6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 429
гр. София, 02.06.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми април през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №3918 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. държавно предприятие ТП „Държавно ловно стопанство – К.” срещу решение №199 от 17.07.2013г. по т.д. №157/2013г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Русенски окръжен съд решение от 25.01.2013г. по т.д. №268/2011г. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от ТП „Държавно ловно стопанство – К.” срещу [община] осъдителен иск за сумата 30 000 лева, частично от обща сума 194 975,90 лева, с ДДС, за извършена работа по договор за изработка от 18.02.2008г., ведно със законната лихва от 10.08.2011г. до окончателното изплащане и за сумата 6729,57 лева мораторна лихва върху главница 30 000 лева за периода от 01.07.2009г. до 10.08.2011г. Решението на Русенски окръжен съд е постановено при участието на [фирма] , [населено място], [община], като трето лице – помагач на страната на ищеца.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както е и необосновано. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички негови доводи за неправилност на първоинстанционното решение и не е отговорил на най – важния въпрос – дали дейностите по залесяване са извършени по време на действащ договор между страните в процеса. Поддържа,че както Русенски окръжен съд, така и Великотърновски апелативен съд не са квалифицирали правилно предявения иск, като са обсъждали наличието на вземането по договор за изработка. Твърди,че изтичането на срока на действие на договора и невъзможността да бъде продължен, е следвало да доведат до единствено възможния извод, че работата е извършена в хипотезата на друг правен институт. Счита,че обстоятелството,че страните не са възразили по направения доклад, не освобождава съда от задължението му да квалифицира правилно предявения иск. Претендира разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Жалбоподателят поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: Дали липсата на възражения по доклада на съда относно квалификацията на отношенията между страните, санира грешката на съда относно правната норма, която е приложима и може ли съдът сам да извърши корекция след изготвянето на доклада? Може ли въззивният съд, ако констатира погрешно прилагане на материалното право и има доказателства за уважаването на иска, но на основание, непосочено в жалбата, да се произнесе по същество и да уважи претенцията? Дължи ли въззивният съд отделно произнасяне по алтернативно развити доводи за неправилност на атакуваното решение? Следва ли длъжникът да бъде освободен от задължението си, ако е очаквал друг да плати вместо него и това не се е сбъднало? Може ли подзаконов нормативен акт, регламентиращ отношения между две страни, да рефлектира върху отношенията между една от тези страни и изпълнителя й, до такава степен, че да конкурира законова разпоредба? Твърди, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №155/06.11.2012г. по т.д.№744/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., съгласно което договорът във връзка с дейностите по залесяване, макар и да е сключен във връзка с договора по програма С., поражда самостоятелно облигационно правоотношение и изпълнението на поетото от общината – възложител задължение за плащане на уговореното възнаграждение, не е обусловено от изпълнението на поетото към нея от ДФ „Земеделие” задължение за предоставяне на финансова помощ, нито от одобрението на органа, отпускащ средствата. Позовава се и на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, като счита, че осъществяването на касационен контрол по тези въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответникът [община] счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Третото лице – помагач [фирма], [населено място], [община], не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да постанови обжалваното решение и да потвърди първоинстанционния акт, с който са отхвърлени като неоснователни предявеният като частичен иск за заплащане на дължимо възнаграждение по договор за изработка и искът за мораторна лихва върху главницата, въззивният съд е приел, че възложените с договора между страните дейности по залесяване са извършени неточно по количество и некачествено, като с оглед процента на изпълнението /52%/, това частично изпълнение следва да се приравни на пълно неизпълнение. Наред с това е приел, че всички дейности са изпълнени и предадени след изтичане на срока на договора, който страните не са могли да удължават по взаимно съгласие, тъй като същият е сключен след провеждане на процедура по ЗОП. Наред с това е възприел и мотивите на първоинстанционния съд,че тъй като страните по договора са се съгласили в отношенията помежду им да се прилага Постановление №40 от 12.03.2005г. за условията и реда за отпускане на временни безлихвени заеми на общините от централния бюджет за финансиране на разходи по одобрени проекти по С. и за възстановяването им, то [община] не може да заплати извършените работи, дори и със свои средства, без налично одобрение от ДФ „Земеделие” и без спазване на финансовия ред по ПМС №40.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В настоящата хипотеза първият въведен въпрос относно правомощията на съда служебно да коригира направения от него доклад в частта относно правната квалификация, е относим към допустимостта на обжалваното решение, за която касационният съд следи служебно. В случая обаче няма погрешна квалификация на предявения иск, нито грешка в доклада по чл.375 ал.1, вр. 146 от ГПК, която налага неговата корекция. Действително в мотивите си въззивният съд е изтъкнал факта, че ответникът не е възразил срещу направения доклад и дадената с него правна квалификация на исковете, но съдът не е приел това като пречка да извърши самостоятелна проверка на допустимостта и правилността на обжалваното решение и в частност на дадената правна квалификация на исковете. Въззивният съд е определил дадената от първоинстанционния съд правна квалификация по чл.266 от ЗЗД като правилна въз основа на преценка на изложените в исковата молба твърдения и формулирания петутим на иска. Въпрека извода,че всички дейности са извършени след изтичане на срока на процесиня договор, недопустимо е съдът по свой почин да измени правната квалификация на иска и без да има такива твърдения от страна на ищеца, да присъди претендираното възнаграждение като обезщетение за неоснователно обогатяване.
По отношение на въведените въпроси относно задължението на съда да следи служебно за спазването на императивните материалноправни норми е налице разрешение в т.1 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. По отношение на въпроса дали въззивният съд дължи отделно произнасяне по алтернативните доводи за неправилност на обжалваното решение, от формулировката на въпроса не става ясно кои доводи следва да се считат за алтернативни според жалбоподателя. Независимо от това следва да се отбележи,че правомощията на въззивната инстанция с оглед разпоредбата на чл.269 от ГПК са подробно разяснени в т.1 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което осъществяваната от въззивния съд проверка е ограничена от релевираните в жалбата основания и в рамките на заявените в жалбата искания, но ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, като не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Наличието на задължителна практика по поставените като значими за делото правни въпроси, с която въззивното решение е съобразено, изключва и основанието по чл. 280 ал.1 т т.3 от ГПК, доколкото с постановеното решение на ОСГТК на ВКС е установен точният смисъл на приложимите към спора правни норми.
Поставеният материалноправен въпрос дали длъжникът се освобождава от задължението си, ако е очаквал друг да плати вместо него и това не се е сбъднало, не е обуславящ за изхода на спора, доколкото въззивният съд не е обосновал извода си за неоснователност на предявения иск по чл.266 от ЗЗД единствено с отказа на ДФ „Земеделие” в качеството му на орган, отпускащ средствата по програма С., да финансира възложителя [община]. В мотивите си съдът се е позовал и на липсата на приемане на изпълнената работа от представители на ДФ „Земеделие” , което в чл.12 ал.3 от договора от 18.02.2008г. е въведено като условие за плащането.
Останалите два материалноправни въпроса са формулирани теоретично, като не се установява връзката им с конкретния правен спор. По тях жалбоподателят също не е обосновал наличието на предпоставките за касационно обжалване, като не е конкретизирал кои точно разпоредби на ЗОП счита, че са тълкувани разширително от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение, както и в какво се изразява противоречието на подзаконовите нормативни актове, които съдът е приел за приложими, със законови разпоредби. Действително съдът е обсъждал Постановление №40 от 12.03.2005г., но поради факта,че самите страни изрично са предвидили,че плащанията по договора ще се извършват по реда на това постановление. Независимо от това изводът на съда, че възложителят не дължи заплащане на възнаграждение не е обоснован само с приложението на разпоредбите на Постановление №40 от 12.03.2005г., а и с констатациите за непълно и неточно изпълнение на сключения договор. Тоест макар и да е налице противоречие между обжалвания съдебен акт и цитираното решение №155/06.11.2012г. по т.д.№744/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о, досежно значението на одобрението на ДФ „Земеделие”, като орган, отпускащ финансовите средства, този извод няма самостоятелно значение за произнасянето по предмета на спора. Поради това и с оглед указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване по повод на този правен въпрос не би могло да се допусне, тъй като неговото разглеждане от касационната инстанция не би довело до промяна в изхода на делото.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на спора, на ответника по жалбата [община] следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №199 от 17.07.2013г. по т.д. №157/2013г. на Великотърновски апелативен съд.
ОСЪЖДА ДП „ДЪРЖАВНО ЛОВНО СТОПАНСТВО –К.” ТП, ЕИК , с адрес [населено място], [улица], да заплати на ОБЩИНА БОРОВО с адрес [населено място], област Р., [улица], сумата от 600 лева /шестстотин лева/, направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.