О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 425
С., 03.04. 2013г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на втори април през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 587 по описа за 2012г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадена на 25.05.10г. касационна жалба от Н. Н. Г. от [населено място],чрез процесуалния представител адвокат Р. против въззивно решение от 22.02.2010г. по в.гр.д. № 2930 по описа за 2006г. на Софийски градски съд,с което е потвърдено решение от 19.07.2006г.по гр.д. № 2663/05г. на СРС, като е осъден [фирма] да заплати на Н. Г. на основание чл.128 ал.2 от КТ сумата от 1 019.68лв.-трудово възнаграждение за периода 07.04г.-18.08.04г.,ведно със законната лихва,считано от 13.04.05г.и е отхвърлен иска в останалата част до 4 913лв.и на основание чл.244 ал.1 от КТ за сумата от 552.38лв.-обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва,считано от 13.04.05г. и са присъдени следващите се разноски от 250лв.
Като основание за допустимост в касационната жалба се сочи нормата на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК по поставения въпрос – допустимо ли е въззивният съд да не приложи разпоредбата на чл.134 ал.2 от ГПК/отм./ при положение,че по делото е представен писмен документ/удостоверение от НОИ/,удостоверяващ изявления на ответника пред държавен орган, които правят вероятно твърдението на ищеца,че изразеното в т.5 от трудовия договор от 9.03.03г.съгласие е привидно? Позовава се на решение № 132 от 15.05.03г.по гр.д.№43/02г.на ІV г.о.-без задължителен характер и на решения на ВАС и СГС, които с оглед приетото в т.3 от ТР №1 от 19.02.10г. по т.д.№1/09г.на ОСГТК на ВКС не могат да бъдат съобразени /първото, защото решенията на административните съдилища не формират практика, а второто, защото не съдържа отбелязване,че е влязло в сила/.
Поставя като значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото и въпроса – допустимо ли е характера и размера на трудовото възнаграждение на служителя да се определя от съда в противоречие с чл.128 от КТ,единствено въз основа на документи с невярно съдържание – фишове,създадени за целите на процеса?
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна,с който се оспорват както допустимостта,така и основателността й.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
В. съд е постановил акта си,след като е приел по спорния по делото въпрос за действителния размер на трудовото възнаграждение на ищеца, че всякакви уговорки,които не се съдържат в сключения писмен трудов договор са недействителни. Въз основа на това е счел,че претендираните обезщетение следва да се изчислят на база уговорено трудово възнаграждение в размер на 600лв. Съдът не е уважил искането на ищеца за привидност на клаузата от трудовия договор,установяваща размера на трудовото възнаграждение,независимо от предвидената в Правилника за вътрешния трудов ред и Правилника за организация на работната заплата възможност за заплащане на допълнително трудово възнаграждение по преценка на работодателя. Счел е,че се касае до възможност за раздаване на премии, чийто размер поради непостоянния си, допълнителен характер и предвидената задължителна преценка на работодателя – не е елемент от трудовото възнаграждение на служителите /независимо, че според представените доказателства, в случая тя е била раздавана ежемесечно/.
При тези мотиви – поставените от касатора въпроси – доколкото са свързани с извършената от въззивния съд преценка на ангажираните по делото доказателства и с начина на доказване на тезата на настоящия касатор за привидност на клаузата касаеща размера на уговореното между страните трудово възнаграждение – не съставляват годно общо основание за допустимост, съгласно приетото в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Отделно не е налице нито едно от посочените от касатора специални основания за допустимост.Представените от касатора решения не са със задължителен характер и не могат да установят противоречие на въззивния акт с практиката на ВКС. Независимо от това, следва да се посочи,че по поставените въпроси е налице установена съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд,поради което не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Последователната и задължителна практика на ВКС постановява, че дължимите суми за възнаграждение по трудово правоотношение могат да се основават само на договорено между страните или по силата на императивна правна норма. Всички други суми, които не са от посочения характер и подлежат на преценка от страна на този който ги определя, не представляват задължения по правоотношението /вж. постановено по реда на чл.290 от ГПК решение № 762 от 22.11.10г.по гр.д.№ 1412/09г. на ІV г.о./Получаваните суми за допълнително материал-но стимулиране не представляват трудово възнаграждение според израбо-теното,съгласно чл. 247, ал. 2 КТ,като е ирелевантно обстоятелството, че върху тези суми са били внасяни осигурителни вноски /вж. постановено по реда на чл.290 от ГПК решения №102 от 19.02.10г.по гр.д.№350/09г. на ІІІ г.о./ В тази връзка поставеният въпрос за приложимост на разпоредбата на чл.134 ал.2 от ГПК/отм./,който е обоснован с представен писмен документ от НОИ, удостоверяващ изявления на ответника пред държавен орган – не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд и поради това,че не е от значение за изхода по делото и не може да обоснове основание за допустимост – е безпредметно да се разглежда.
Относно втория поставен от касатора въпрос – следва още да посочи и че в случая няма основание да се приеме,че трудовото възнаграждение е било определено в противоречие с чл.128 от КТ, въз основа на документи с невярно съдържание.Подобни изводи в постановения въззивен акт не се съдържат. Трудовото възнаграждение/което е база за определяне на претендираните обезщетения/ е било определено единствено въз основа на уговореното в трудовия договор.Съдът не се е позовал на документи с невярно съдържание,а е приел за недоказана тезата на ищеца /независимо от допълнително ангажираните от него доказателства/ за наличие между страните на уговорка за по-висок от посочения в трудовия договор размер на получаваното от ищеца възнаграждение.
С оглед на изложеното,като счита,че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, Върховен касационен съд,състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 22.02.2010г. по в.гр.д.№ 2930 по описа за 2006г. на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.