О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 427
София, 06.07.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 2144/2015 год.
Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Е. Н., [населено място], чрез пълномощника си адв. В. Я., срещу определение от 11.12.2014 год. по ч.гр.д.№ 754/2014 год. на Кюстендилски окръжен съд, с което е потвърдено разпореждане от 29.10.2013 г. по гр.д. № 825/2009 г. на Дупнишки районен съд. С първоинстанционното разпореждане е върната подадената от нея въззивната жалба с вх. № 15092/25.10.2013 г. срещу постановеното по делото решение от 24.07.2013г.
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Жалбоподателката навежда доводи, че след постановяването на окончателното определение, с което е оставено без уважение искането й за освобождаване от внасянето на държавна такса за въззивно обжалване, започва да тече нов срок за внасянето на същата, за който първоинстанционният съд е следвало надлежно да я уведоми. Заявява, че въззивната жалба неправилно е върната, тъй като срокът за отстраняване на констатираните нередовности не е изтекъл.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като основание за допускане до касационно обжалване е посочено основанието на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по следните правни въпроси: 1. „Съставлява ли определението относно молбата за освобождаване от държавна такса /в случая определение по ч.гр.д. №5630/2014 г. на ВКС/ самостоятелен съдебен акт по самостоятелно производство по чл. 83 ГПК по молба за освобождаване от държавна такса, различен от разпореждането на съда за определяне и внасяне на държавна такса по общия ред; В случай, че се касае за два отделни съдебни акта, касаещи различни процесуални права и задължения на страната, допустимо ли е съдът да се позовава на липсата на задължение за уведомяване на страната за постановяването на окончателния съдебен акт по произнасяне по едно правно основание по чл. 83 ГПК като от този акт извлича изводи за несъобщаване на друг съдебен акт относно друго правно основание чл. 71 ГПК; допустимо ли се явява съдът да приеме, че несъобщаването на акта на касационната инстанция по молба по чл. 83 ГПК за освобождаване от държавна такса освобождава съда от задължението да уведоми страната, че следва да заплати таксата по общия ред по чл. 71 и сл. ГПК?”; 2. „Представлява ли упражняването на едно законоустановено процесуално право по чл. 83, ал. 1 ГПК за освобождаване от държавна такса противопоставимо на задължението за заплащането и по общия ред по чл. 71 ГПК основание за спиране на отброяването на срока за заплащане на държавната такса по общия ред по чл. 71 ГПК, поради преюдициалност на въпроса за освобождаването на жалбоподателя за плащането й до постановяване на окончателния акт по молбата за освобождаване от държавна такса; В случай, че докато тече произнасянето по молбата за освобождаване от заплащане на държавна такса, срокът за плащането и по общия ред не тече, при възобновяване на срока за заплащане на държавна такса по общия ред, не следва ли съдът по висящността да уведоми страната за възобновяването на срока, респективно за определянето на нов срок за внасянето на таксата по общия ред?”; 3. „Не съставлява ли окончателният съдебен акт на касационната инстанция по молбата за освобождаване от държавна такса, с който същата се оставя без уважение, основание за определяне на нов срок за внасяне на държавната такса по общия ред по чл. 71 ГПК?”; 4. „Доколкото с определението на ВКС се поставя край на висящността на въпроса за освобождаването от държавна такса по реда на чл. 83 ГПК, съставлява ли този акт основание за сезираният съд да постанови ново разпореждане до заинтересованата страна – въззивен жалбоподател за заплащане на държавна такса за въззивната жалба на общо основание по чл. 71 и сл. ГПК, което разпореждане подлежи на ново съобщаване на страната и с което се дава нова възможност/срок/ за внасяне на таксата?”
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 1 ГПК.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба с правно основание чл. 34 ЗС вр. чл. 69 ЗН, подадена от В. В. Н. срещу Е. В. Н.. С решение от 24.07.2013 г., постановено по гр.д. № 825/2009 г. по описа на РС-Дупница по втората фаза на делбата, съдът е извършил делба на допуснатите с решението от 27.12.2010 г. по първата фаза на делбата имоти. Срещу решението за извършване на делбата е постъпила въззивна жалба от Е. В. Н., същата е оставена без движение, като администриращият съд е дал указал в едноседмичен срок от получаване на съобщението да се внесе по сметка на Окръжен съд-Кюстендил дължимата държавна такса за въззивно обжалване в размер на 1018 лв. В срока за отстраняване на нередовностите е постъпила молба за освобождаване от внасянето на таксата на основание чл. 83, ал. 2 ГПК. С определение от 29.11.2013 г. първоинстанционният съд е оставил искането без уважение. Въззивният съд е потвърдил така постановеният съдебен акт с определение от 03.04.2014 г., постановено по ч.гр.д. №78/2014 г. С определение № 337 от 16.10.2014 г., постановено по ч.гр.д. № 5630/2014 г. по описа на ВКС, ІІ г.о., съдът не е допуснал касационно обжалване на постановеното въззивно определение.
За да разпореди връщане на подадената въззивна жалба, първоинстанционният съд е приел, че постановеният от ВКС акт е окончателен, не подлежи на обжалване и с оглед разпоредбата на чл. 7, ал. 2 ГПК не следва да се връчват преписи на страните. Следователно срокът за внасяне на дължимата държавна такса е започнал да тече от постановяването му на 16.10.2014г. С разпореждането от 29.10.2014г. първоинстанционният съд е констатирал, че в едноседмичен срок, считано от 16.10.2014 г., изтекъл на 23.10.2014г., нито към момента на постановяване на разпореждането за връщане, не е представено доказателство за внесена държавна такса във връзка с подадената въззивна жалба от Е. В. Н. и е върнал жалбата като нередовна.
За да постанови обжалваното разпореждане, въззивният съд се е позовал на задължителната практика на ВКС по чл. 274, ал. 3 ГПК, обективирана в определение № 677 от 30.12.2010 г. по ч.гр.д.№ 679/2010 г., ІІІ г.о., ВКС, и е посочил, че изискуемостта на дължимата държавна такса е датата на влизане в сила на определението по чл. 83, ал. 2 ГПК. Потвърдил е извода на първоинстанционния съд, че не се дължи ново съобщение с указание за отстраняване на нередовностите на въззивната жалба, констатирани с разпореждането от 29.10.2014 г.
По подадената частна касационна жалба, съдът намира:
Обстоятелството, че предмет на същата е определение, с което се оставя без уважение частна жалба срещу определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото, подлежащо на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, обосновава правен извод, че в случая разпоредбата на чл. 280 ГПК намира приложение и за настоящата инстанция е налице задължение да провери наличието на установените в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК предпоставки за допустимостта на исканото обжалване – арг. от чл. 274, ал. 3 ГПК, преди да се произнесе по наведените касационни основания.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на общо и допълнително основание в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
За да се произнесе, съдът намира, че поставените от касатора въпроси, следва да бъдат конкретизирани съгласно задължителните указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК. Зададените в т. 1 и т. 3 питания са идентични по съдържание и се отнасят до въпроса тече ли нов срок за внасяне на дължимата държавна такса, когато в първоначално указания от администриращия съд срок е подадена молба за освобождаване от заплащане на държавна такса и от кой момент започва да тече. Поставените т. 2 и т. 4 питания се отнасят до въпроса следва ли жалбоподателят да бъде уведомен за новият срок за отстраняване на констатираните нередовности по подадената въззивна жалба, в случай, че с влязъл в сила съдебен акт е оставено без уважение искането му за освобождаване от държавна такса.
Формулираните въпроси са обусловили решаващата воля на въззивния съд и представляват общо основание за допускане до касационно обжалване. Не е налице обаче релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В касационната жалба е направено бланкетно позоваване на точното прилагане на закона и развитието на правото, но не са изложени никакви конкретни мотиви, които да обосновават допускането до касационно обжалване по поставения въпрос, а именно какво налага промяна на създадената практика или осъвременяването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Жалбоподателката единствено формално е посочила основанието, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по въпросите е налице формирана задължителна за съдилищата практика, обективирана в определение № 161 от 17.02.2010 г. по ч.гр.д.№ 679/2010 г., ІІІ г.о., ВКС, и в определение № 161 от 17.02.2014 г. по ч.т.д.№ 302/2014 г., І т.о., ВКС, ТК, постановени по реда на чл.274 ал.3 ГПК. В изложението на касатора обаче липсва позоваване на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
В обобщение не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касацинното обжалване.
При тези съображения, Върховният касационен съд, състав на IІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 11.12.2014год. по ч.гр.д.№ 754/2014 год. на Окръжен съд-Кюстендил.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: