О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 427
София, 15.07.2009 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на десети юли две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
с участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 443/2009 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “М” Е. , гр. П. срещу решение № 637 от 17.12.2008 г. по в. т. д. № 866/2008 г. на Пловдивски апелативен съд. С това решение е оставено в сила постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 263 от 07.07.2008 г. по т. д. № 162/2008 г. в обжалваната му част относно уважения иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, по който дружеството-касатор „М” Е. , гр. П. е осъдено да заплати на „ЕМА” О. , гр. П. сумата 12 387 лв., представляваща неустойка за забавено плащане на стойността по конкретно посочени фактури, съгласно уговорката по т. 4.3. от сключения между страните договор от 28.11.2006 г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Изложени са подробни съображения срещу извода на решаващия състав, че клаузата за неустойка е действителна и не накърнява добрите нрави. Обосновано е становището, че липсата на краен срок за начисляването й приравнява неустойката на лихва и я прави незаконна като накърняваща добрите нрави, доколкото създава предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора.
В изпълнение на изрично дадените му указания, с допълнителна молба от 17.03.2009 г. касаторът е представил изложение на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение съгласно изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което се е позовал на всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. По-конкретно, твърди, че по важния за изхода на спора въпрос – валидна ли е клаузата за неустойка без уговорен краен срок за начисляването й – въззивното решение противоречи на практиката на Върховен касационен съд; че е налице противоречиво решаване на този въпрос и че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В подкрепа на твърденията си касаторът се позовава на решение № 544 о 29.05.2006 г. по т. д. № 31/2006 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 561 от 06.10.2004 г. по . д. № 1885/2003 г. на ВКС, І т. о., както и на множество въззивни решения на окръжни и апелативни съдилища, за които обаче липсват данни да са влезли в сила.
Ответникът по касация – “ЕМА” О. , гр. П. не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да остави в сила първоинстанционното решение на Пловдивски окръжен съд в обжалваната му част, въззивният състав е приел, че присъдената неустойка за забавено плащане на сумите по процесните фактури е дължима, предвид доказаното неизпълнение за задължението по тях. Като неоснователно въззивната инстанция е счела поддържаното от ответника по иска възражение за нищожност на клаузата по т. 4.3. от сключения между страните договор от 28.11.2006 г. , в изпълнение на който са извършени доставките по процесните фактури. Не е възприето становището, че липсата на краен срок за начисляване на неустойката и точен размер на същата накърнява добрите нрави и е основание за обявяването й за нищожна съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД. В тази връзка съдът е взел предвид също конкретните проценти на неустойката, различни за отделните периоди от неизпълнението, както и симетричността на това задължение и за двете страни по договора, в резултат на което е стигнал до заключението, че уговорките относно неустойката съответстват на добрата търговска практика и единствената им цел е да стимулират своевременното изпълнение на поетите задължения по договора.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Наистина, поставеният от касатора материалноправен въпрос е от значение за изхода на конкретния спор, тъй като обуславя отхвърлянето на иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Следователно, осъществено е главното условие за допускане на касационно обжалване, визирано в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Безспорен е и фактът, който се установява също от представените от касатора с изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и от другата страна /в хода на въззивното производство/ решения на Върховен касационен съд, че по посочения въпрос съществува противоречива практика, в т. ч. и на върховната съдебна инстанция.
Това противоречие обаче не може да обоснове допускане на касационното обжалване, предвид обстоятелството, че по поставения от касатора материалноправен въпрос Върховен касационен съд вече се е произнесъл по новия процесуален ред – в постановените по чл. 290 ГПК решения: решение № 1 от 10.02.2009 г. по т. д. № 372/2008 г. на І т. о., решение № 4 о 25.02.2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на І т. о. и решение № 16 от 16.06.2009 г. по т. д. № 430/2008 г. на ІІ т. о. В тези актове Върховен касационен съд е приел, че сама по себе си, липсата на краен предел като срок, до който се начислява неустойката, не накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и не води до нищожност на клаузата за неустойка.
С оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, даденото от Върховен касационен съд разрешение на посочения въпрос е задължително за съдилищата. Следователно, съществуващото противоречие в практиката на съдилищата следва да се счита вече преодоляно. И тъй като постановеното от Пловдивски апелативен съд решение по поставения от касатора въпрос е в съответствие с цитираната задължителна практика, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на същото.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 637 от 17.12.2008 г. по в. т. д. № 866/2008 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: