение на тях договорът е прекратил действието си със смъртта на наследодателя им Методи С. П. на основание чл. 269, ал. 1 ЗЗД. При тълкуване на разпоредбата на чл. 269, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 269, ал. 2 ЗЗД, съдът е приел, че приложното поле на чл. 269, ал. 1 от ЗЗД е ограничено само до случаите когато възнаграждението по договора за изработка е уговорено в пари. Посочил е също, че приложението на визираната разпоредба е ограничено само до случаите когато възнаграждението за изработката се дължи към момента на получаване на изработеното, т. е. в случаите когато е налице самостоятелен договор за изработка по смисъла на чл. 258 и следващите от ЗЗД. При тези съображения е достигнал до извода, че правилото на чл. 296, ал.1 ЗЗД не може да намери приложение в случаите когато задължението за изработка не е поето по самостоятелен договор, а като насрещно такова по друг договор, какъвто в случая е този за учредяването на правото на строеж с нотариален акт № 77, том VІ, рег. № 4 215, дело № 1044/2006 г. Тъй като учредяването на ограничено вещно право върху недвижим имот може да стане само чрез някой от установените в закона способи (чл. 77 от ЗС), съдът е приел, че чрез договора за изработка не може да се придобие ограничено вещно право на строеж върху чужд имот. Затова в случаите когато се учредява такова право неговият приобретател трябва да заплати на учредителя стойността на правото. Видно от разпоредбата на чл. 65, ал. 2 от ЗЗД, ако кредиторът се съгласи да получи в собственост нещо друго вместо дължимото, то при съдебно отстранение или при скрити недостатъци на полученото, се прилагат съответно правилата за продажбата, следователно не съществува пречка учредителят на правото на строеж да се съгласи да приеме като насрещна престация извършването на строителството на определени обекти, вместо цената на правото. Съдът е посочил, че в този случай договорът за учредяване на право на строеж поражда действие от момента на сключването си и евентуалното настъпване на визираното в чл. 265, ал. 1 от ЗЗД събитие няма да доведе до прекратяването му, тъй като същото няма обратно действие, а задължението на насрещната страна вече е изпълнено. Липсата на обратно действие на предвиденото в чл. 269, ал. 1 от ЗЗД прекратяване води до невъзможност за отпадане на вече придобитото от изпълнителя право на строеж и възстановяването на същото в патримониума на учредителя. Затова длъжникът не може да се освободи от задължението си по реда чл. 269, ал. 1 от ЗЗД, тъй като правилата на договора за изработка трябва да се прилагат съответно, така както предвижда чл. 65, ал. 2 от ЗЗД, а не буквално. Съгласно изложените мотиви, въззивният е приел, че в настоящия случай задължението ще бъде запазено като прекратяването на договора ще може да настъпи само при неговото изпълнение, по взаимно съгласие на страните или при развалянето му по реда на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД. Във връзка с горното Софийски апелатовен съд е приел, че наследниците на М. С. П. са в забава по отношение на срока за въвеждане на сградата в експлоатация.
Тълкувайки разпоредбите на сключения договор за учредяване право на строеж във връзка с установените факти, въззивният съд е приел, че претендираната неустойка е дължима предвид настъпилата забава. Съдът е изложил съображения относно направеното възражение от [фирма] за прекомерност на неустойката. Посочил е, че за да се установи дали е налице хипотезата на чл. 92, ал. 2 от ЗЗД трябва да бъдат събрани доказателства в тази насока, като събирането им е възможно само при наличието на редовно направено възражение за прекомерност на размера на неустойката. Съдът е приел, че направеното едва във въззивната жалба възражение е преклудирано по смисъла на чл. 133 от ГПК и не следва да бъде разглеждано. Освен това сделката е търговска и то от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 14 от ТЗ, с оглед на което следва да се приложи забраната на чл. 309 ТЗ за намаляване на неустойката поради прекомерност. От друга страна макар сделката, оформена с нотариален акт № 77, том VІ, рег. № 4 215, дело № 1044/2006 г., да е търговска по смисъла на чл. 286, ал. 2 във връзка с чл. 1, ал. 1, т. 14 от ТЗ, забраната на чл. 309 от ТЗ не намира приложение по отношение на И. М. П., М. М. К. и С. М. П., тъй като нито те, нито техният наследодател имат качеството на търговци. Следователно съдът е приел, че те могат да искат намаляване на неустойката по реда на чл. 92, ал. 2 от ЗЗД. Това възражение обаче също е оставено без уважение, тъй като ответниците не са ангажирали доказателства, обосноваващи твърдението им за прекомерност. Въззивният съд е посочил, че претендираната неустойка е за неизпълнение в уговорения срок на задължението за въвеждането на сградата в експлоатация и предаване на обектите на С. Г. Н.. С оглед на това е приел, че неустойката обезпечава вредите от пропуснатите ползи, които ищцата ще претърпи, поради това че няма да използва обектите след изтичането на уговорения в договора срок. Същите обаче зависят само от това дали сградата е снабдена с разрешение за ползване или не, като във втория случай степента за завършеност на сградата е без значение. В заключение е направил извод, че възражението на И. М. П., М. М. К. и С. М. П. за намаляване на неустойката по реда на чл. 92, ал. 2 от ЗЗД е недоказано и го е оставил без уважение.
Съгласно дадените задължителни указания за тълкуване на закона в ТР № 1/15.06.2010г., постановено по т. д. № 1/2009 г. на ОС на ВКС, въззивният съд е извършил проверка за евентуалната нищожност на уговорката за неустойка по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, дори при липса на такова възражение от страните по спора. В тази връзка е приел, че клаузата, с която е уговорена претендираната неустойка, е валидна. Приел е, че в случая се касае за неустойка за забава, чиято основна цел е да компенсира С. Г. Н. за пропуснатите ползи, които ще търпи от това, че няма да може да ползва реално обектите посочени в т. от 1.1 до 1.21 на нотариален акт № 77, том VІ, рег. № 4215, дело № 1044/2006 г. Приел е, че уговорената неустойка обезпечава пропуснати ползи като парично вземане. За тези вреди в договора не е уговорено друго обезпечение, а доколкото неустойката по т. 15 от договора е уговорена до издаването на акт образец 15 за сградата то при продължаваща забава и липсата на въвеждане на сградата в експлоатация до 11.03.2009г. тя се поглъща от неустойката по т. 16 от договора. Посочил е, че неизпълнението на задължението за въвеждане на сградата в експлоатация и предаването на обектите на С. Г. Н. в състояние годно да бъдат ползвани без ограничения е пълно. Затова доколкото неустойката е в размер на 100.00 € дневно и цели да компенсира пропуснатите ползи от осемте обекта, посочени в т. от 1.1 до 1.21 на процесния нотариален акт не може да бъде прието, че същата е била уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, така както същите са съществували към момента на сключването на договора 18.08.2006г. Предвид на това въззивният съд е направил извод, че уговорената неустойка не е нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
Като се е позовал на приетото заключение на съдебно-икономическа експертиза, съдът е посочил, че размерът на неустойката по т. 16 от договора за исковия период от 12.03.2009г. до 22.01.2013г. е в размер на 141 200.00 € или 226 163.20 лева. Уважил е направеното от ответниците И. М. П., М. М. К. и С. М. П. възражение за изтекла погасителна давност по отношение на неустойката, като е посочил, че същата се погасява с тригодишна давност по смисъла на чл. 111, б. „б” от ЗЗД, която тече от посочения чл. 114, ал. 4 от ЗЗД момент. Приел е, че предявеният от С. Г. Н. срещу [фирма], И. М. П., М. М. К. и С. М. П. иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД е основателен за периода от 04.04.2010г. до 22.01.2013г. и съгласно посоченото заключение на изслушаната експертиза размерът на неустойката за този период е 138 900.00 € или 271 664.79 лева. Тъй като искът е предявен като частичен за сумата от 51 000.00 лева, съдът го е уважил в пълен размер, но само за периода от 04.04.2010г. до 22.01.2013г.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. В касационната жалба с вх. №1900/12.02.2015 г. и инкорпорираното в нея изложение по смисъла на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът [фирма] изобщо не е формулирал правен въпрос, а е изложил единствено несъгласието си с правните изводи на съда и твърдения за допуснати процесуални нарушения. Тези доводи нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на закона, а са касационни основания по чл.281 ГПК, които са ирелевантни за производството по чл.288 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на ТР 1/2009г. на ОСГТК задължително тълкуване на закона правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 е достатъчно основание за недопускане до касационно обжалване, без касационният съд да дължи произнасяне по твърденията относно наличието на специфичните предпоставки.
Не са налице предпоставките за допускане до касационна проверка и на касационна жалба с вх. №2451/23.02.2015г. В инкорпорираното в нея изложение са поствени въпроси, които не отговарят на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Те не са били разрешавани от въззивния съд и не са обусловили крайния му извод относно основателността на предявената претенция за заплащане на неустойка. Касаторите привързват въпросите си към свои фактически изводи, които съдът не е приел да следват от обстоятелствата по делото. Така поставени въпросите са свързани с фактите, подлежащи на доказване, и с анализа на доказателствата и не може да обусловят наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като съставляват оплакване за неправилност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281 ГПК. Съдът е приел, че в случая е налице договор за учредяване право на строеж, по който насрещната престация, дължима от приобретателя, е изграждане на подробно посочени обекти от сграда, следователно хипотезата на чл. 269, ал. 1 ЗЗД е неприложима. В решението липсват формирани изводи договорът да е бил сключен с оглед личността на наследодателя на касаторите и да е прекратен с настъпване на смъртта на физическото лице. Така поставените въпроси се отнасят до формирането на вътрешното убеждение на съда и правилността на конкретните фактически и правни изовди, до които е достигнал, произнасяйски се като въззивна инстанция по същество. Следователно същите имат характерситиките на оплаквания по отношение на правилността на крайните изводи на съда, а не въпроси обосноваващи наличие на общото основание за допускане до касационна проверка. Касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК са различни от основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и тяхното разграничение следва да личи ясно. Доколкото касаторът не е посочил правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, касационната жалба не следва да бъде допускана до касационно обжалване, като за съда отсъства задължение в тази хипотеза да се произнася по въпроса за наличието на поддържаните допълнителни основания по чл.280 т.1 и т.3 ГПК. Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че в случая не е установено и наличието на допълнителните основания, поддържани в изложението. На първо място решението, на което се позовават касаторите, е неотносимо. Постановено е при различна фактическа обстановка и с него се дава разрешение по правен въпрос, различен от формулираните в изложението, поради което и не е от естество да обоснове извод за противоречиво разрешаване по смисъла на чл.280 т.1 ГПК. Във връзка с поддържаното основание по чл.280 т.3 ГПК липсва каквато и да е обосновка от страна на касаторите – в изложението си същите не са посочили защо считат, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което и настоящата инстанция предвид диспозитивното начало е в невъзможност да се произнесе.
Предвид изхода на настоящия спор разноски за касаторите не се следват, а ответникът по касационната жалба има право на присъждането на разноски доколкото реално е сторил и надлежно е установил такива. В отговорите по касационните жалби, процесуалният представител на С. Г. Н. е заявил искане за присъждане на разноски, но по делото не е представил доказателства за сторени разноски, следователно във връзка с дадените задължителни указания за тълкуване на закона в т. 1 на ТР №6/2012 на ОСГТК на ВКС, претенцията за присъждане на разноски, сторени за адвокатска защита следва да бъде оставена без уважение.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2451/ 30.12.2014г., постановено от Софийски апелативен съд по възз.гр. д. № 2841/2014 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 715/08.04.2015г. и с решение №1965 от 13.10.2015г., в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: