О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 430
София, 20.11.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова ч.гр.дело
№ 3386/2017 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба от Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество, чрез пълномощник инспектор-юрист Д. М., срещу определение № 140/ 07.04.2017 г. по гр. д. № 467/ 2016 г. на Апелативен съд – Б., с което е уважена молба вх. № 2080/ 02.03.2017г. от ответника И. В. В. по чл. 23, ал.4, т. 7 ЗОПДИППД /отм./ и е разрешено разпореждане със сумата 10 000 лв. от общо запорираната сума в размер на 34 100 щ.долара, налична по сметка на Прокуратура на РБ, чрез превеждане по посочена банкова сметка, като разноски по делото за възнаграждение на адвокат в касационното производство.
Жалбоподателят поддържа оплакване, че обжалваното определение е неправилно, поради нарушение на материалния закон . Намира, че ответникът в производство по иск по чл. 28 ЗОПДИППД /отм./ не се ползва с абсолютно право да отчуждава имущество, обезпечено в полза на ищеца, за посрещане на разноските по делото. Навежда довод, че преценката за невъзможност разноските по делото да се удовлетворят с друго имущество на молителя следва да се прави при ангажирани доказателства за това. Твърди, че въззивният съд не се е произнесъл по релевираните възражения за немотивираност на искането. Иска определението да бъде отменено.
Ответникът И. В. В. не взема становище по частната жалба.
ВКС на РБ, състав на III г. о. констатира следното:
Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на въззивно обжалване определение и е допустима, но не е основателна.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд се позовал на разпоредбата на чл. 23, ал.4, т. 7 ЗОПДИППД /отм./, според която съдът може да разреши извършването на плащане и на други разпоредителни действия с имущество, върху което са наложени обезпечителни мерки , когато това е необходимо за заплащане на разноски във връзка с производството по закона. Към искането на молителя, с което е бил сезиран, е била представена декларация за материално и гражданско състояние, в която той е декларирал, че не получава доходи, не упражнява трудова дейност и не е в граждански брак. Въззивният съд е приел , че обезпечителни мерки са наложени върху цялото му налично имущество, поради което именно разрешаването на плащане със запориран актив му гарантира възможността за участие в съдебното производство. Същевременно е отчел обстоятелството, че размерът на необходимите разноски следва да бъде съобразен с това, че имуществото на молителя служи за обезпечение при евентуалното уважаване на иска по чл. 28 от ЗОПДИППД /отм./ и поради това адвокатското възнаграждение трябва да съответства на предвидения размер в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Преценил е, че най-подходящо би било разпореждането с наличните парични средства в щатска валута, иззети с протокол за доброволно предаване от 08.01.2003г. по СП № 1047/2002г. Уточнил е, че тази сума е постъпила по сметка на Прокуратурата на РБ и върху нея е наложена обезпечителна мярка, като на молителя вече е било давано разрешение за разпореждане с част от нея във връзка с други разходи в производството.
Изводите на въззивния съд са законосъобразни.
Според правилото на чл. 23, ал. 4 т.7 ЗОПДИППД /отм./ разрешението от съда за извършване на разпоредителни действия с имущество, върху което са наложени обезпечителни мерки, се дава в случай на невъзможност на ответната страна да заплати съответния разход. Този факт се установява от доказателствата, приети по делото и в производството по чл. 23, ал. 5 ЗОПДИППД .Според задължителната съдебна практика тежестта за установяване на твърдените факти в това специално производство не се отклонява от общия принцип за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК – всяка от страните е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения /Определение на ВКС по ч. гр. д. № 286/2011 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл. 274, ал.3 ГПК/. Жалбоподателят не е подкрепил с доказателства оспорването на обстоятелството, че за ответника е налице невъзможност да заплати адвокатско възнаграждение. Не е поискал установяване наличие на имущество или парични средства , извън тези върху които са наложени обезпечителни мерки. Адвокатското възнаграждение е определено в размер, съобразен с Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Неоснователни са и твърденията на жалбоподателя за немотивираност на искането и на обжалваното определение. Ответникът е изложил необходимите аргументи в молбата си. Въззивният съд е обсъдил всички относими обстоятелства, предвидени в нормата на чл. 23, ал.4 от ЗОПДИППД/отм./, който е специален по отношение на други сходни производства по ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 140 / 07.04.2017 г. по гр. д. № 467/ 2016 г. на Апелативен съд – Б..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: