О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 430
гр. София, 07.08.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
изслуша докладваното от съдия Николова т.д. № 2825 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Георгиев П. и С. Николова П. срещу решение №183/19.06.2018г. по в.т.д. №239/2018г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, I състав. С него е потвърдено решение № 5/11.01.2018г. по т.д. №107/2017г. на Пазарджишки окръжен съд, Гражданска колегия, Търговски състав, с което С. Николова П. и Н. Георгиев П. са осъдени да заплатят солидарно на „Ем Д.” АД на основание чл.92, ал.1 от ЗЗД сумата от 100 000 евро, представляваща дължима договорна неустойка, поради неизпълнение от страна на ответниците на сключения между тях, от една страна, като бъдещи купувачи, и ищцовото дружество, от друга страна, като продавач, предварителен договор от 10.06.2015г. за покупко – продажба на 2 550 броя акции на приносител, собственост на ищеца „Ем Д.” АД от капитала на „Ф.” АД, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 21.06.2017г. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Касационните жалбоподатели поддържат, че между страните не е сключен договор за покупко – продажба на акции, обективиран в протокол от Общото събрание на „Ф.” АД, тъй като общото събрание не е проведено по установения в Търговския закон ред. Поддържат още, че дори и да се приеме наличие на облигационно отношение, то „Ем Д.” АД е в неизпълнение, тъй като към момента на предявяване на исковата молба дружеството не е собственик на процесните акции. Считат, че протоколът от Общото събрание на „Ф.” АД, наречен от съда „договор за продажба на акции от капитала на търговското дружество”, не представлява търговска сделка. Поддържат, че съдържащата се в договора клауза за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, като същата е прекомерна в сравнение с реално настъпилите от неизпълнението вреди и следва да бъде намалена. Считат, че обжалваното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационните жалбоподатели се позовават на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Поставят като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/ При незаконосъобразно решение на ОС на търговско дружество настъпват ли правните последици с това решение?; 2/ При направено възражение в срок за незаконосъобразността на това решение в процеса съдът длъжен ли е да се произнесе със съдебния акт?; 3/ Незаконосъобразно взето решение на ОС на търговско дружество поради противоречие със закона (незаконосъобразно свикване), което не е атакувано в 14 – дневния срок от вземането му, стабилизира ли се и става ли задължително за адресатите му?; 4/ Когато документът е именуван протокол от ОС на съдружниците и носи белезите на такъв (независимо че процедурата по свикване на ОС е опорочена по закон), следва ли този документ да се подчинява на правилата за действителност по ЗЗД?; 5/ Когато държателят на акции на приносител ги депозира пред нотариус и уговори в констативния протокол, че получател ще бъде трето лице, различно от държателя, загубва ли собствеността им?; 6/ Към момента на предявяване на исковата претенция за обезщетение от неизпълнение на договор за покупко – продажба на акции на приносител, следва ли ищецът да е собственик на акциите на приносител?; 7/ Когато размерът на неустойката е по – голям от размера на претърпените вреди, следва ли тази неустойка да е в съответствие с императивните норми на закона и на добрите нрави – морална категория, съпътстваща развитието на обществото на даден негов етап?; 8/ Когато неустойката не отговаря на горепосочените критерии, същата следва ли да бъде обявена за нищожна или следва да бъде намалена? Поддържат, че по първите четири въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/06.12.2002г. по тълк.д. №1/2002г. на ОСГК на ВКС и решение №210/14.02.2003г. по гр.д. №862/2002г. на ВКС, ГК, V г.о. По пети и шести въпрос се позовават на противоречие на въззивното решение с решение №43/15.04.2015г. по т.д. №892/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., а по седми и осми въпрос – на противоречие с Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСТК на ВКС, решение №181/26.02.2015г. по т.д.№4386/2013г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение №110/21.07.2016г. по т.д. №1226/2015г. на ВКС, ТК, I т.о.
Ответникът по касационната жалба „Ем Д.” АД поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Също поддържа, че касационната жалба е неоснователна по същество.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел въз основа на протоколи от общи събрания на акционерите във „Ф.” АД от 10.06.2015г. и 13.07.2015г., че акционерите, притежаващи 100 % от капитала на дружеството – Н. Георгиев П., С. Николова П. и „Ем Д.” АД, са сключили предварителен договор за продажба на акции, по силата на който ищецът „Ем Д.” АД се е задължил да продаде на ответниците Н. Георгиев П. и С. Николова П. притежаваните от него 2 550 броя акции от капитала на дружеството за цена от 1 282 000 евро. Приел е за установено, че окончателен договор не е сключен, тъй като купувачите не са заплатили договорената цена в договорения четиримесечен срок. По отношение на въведените от ответниците възражения, че общите събрания са свикани и проведени в противоречие с императивни разпоредби на ТЗ, въззивният съд е счел, че същите са извън предмета на спора, който не е за законосъобразност на взети решения от орган на акционерно дружество. Изложил е съображения, че документите, озаглавени „протоколи от общи събрания”, представляват сключен между акционерите предварителен договор за покупко – продажба на акции с договаряне на цена и срок за изпълнение, като вторият протокол по същността си е допълнение (анекс) към предварителния договор, съдържащ промяна на срока за сключване на окончателен договор. Приел е, че, тъй като сключената сделка не е търговска, редовността на изявленията на участниците в договора се подчинява на правилата за действителност по ЗЗД. Счел е предварителния договор и последващото съгласие за променяне на срока за сключване на окончателен договор за валидно сключени, тъй като насрещните страни не са оспорили валидността на направените волеизявления. За пълнота, въззивният съд е посочил, че дори и да е допусната незаконосъобразност при провеждането и вземането на решения на общото събрание като орган на дружеството, то липсват твърдения за атакуване от акционерите на решенията пред съд в рамките на регламентирания срок. Апелативният съд е счел за неоснователно възражението на ответниците, че предварителният договор е нищожен поради липса на предмет. Според решаващия състав акциите са съществували към момента на сключване на предварителния договор. Извод за този факт съдът е направил въз основа на протокол от 18.10.2005г., съставен от Н. Георгиев П. като изпълнителен директор на „Ф.” АД, в който е отбелязано издаването и предоставянето на акциите на акционерите, и констативен протокол № 162, том 1, рег. №3006 на Нотариус с рег. № 036 на НК, с който от „Ем Д.” АД са предоставени за отговорно пазене притежаваните от него 2 550 броя акции на приносител. С оглед на това въззивният съд е заключил, че „Ем Д.” АД е изправна страна по предварителния договор за покупко – продажба на акции. Поради неплащане от страна на купувачите в уговорения срок, апелативният съд е приел, че за тях е възникнала предвидената в чл.4 от предварителния договор отговорност за неустойка. Счел е за неоснователни релевираните от ответниците възражения за нищожност и прекомерност на неустойката. След съпоставка между нейния размер от 100 000 евро и дължимата цена на акциите в размер на 1 282 000 евро, е приел, че неустойката не води до неоснователно обогатяване на продавача, не се нарушава равновесието и еквивалентността на престациите на насрещните страни и същата не излиза извън присъщата й обезщетителна и санкционна функция. С оглед факта, че причина за неплащане на цената от купувачите не е поведението на продавача, въззивният съд е заключил, че неустойката се дължи в договорения размер, който обезпечава вредите на кредитора и реализира санкциониращата й функция по отношение поведението на неизправната страна.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите четири въпроса в изложението са поставени в контекста на твърдението на касационните жалбоподатели, че въззивният съд е следвало да се произнесе по законосъобразността на решенията на общото събрание на акционерите на „Ф.” АД от 10.06.2015г. и 13.07.2015г. Те обаче не са значими за спора с оглед вида на търсената с иска защита и съответно мотивите на въззивния съд. Предявеният иск не е за отмяна на решенията на общото събрание на акционерите във „Ф.” АД от 10.06.2015г. и 13.07.2015г., а за присъждане на дължима от ответниците неустойка по предварителен договор. Съответно предмет на спора не е била законосъобразността на решенията на общото събрание. В тази връзка въззивният съд изрично е посочил, че за атакуването на решенията на ОС е предвиден кратък четиринадесетдневен и то преклузивен срок от провеждането или узнаването, но не по – късно от три месеца от провеждане събранието, като след изтичане на уредените срокове решенията се стабилизират и стават задължителни за адресатите си. С това въззивният съд не е допуснал отклонение от задължителните разяснения на ТР №1/06.12.2002г. по тълк.д. №1/2002г. на ОСГТК на ВКС.Тези мотиви са изцяло в съответствие и с възприетото в практиката на ВКС становище, че само нищожността на решенията на общото събрание може да се релевира без ограничение в срока, а всички останали порочни решения на общото събрание на търговското дружество подлежат на отмяна чрез конститутивния иск по чл.74 от ТЗ, но ако такъв не бъде предявен в срок от легитимираните съдружници, то правните последици на приетите порочни решения се стабилизират /в този смисъл решение №140/15.10.2015г. по т.д.№2092/16г. на ВКС, І т.о./. В случая въззивният съд е кредитирал протоколите от проведените общи събрания като частни документи, носещи подписите на страните по делото и преценявайки тяхното съдържание, е приел, че доколкото в тях е изразено съгласие за сключване на окончателен договор между „Ем Д.” АД като продавач и Н. Георгиев П. и С. Николова П., като купувачи, тези протоколи обективират сключен предварителен договор.
Петият и шестият от поставените от касаторите въпроси са свързани с техните доводи, че на ищеца не се дължи неустойка, доколкото същият не е изправна страна по предварителния договор. Въпросите обаче са поставени предвид заявени от касаторите в процеса факти, настъпили след падежа на задължението им по предварителния договор за заплащане на цената на акциите, а именно депозиране на акциите при нотариус през м. ноември 2016г. за съхранение до поискване само от лицето Д. Мартини. При преценката си за наличие на неизпълнение на поетото с предварителния договор задължение от страна на касаторите, въззивният съд не е взел предвид тези факти. По този начин въззивният съд не е допуснал противоречие с практиката на ВКС по поставените в изложението въпроси. С решение № 21/12.07.2010 г. по т. д. № 470/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., Върховният касационен съд се е произнесъл по реда на чл.290 ГПК, че една от предпоставките на чл.92 ЗЗД за присъждане на неустойка за неизпълнение на договорно задължение е претендиращият неустойката кредитор да е изпълнил или да е бил готов да изпълни собствените си задължения по договора. Готовността на кредитора да изпълни се преценява към падежа на неговото задължение по договора. В случая въззивният съд не е установил ищецът да се е разпоредил с притежаваните от него акции, предмет на сключения между страните предварителен договор, до изтичането на уговорения четиримесечен срок за сключване на окончателния договор. Поради това не е налице соченото от касаторите допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол.
Седми и осми въпрос в изложението са свързани с предмета на спора, доколкото въззивният съд е намерил за неоснователни направените от касаторите – ответници по иска възражения за нищожност на уговорената неустойка поради противоречието й с добрите нрави и за намаляване на размера й поради прекомерност. Въпросите обаче не са обуславящи за изхода на спора доколкото не съответстват възприетата от съда теза. Въпросите са обусловени от твърдението на касаторите, че размерът на неустойката е по – голям от размера на претърпените от ищеца – кредитор вреди. Въззивният съд не е направил такава фактическа констатация. За да счете за неоснователни доводите на касаторите за нищожност на неустоечната клауза на чл.4 от сключения между страните предварителен договор поради противоречието й с добрите нрави, въззивният съд е съпоставил размера на неустойката 100 000 евро и размера на дължимата цена на акциите -1 282 000 евро. Също така е взел предвид и обстоятелството, че неустойката е уговорена за пълно неизпълнение и съответства на значителния размер на договорената цена. Произнасяйки се по основателността на предявените искове чл.92 ал.1 от ЗЗД след като е обсъдил довода на страните относно валидността на уговорената неустойка и е направил преценка дали в този си размер, към момента на сключване на договора, същата излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и дали прекомерността й не е единствената й цел, въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със задължителните постановки в т. 3 на ТР № 1/2010г. на ОСТК на ВКС. Поради това по отношение на поставените въпроси не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.
При този изход на спора касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация направените разноски за адвокатско възнаграждение за един адвокат в размер на 4200 лева, заплащането на които се установява от представения договор за правна помощ.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №183/19.06.2018г. по в.т.д. № 239/2018г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, I състав.
ОСЪЖДА С. НИКОЛОВА П. [ЕГН] и Н. ГЕОРГИЕВ П. [ЕГН] двамата с адрес гр. Пещера, [улица] /10А/ да заплатят на „ЕМ Д.“ АД ЕИК[ЕИК], с адрес гр. София,[жк], [улица], на основание чл.78 ал.3 от ГПК, направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4200 лева / четири хиляди и двеста лева/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.