5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 428
гр. София, 11.06.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четиринадесети април през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т.д. №3103 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Николай С. К. против решение №124/13.05.2014г. по в.т.д. № 46/2014г. на Варненски апелативен съд, с което е отменено решение №994 от 08.11.2013г. по т.д. №2509/2012г. на Варненски окръжен съд и е признато за установено по отношение на ищеца [фирма], Република Гърция, чрез клона му „А. Банка – клон България” и Николай С. К., че Николай С. К. дължи на банката сумата от 100 000 евро, представляваща част от дължимата главница по договор за кредит №604/16.10.2007г. и анекс №1/17.06.2008г. към същия договор и анекс към погасителен план от 13.05.2008г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 08.08.2012г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед №6121/09.08.2012г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ и изпълнителен лист по ч.гр.д. №11410/2012г. на Варненски районен съд, 8 състав.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, поради обусловеността на исковото производство по чл.422 от ГПК от заповедното производство по чл.417 от ГПК и предвид изложените в заявлението твърдения,че претенцията от 100 000 евро е само част от главницата на инвестиционния кредит. Счита,че поради липсата на изрично уточнение в петитума на заявлението дали претендираната сума е част от Подлимит А на отпуснатия кредит /инвестиционен кредит/ или е част от Подлимит Б /кредит за оборотни средства/, то претенцията се явява неиндивидуализирана.
Касаторът в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК сочи, че в обжалваното решение съдът се е произнесъл по следните съществени процесуалноправни въпроси: 1. Следва ли заявителят по чл.417 от ГПК изрично да уточни в петитума на заявлението си, че претенцията в размер на 100 000 евро е част само от главницата на инвестиционния кредит /подлимит А/ предвид изложените в заявлението фактически обстоятелства, че са налице две различни вземания, произтичащи съответно от инвестиционен кредит и от кредит за оборотни средства, предоставени с процесния договор за кредит? 2. Ако отговорът на първия въпрос е положителен, налице ли е нередовност на процесното заявление по чл.417 от ГПК, съответно тази нередовност води ли до недопустимост на обжалваното съдебно решение? 3.Индивидуализирано ли е претендираното вземане от 100 000 евро, предвид изложените в заявлението фактически обстоятелства, че са налице два кредита, предоставени с процесния договор за кредит, а липсва изрично уточнение в петитума на процесното заявление, че сумата от 100 000 евро е част само от главницата на инвестиционния кредит / подлимит А/? 4. Ако отговорът на трети въпрос е отрицателен, то налице ли е нередовност на процесното заявление по чл.417 от ГПК, съответно тази нередовност води ли до недопустимост на обжалваното съдебно решение?
Ответникът по жалбата [фирма], Република Гърция, чрез клона му „А. Банка – клон България”, не изразява становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че между [фирма], Република Гърция, чрез клона му „А. Банка – клон България” и [фирма] е бил валидно сключен договор за кредит №604/16.10.2007г., по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 1 935 000 евро, от който Подлимит А в размер на 1 435 000 евро за рефинансиране на друг кредит, а Подлимит Б в размер на 500 000 евро за оборотни средства. Приел е,че ответникът Николай С., в качеството му на един от тримата поръчители по договора, се е задължил да отговаря изцяло и солидарно за всички задължения на кредитополучателя, включително и за увеличения размер по подлимит Б съгласно анекс №1/17.06.2008г. към същия договор. Установил е че, към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение срещу ответника Николай К., непогасените задължения за главница по подлимит А са в размер на 1 079 959,34 евро, а тези по подлимит Б – 340 965,12 евро, като след уведомление от 22.01.2009г. връчено на кредитополучателя и поръчителите, кредитът е обявен за предсрочно изискуем Съдът е приел за преклудирано, но и неоснователно по същество възражението на ответника – касатор в настоящото производство, че вземането на банката не било индивидуализирано, тъй като не е посочено дали сумата от 100 000 евро е част от главницата по Подлимит А или по Подлимит Б на сключения договор за кредит. Счел е за неоснователно и възражението на ответника за отпадане на отговорността му като поръчител на основание чл.147 от ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение, предвид следното:
Поставените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК въпроси касаят редовността на заявлението по чл.417 от ГПК, а не редовността на исковата молба по чл.422 от ГПК, поради което не са обуславящи изхода на спора. Наред с това същите са обусловени изцяло от съдържанието на приложеното по делото заявление по чл.417 от ГПК, поради което отговорите не са обусловени от извършено от съда тълкуване на процесуалноправни норми, а от преценката му на представените по делото доказателства. Тази преценка не подлежи на проверка в стадия на селкция на касационните жалби.
С оглед доводите за недопустимост на решението, по които съдът е длъжен да се произнесе, независимо от останалите изложени основания за достъп до касация, следва да се отбележи,че процесуална предпоставка за допустимостта на иска по чл.422 от ГПК е наличието на издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ и изпълнителен лист въз основа на същата, както и подадено в срок възражение срещу заповедта. При произнасянето по въпроса за допустимостта на иска и редовността на исковата молба по чл.422 от ГПК настоящият състав съобразява разрешенията, дадени в ТР №4 от 18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС и вече установената от Върховния касационен съд по реда на чл.291 от ГПК съдебна практика /решение №50/29.06.2012г. по гр. д. № 716/2011 г. на ВКС на РБ, ГК, IV г. о., решение № 412 от 5.02.2014 г. по гр. д. № 2190/2013г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение №71 от 03.07.2012г. по т.д.№444/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и други/, съгласно която подаването на възражение от длъжника срещу издадена заповед за изпълнение поражда правен интерес за кредитора да предяви иск за съществуването на оспореното вземане. С решението по този иск ще бъде признато или отречено същото право, за което е издадена заповедта, поради което в заявлението за издаването й трябва да бъдат посочени всички фактически обстоятелства, които са от значение за възникването и съществуването на вземането. Съдът, който разглежда предявения иск по чл.422 от ГПК, следва да съобрази, че с него кредиторът продължава защитата си по повод направените възражения на длъжника в заповедното производство, поради което не може да променя материалноправната характеристика на вземането, като се произнася по нещо различно от предявеното в заповедното производство. Съдът извършва преценка за идентичност на претендираното материално субективно право съобразно неговата индивидуализация, въведена от кредитора, съответно – ищеца по иска за съществуване на вземането. Тази преценка се извършва въз основа на заявените основание и петитум на исковата молба.
С оглед естеството на търсената по реда на чл.422 от ГПК защита, съдът, който разглежда иска, е обвързан от посочените в заявлението по чл.410 или чл.417 от ГПК правопораждащи факти. В настоящата хипотеза заявените в исковата молба правопораждащи факти не се различават от тези, които са заявени в заповедното производство, идентичен е и размерът на претендираното вземане, поради което искът е допустим. Предявеният по реда на чл.422 от ГПК иск е за установяване на съществуването на вземането, за което на ищеца е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №11410/2012г. на Варненски районен съд, следователно този иск е допустим, съответно е допустимо и постановеното по него решение.
По изложените съображения, съдът намира,че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №124/13.05.2014г. по в.т.д. № 46/2014г. на Варненски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.