10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№426
С., 05.12.2013 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети ноември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 6322 от описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма], [населено място], чрез пълномощника му адвокат А. Д. и на „Л.” А., [населено място], чрез пълномощника му адвокат Т. В. против решение № 1249 от 12.06.2013 г., постановено по гр.д. № 1022 по описа за 2013 г. на Окръжен съд-Варна, с което частично е отменено решение № 5037 от 3.12.2012 г. по гр.д. № 5043/2011 г. на Районен съд-Варна, ХVІІІ състав, вместо което е постановено друго за осъждане на „Л.”А., [населено място] да предаде на основание чл.76 ЗС на [фирма], [населено място] държането върху търговска площ от 25.63 кв.м., представляваща обект А 210 от сграда с идентификатор 10135.3515.10.1 по КК на [населено място] с административен адрес [улица], така както е посочена в син цвят на скицата на л.4 от делото на В., приподписана от съда и съставляваща неразделна част от решението, отнето му чрез насилие на 5.10.2010 г., както и да предаде владението на основание чл.76 ЗС на описаните движими вещи, отнети чрез насилие на 5.10.2010 г. и да заплати сумата от 1608.80 лв., представляваща обезщетение за претърпените загуби, изразяващи се в обезценка на тези движими вещи за периода от 5.10.2010 г. до подаване на исковата молба на 5.04.2011 г. на основание чл.49 ЗЗД и първоинстанционното решение № 5037 от 3.12.2012 г. по гр.д. № 5043/2011 г. на Районен съд-Варна, ХVІІІ състав е потвърдено в останалата му част с която са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място] против „Л.” А., [населено място] искове по чл.76 ЗС за предаване владението върху описаните движими вещи и с правно основание чл.49 ЗС за присъждане обезщетение на вредите от обезценка на тези вещи за разликата над 1608.80 лв. до претендираните 9056 лв. и евентуалния иск за заплащане равностойността на тези вещи в размер на 15168 лв., присъдени са разноски и „Л.” А., [населено място] е осъден да заплати по сметка на Окръжен съд-Варна глоба в размер на 200 лв., на основание чл.360 ГПК.
[фирма], [населено място] обжалва решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове, а „Л.” А., [населено място] – в частта, с която са уважени.
И. дружество е основало исковете на твърденията, че е упражнявало фактическа власт върху площ от 25.63 кв.м., представляваща обект А., намиращ се на втори етаж на „П. МОЛ” с идентификатор 10135.3515.10.1. с административен адрес [улица], като държането върху нея е било предадено въз основа на договор за наем с ответника от 14.02.2007 г., като на 05.10.2010г. към 17.00 ч. служителка на ищцовото дружество е информирала собственика му, че управителят на „П. МОЛ” и действащ от името на ответника И. И. заедно с охранители, са я принудили да напусне работното си място и е било прекъснато ел. захранването на магазина, като й е отказан достъп до него и е било заявено, че стоката в същия вече била собственост на ответника, а при пристигането на управителя на ищцовото дружество в магазина, същият е бил избутан от охранители, които са му казали, че няма право да влиза в магазина и повторили, че стоката вече не е негова, а собственост на ответника, поставяйки лента пред магазина. В срока по чл. 131 от ГПК ответното дружество „Л.” А., [населено място] е оспорило допустимостта на исковете, тъй като ищеца не се легитимира за собственик на описаните движими вещи, нито пък е бил техен владелец, отрекло е описаните обувки да са били на територията на „П. МОЛ” и същите да са били във владение или държане на ищеца, както и че цитираното лице И. И. е работило за ответното дружество и е действало от негово име; признало е наличието на сключен между страните договор за наем от 14.02.2007 г. за описания търговски обект, който е изменен с анекс от 01.04.2010 г., досежно намаление на наемната цена, считано от 01.04.2010 г. до 30.09.2010 г., както и уговорка относно разваляне на договора от страна на наемодателя при забавено плащане на наемната цена за срок от повече от 7 дни, както и при три последователни закъснения в плащанията и е поддържало, че наемодателят е прекратил поради неплащане наемния договор, считано от 30.09.2010 г., откогато е възникнало задължението на наемателя да освободи обекта, което не е било сторено и на 05.10.2010 г. обекта е бил предаден на наемодателя от наемателя в изпълнение на задълженията му по договора, като се отрича да е било упражнено насилие или отнемане по скрит начин, както и описаните обувки да са се намирали в обекта при предаването му на наемодателя и се поддържа, че не са се намирали и не се намират в държане на ответника, нито пък са отнемани по скрит или насилствен начин от владението на ищеца.
В. съд е приел, че установено, че между страните е сключен договор за наем 14.02.2007г., по силата на който ответното дружество е следвало да отдаде под наем на ищеца площ от 25.63 кв.м., находяща се на 2-ри етаж на търговски център „П. МОЛ” в [населено място], обозначена на приложението към договора, считано от датата на откриване на търговския център /но не по-късно от 01.12.2007 г./ и за срок от 5 години, срещу заплащането на определена наемна цена, като наемодателят е бил този, който е следвало да се занимава с доставчика на ел. енергия за осигуряването на ел. захранването на обекта, предоставен под наем на ищеца. В чл.41 е посочено, че наемателят, поемайки задължения по договора, ги поема спрямо Управляващо дружество на търговския център, ако и когато то бъде назначено или учредено от наемодателя. Уговорено е, че при неизпълнение на задължение на наемателя за заплащане на суми по договора, наемодателят и/или Управляващото дружество имат право по своя преценка и след отправяне на 3-дневно предизвестие, да прекъснат снабдяването на обекта с консумативи. При забава на наемателя за освобождаване на обекта /при настъпила хипотеза на прекратяване на наемното правоотношение/, наемодателят има правото да блокира достъпа на наемателя до обекта; да влезе в обекта и да състави подробен списък на вещите, стоките и всяка друга собственост на наемателя, да вдигне и съхранява същите за сметка и на риск на наемателя, като ако последният не ги прибере в 30-дневен срок от писменото уведомление на наемодателя – последният има право да ги обяви на публична продан. На 01.04.2010 г. е сключен анекс № 4 към горния договор за наем, с който страните са намалили размера на месечната наемна цена за отдадената под наем търговска площ за срок от 01.04.2010 г. до 30.09.2010 г. Предвидено е, че при закъснение за плащане от наемателя, продължило повече от 7 дни, както и при три последователни закъснения в плащанията, то наемодателят има право да развали анекса и/или договора за наем със 7-дневно предизвестие. Ответното дружество е изпратило уведомление за прекратяване на договора изх. № 42/22.09.2010 г., отправено до ищцовото дружество, че поради неплащане на наемна цена за цялата 201 0г. и част от 2009 г. /общо 15 969.96 лв./ и отделно на възнаграждение за услуги /12 991.87лв./ и разходи за консумативи /397.56 лв./, наемателят е поканен в 7-дневен срок от получаването на писмото да заплати дължимите суми, а уведомлението да се счита и за предизвестие за разваляне на Анекс № 4, договора за наем и договора за услуги, считано от 30.09.2010 г., като липсват данни за връчване на това уведомление на ищеца. Според Правилник за управлението, работата и използването на ТЦ „П. МОЛ”, [населено място], с който са уредени правилата за охрана, поддръжка и нормалното функциониране на съоръженията и инсталациите в ТЦ, приложими по отношение на собственика и всички служители, наематели и посетители на центъра, товаренето и разтоварването на стоки следва да става в определените за това часове и като се използват определените за това колички. Като управител на „П. МОЛ” е посочено лицето И. И. – определено като лице за контакти.
Към исковата молба е представен инвентаризационен опис към 05.10.2010 г. за група „Готова продукция”, за обекти: „Магазин МОЛ”, в който са описани общо 76 вида дамски обувки, количеството от всеки вид, единичната им цена, общата стойност на стоките от определен артикул и общата стойност на цялото количество стока, възлизащо на 18 112 лв., като описът допълнително е подписан /след 06.07.2012 г./ от управителя на ищцовото дружество, оператора Т. Ю. и продавач-консултант М. И.. /л. 29-30 и л. 136-137/. От експертното заключение, изслушано пред районния съд се установява, че пазарната цена на вещите, описани в инвентаризационния опис към момента на исковата молба, е в размер на 9867.10 лв., а наличните към момента на извършване на огледа обувки /описани в таблица № 2/ са имали пазарна стойност в размер на 2944 лв. (по цени към 05.10.2010г.) и 1335.20 лв. (по цени към момента на огледа).
Като свидетел по делото е разпитана М. И., която е работила в магазина на ищеца в ТЦ „П. МОЛ”, [населено място] като продавач-консултант за периода от средата на м. 09.2010 г. до 05.10.2010 г., когато магазинът е бил посетен от служител на ТЦ, отговарящ за поддръжката, който й поднесъл за подпис лист с показания за тока, който свидетелката подписала, мислейки, че е ежемесечна отчетност, която се води в ТЦ, но веднага след това е пристигнал управителя на МОЛ-а И. с едно момче от охраната и казал на свидетелката по най-бързия начин да напусне обекта, като било обяснено било, че закриват обекта; свидетелката се обадила на управителя на ищцовото дружество, който й наредил да не напуска магазина, тъй като той веднага тръгва натам; управителят на ТЦ в присъствието на охраната отново настоял по най-бързия начин свидетелката да напусне; тя влязла в склада и в този момент бил спрян тока и тя останала на тъмно; като погледнала навън, видяла, че охранителите запечатват магазина, а преди това те започнали да прибират обувки от стелажите и да ги хвърлят в склада; свидетелката се принудила да излезе от магазина; в този момент пристигнал управителя на ищцовото дружество, но и той не бил допуснат до магазина, а бил избутан, като му заявили, че това вече е стока на МОЛ-а, тъй като той има неуредени отношения с тях; за наличието на спорове между управителя на ТЦ и ищцовото дружество, свидетелката разбрала едва на посочената дата. Свидетелката сочи, че физическо насилие срещу нея не е било упражнявано, но поканите били доста настоятелни, а спирането на тока станало, когато тя била сама в склада. Твърди още, че когато започнала работа имало много модели и чифтове обувки и всеки ден е описвала продадената стока и се е отчитала. Това, което е видяла по време на огледа на експерта в склада е, че обувките са били в пъти по-малко. Не знае след инцидента представителите на магазина да са изнасяли стока от същия.
Обстоятелството, че всеки ден се обработват продажбите от деня – описват се на лист от самия магазин, се поддържа от свидетелката Ю., работеща като управител на склад в ищцовото дружество и обработваща цялата информация във връзка с продажбите на стоката.
Свидетелски показания е депозирал и П., който работи в ТЦ като „специалист техническа поддръжка” и отговаря за техническата част на сградата на центъра, който поддържа, че през м. 10.2010 г. управителят на ТЦ И. И. го е поканил заедно да отидат с някакви документи до обекта на ищеца; там се е подписал някакъв протокол (според свидетеля за неплатени задължения към наемодателя) – за наемодателя от И.; свидетеля и от ръководителя на охраната; на място е бил и управителя на ищцовото дружество М., който обаче не подписал протокола. М. поискал да си изнесе стоката, но И. му казал, че съгласно Правилника за вътрешния ред това следва да стане след заявление и в определените за това часове. Свидетелят отрича да е спиран тока за обекта. Ключовете за склада на обекта се намирали в управителя на ищцовото дружество, тъй като продажбите са ставали на открита, незаключваща се търговска площ, а съхранението на стоката – в заключващия се склад. Стоката е останала на открито и И. е изпратил свидетеля да постави лента пред търговската площ, за да не влизат клиенти. Свидетелят твърди, че М. е изкарал продавачката си навън и заедно със свидетеля са поставили лентата. След това М. заявил, че оставя обекта и по собствено желание си заминава. Стока не е изкарвана от магазина, а си останала в склада.
Като свидетел е разпитан и В., който работи като началник смяна на охраната в ТЦ и твърди, че през м. 10.2010 г. е присъствал на конфликта между управителя на ТЦ И. и собственика на магазин „Г.”; когато свидетелят е отишъл, управителят М. е бил в магазина си и заявил, че нищо няма да подпише, а стоката си е негова, че нищо не дължи и нищо няма да плаща; М. започнал да разнася два-три чифта обувки, но после ги върнал и се обадил на полицията, тъй като никой нямал право да му забранява да си изнася стоката от магазина; на въпрос на полицаите М. отговорил, че не е имало физически контакт и те си тръгнали, заявявайки, че нямат работа там и М. следва да си спазва условията по договора. Свидетелят сочи, че насилие не е имало, а само продавачката е била поканена от собственика на магазина да излезе.
При горните факти и доказателства въззивният съд е приел, че ищецът в качеството си на наемател е бил държател на подробно описания магазин, считано от 14.02.2007 г. за срок от 5 години, като без значение за предмета на настоящото производство е дали към 05.10.2010 г., когато страните не спорят, че магазинът е бил затворен по нареждане на представител на ответника, наемният договор е бил развален от наемодателя поради неизпълнение на задълженията на наемателя за заплащане на наемна цена и други разходи, тъй като предявеният иск не е основан на облигационното правоотношение и въз основа на последиците от неговото прекратяване. Счетено е, че относимо към предмета на делото е единствено обстоятелството, че към 05.10.2010 г. ищцовото дружество е осъществявало държане на имота. Изложени са съображения, че насилствено е нарушението, когато владелецът е възпрян да упражнява фактическата власт върху вещта било чрез физическо насилие върху личността му, било чрез заплашване. Прието е, че събраните доказателства установяват, че действащият от името на наемодателя управител на ТЦ И. И. /който е посочен и в Правилника за управлението, работата и използването на ТЦ „П. МОЛ”, [населено място]/ на 05.10.2010 г., придружен от началник на смяната на охранителната фирма на ТЦ /св. И. В./ и от „специалиста техническа поддръжка” П., е връчил за подпис на служителката на ищеца /св. М. И./ документ, който най-вероятно е бил за налични задължения на наемателя към наемодателя. На продавачката е било наредено по най-бързия начин да напусне обекта, като й е указано, че стоката остава за наемодателя и обувките от търговската площ са били хвърляни от охраната в склада. Когато същата е започнала да се колебае, да звъни на работодателя си, отново управителят на ТЦ И. й е наредил да напусне магазина по най-бързия начин, а когато тя влязла в склада, било изключено ел. захранването само на този обект /очевидно това обяснява присъствието на св. П., отговарящ за техническата поддръжка на обектите в ТЦ/. От горното се налага извода, че служителката И. е била уплашена, тъй като самата признава, че започнала да плаче и със спирането на ел. захранването е била принудена да излезе от склада. Управителят на ищцовото дружество също не е бил допуснат, а при опита си да изнесе стока е бил спрян от представителите на ответника. Това го е принудило да повика полиция, чиито служители обаче предвид липсата на физическо насилие и наличието на наемни отношения, са решили че не следва да се намесват. Пред търговската площ е била поставена лента от представителите на ответника, а управителят на ищеца е заключил склада със стоката си. От този момент насетне същият не е допуснат до обекта, а ноторно известен на съда факт е, че частта от търговския център „П. МОЛ” /ШОПИНГ О. ЦЕНТЪР/, където се намира обект А 210, е изцяло затворена. Направен е извод, че е установено осъществено насилие под формата на заплашване по отношение на продавачката на ищеца, която е била респектирана и принудена да напусне и физическо насилие по отношение на управителя на ищцовото дружество, който фактически не е бил допуснат до обекта и избутан, с което е било отнето на 05.10.2010 г. държането върху описания търговски обект. Наличието на евентуална основателност на претенцията на наемодателя за връщане държането върху наетата вещ поради разваляне на наемния договор /поради неизпълнение на задълженията на наемателя/ не обосновава извода за липсата на насилие при самоуправното и извънсъдебно упражняване на правата, но с оглед описаната фактическа обстановка за осъществените на 05.10.2010 г. действия, обосновава извода за осъществяване на хипотезата на чл. 76 от ЗС за насилствено отнемане на обекта от държането на наемателя.
Прието е, че защитата на владението по чл. 76 от ЗС е допустима и относно движими вещи, като е установено, че действията на 05.10.2010 г., осъществени от представители на ответника, за управителя и служители и работници на ищеца е бил ограничен изцяло достъпа до склада на търговския обект, в който са останали обувки на ищеца. Доказателствената тежест за установяване факта, че посочените в описа към исковата молба дамски обувки като видове и брой са се намирали в търговския обект и склада на наетия от ищеца обект на 05.10.2010 г., лежи върху ищцовата страна. Описът /след подписването му от управителя, оператора и продавача след 06.07.2012 г./ представлява частен удостоверителен документ и поради оспорването на верността му от ответната страна /с възражението, че описаните вещи не са постъпвали и не са се намирали в търговския обект/, няма и не може да обвърже съда с материална доказателствена сила. Доказването на спорния факт може да стане с всички допустими от ГПК доказателствени средства, като от свидетелските показания на продавачката се установява, че тя всеки ден е отчитала продажбите, а св. Ю. като управител на склада на ищцовото дружество е обработвала информацията във връзка с продажбите. Те обаче не сочат в показанията си конкретно броя и видовете обувки, които в края на работния ден на 05.10.2010 г. са се намирали като наличности в магазина и склада на дружеството в посочения ТЦ. Така св.И. сочи, че те са били много, а при огледа на вещото лице са били в пъти по-малко. Относно този факт св. Ю. не е конкретна – тя сочи само технологията на отразяване на продажбите в края на всеки работен ден. И. опис на ищцовото дружество, изготвен на 06.07.2012 г. в 17:11 ч. касае група „Готова продукция” и обект магазин „МОЛ”, но не е ясно дали към 05.10.2010 г. ищецът не е имал и други магазини в молове в страната, за да може да се обвърже описа именно с процесния търговски обект. Същевременно при огледа, извършен от вещото лице, в наличност в склада на търговския обект са намерени описаните в таблица № 2 артикули и брой от дамските обувки /общо 10 вида, 119 бр. чифта, на стойност 2944 лв. към 05.10.2010 г. и 1335.20 лв. към момента на огледа/. Няма данни по делото и събрани доказателства служители или представители на ответника да са имали достъп до склада и да са изнасяли обувки от същия, след като е бил заключен от управителя на ищцовото дружество. Отделно от това, св.И. излага, че управителят на МОЛ-а е заявил на управителя на ищцовото дружество, че стоката е вече на ТЦ /вероятно основавайки се на чл. 90 от договора за наем/, което сочи на намерението стоката да се държи като своя.
По тези мотиви съдът е приел, че искът да предаване владението на движими вещи и заплащане обезщетение за обезценката им е основателен по отношение намерените при огледа от вещото лице обувки в склада на търговски обект № А 210 на ТЦ „П. Мол” В. /за наличните обувки важи презумпцията на чл. 69 от ЗС., а за останалите, посочени в описа към исковата молба обувки, искът за предаване владението е неоснователен.
Поради недоказването на наличността към 05.10.2010 г. в търговския обект на движимите вещи, извън намерените от вещото лице, то за неоснователен е приет и евентуално предявения иск за присъждане на тяхната равностойност в размер на 15168 лв.
[фирма], [населено място] поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса „за необходимостта да се извърши съвкупна преценка на всички доказателства при преценка доказателствената сила на частен удостоверителен документ” и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса „следва ли по иск с правно основание чл.76 ЗС и предявени при условията на евентуалност искове за присъждане на обезщетение, в случай, че вещите вече не се намират у ответника, ищецът да доказва как и кога ответникът е загубил владението на вещите и дали вещите съществуват в момента или е достатъчно да докаже факта на нарушението, извършено от ответника”. По първия въпрос се твърди, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по решение № 440/7.01.2013 г. по гр.д. № 355/2012 г., І г.о и решение № 375/28.12.2012 г. по гр.д. № 1347/2011 г., ІV г.о., съгласно която частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, на направи от тези лица /чл.180 ГПК/; издателите на частен свидетелстващ документ, ако не са страни по делото, може да бъдат разпитани като свидетели за установяване на тези факти, като за доказването им не е необходимо свидетелите да възпроизведат съдържащите се в документа техни изявления; доказателствената сила на свидетелските им показания се определя от потвърждаването на участието им в издаването на документа и посочването по какъв начин са узнали удостоверените факти, тъй като въззивният съд не е извършил съвкупна преценка на доказателствата – представения опис и свидетелските показания. В атакуваното решение са обсъдени всички представени доказателства, като са изложени съображения защо се приема, че частния свидетелстващ документ, подписан след 6.07.2012 г. и показанията на две от подписалите го лица – Т. Ю. и М. И. – не установяват, че именно тези стоки са се намирали в магазина към 5.10.2010 г., а и в свидетелските показания липсват изявления от къде подписалите документа свидетели знаят че именно тези стоки и в това количество са се намирали в магазина и склада, поради което липсва твърдяното противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като поставения въпрос е неотносим към изводите в атакуваното решение, а именно – че не е установено стоките изобщо да са се намирали в обекта, към момента на отнемане на държането.
„Л.” А., [населено място] се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса „обвързан ли е въззивния съд от определението на първоинстанционния съд по чл.146, ал.1 ГПК и ако приеме, че не е, следва ли да го отмени и да обяви фактите, които не се нуждаят от доказване?” и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса „поставянето на лента пред обекта и заключване на помещението от страна на наемателя-държател, в когото остават ключовете, прекратява ли държането върху имота и владението върху вещите, находящи се в заключеното от него помещение?”. По първия въпрос се твърди противоречие с решение № 4/6.02.2012 г. по гр.д. № 388/2011 г., ВКС, І г.о., /според което въззивният съд не е обвързан с определението на първоинстанционния съд и с оглед данните по делото или на последващи процесуални действия на страните, той може да обяви факта, за който първоинстанционният съд е приел, че не се нуждае от доказване, за такъв, който се нуждае от доказване, но за тези свои действия съдът трябва да уведоми страните и да им даде възможност да докажат съответния факт/, тъй като в случая не е било обявено за ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че „магазинът е бил затворен по нареждане на представител на ответника”. Т. противоречие не е налице, тъй като по делото действително липсва спор, че магазинът е бил затворен на 5.10.2010 г., а изводът, че това е станало по нареждане на представител на ответника е направен при обсъждане на събраните доказателства от чие име е действал управителя на търговския център И. И.. Вторият въпрос е неотносим към изхода на спора, тъй като изводите на съда са, че представители на търговското дружество-ищец не са били допускани в обекта, а и частта от търговския център, в която се намира процесната търговска площ и склад, е изцяло затворена.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1249 от 12.06.2013 г., постановено по гр.д. № 1022 по описа за 2013 г. на Окръжен съд-Варна.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: