О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 427
гр. София, 16.04.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 7116/2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура”, [населено място] чрез процесуалния й представител С. М. П., началник на отдел „Административно обслужване” към Областно пътно управление – Б. срещу решение № 1639 от 30.07.2014 г. по гр. дело № 1694/2014 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, 7 състав.
Ответникът по касация – К. П. Т. не е взел становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение взе предвид следното:
С цитираното въззивно решение състав на Софийски апелативен съд е потвърдил решение по гр. дело № 9042/2013 г. на Софийски градски съд, І гражданско отделение, І – 16 състав, с което е осъдена Агенция „Пътна инфраструктура”, [населено място] да заплати на К. П. Т. на основание чл. 50 ЗЗД сумата 30 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, причинени при срутване на мост на р. С. на 23.05.2012 г., ведно със законната лихва върху обезщетението, считано от 23.05.2012 г. до окончателното й изплащане и разноски в размер на сумата 307.50 лв., както и да заплати на В. Т. А. от Адвокатска колегия – Б. на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата адвокатско възнаграждение в размер на сумата 787.50 лв., а на Софийски градски съд такса в размер на сумата 1200 лв. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че отговорността на ответника по иска произтича от срутването на мост, който се е намирал под негов надзор на основание чл. 19, ал. 1, т. 1 и ал. 2, а също така и чл. 21, ал. 3, т. 1 от Закона за пътищата /ЗП/. Разгледано е възражението на ответника по иска за това, че произшествието се дължи на непреодолима сила, като е изложено, че доказателствената тежест се носи от Агенция „Пътна инфраструктура”, [населено място], като същата не е ангажирала доказателства за настъпването на посоченото събитие, а по отношение на земетресението на 22.05.2012 г. на територията на [населено място] е отразено, че не може да се приеме, че пряко е причинило срутването на моста. Развито е съображението, че същото земетресение е възможно да е повлияло на конструкцията на моста, но това повлияване е косвено, не освобождава жалбоподателя от отговорност и не може да доведе до намаляване на отговорността по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. След обстойно обсъждане на причинените травматични увреждания и последици върху психиката на ищеца въз основа на представените при първоинстанционното разглеждане на делото съдебно – медицинска експертиза и съдебно – психологическа експертиза въззивният съд е приел с оглед разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, че сумата 30 000 лв. справедливо ще обезщети ищеца за претърпените от него неимуществени вреди.
Касаторът твърди, че въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като първоинстанционният съд погрешно бил определил, а въззивният съд погрешно бил възприел настоящия спор за разглеждане по чл. 50 ЗЗД. С оглед задължението за проверка, дали обжалваното въззивно решение е процесуално допустимо настоящият състав на ВКС предвид разясненията в т. 1 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГКТК приема, че не е обосновано твърдението на касатора за процесуална недопустимост на въззивното решение. Правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното от него решение единствено в хипотезата на нарушаване принципа на диспозитивното начало в гражданското съдопроизводство, когато решаващият съд се е произнесъл извън определения от страните предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита. В случая обезщетението се претендира за неимуществени вреди, причинени от вещ – мост на река С., при [населено място], който се е срутил и лекият автомобил, управляван от ищеца паднал в реката, като в обстоятелствената част на исковата молба твърденията са за вещ, която се намира под надзора на ответника – Агенция „Пътна инфраструктура”, [населено място] и именно с оглед заявените обстоятелствена част и петитум въззивният съд е разгледал спора по чл. 50 ЗЗД. Следователно въззивният съд се е произнесъл съобразно определения от ищеца предмет на делото и предвид обхвата на търсената от него правна защита. Ето защо не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
В приложението към касационната жалба не са релевирани общи основания за допускане на касационно обжалване. Общите основания съгласно разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1 са правни въпроси от значение за изхода по конкретното дело, разрешени във въззивното решение, включени в предмета на спора и обусловили правните изводи по делото. Касаторът посочва в приложението, че „съдът се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправни въпрос, при който спорът е разрешен противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото”. Този въпрос не е посочен. В приложението липсват поставени от жалбоподателя правни въпроси, по които апелативния съд се е произнесъл. Вместо правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК касаторът разглежда съществуващата според него неправилност на въззивното решение, като твърди, че са налице основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Страната счита, че въззивното решение е неправилно, тъй като съдебният състав е приел, че не е налице събитие, което има характер на непреодолима сила и подробно излага доводите си за наличието на такова събитие. Според касатора „Неправилното тълкуване на материалния закон и неправилното интерпретиране на събраните в хода на процеса доказателства в решенията на Софийски градски съд и Софийски апелативен съд, водят до възпрепятстване на правилното развитие на правото в тази насока и преразглеждането им е от съществено значение за точното прилагане на закона”. В заключение същият счита, че „Тези обстоятелства обосновават настоящето касационно обжалване”. Приложението не е съобразено с разясненията в цитираното тълкувателно решение на ОСГКТК, съгласно които касаторът е длъжен да посочи правния въпрос, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, а касационният съд не е длъжен и не може да го извежда от твърденията му. Посочените доводи не са правни въпроси, а представляват оплаквания за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК. Поради това настоящият състав на ВКС приема, че с приложението и доводите към него не са обосновани основания за допускане на касационен контрол. Не са обосновани и допълнителни основания – чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. В тази насока липсва позоваване на конкретни съдебни актове, излагане на доводи във връзка с твърденията за отклонение на въззивния съд от съдебната практика, а по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се възпроизвеждат нормативните текстове, с което не се обосновава основание по същата норма.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1639 от 30.07.2014 г. по гр. дело № 1694/2014 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, 7 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: