О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 430
Гр.София, 01.07.2009 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и трети юни през две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Дария Проданова
Тотка Калчева
при секретаря …………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 373 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “А”А. , гр. С. срещу решение № 167/19.01.2009г., постановено по т.д. № 1601/2008г. от Софийския апелативен съд, с което е отменено решение от 21.04.2008г. по т.д. № 2121/06г. на Софийския градски съд и касаторът е осъден да заплати на “З” А. сумата от 113390.70 лв. – цена на извършени и незаплатени СМР по договор от 14.11.05г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на нормата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният Софийски апелативен съд е приел, че между страните е сключен договор за изработка, по който ответникът по жалбата се е задължил да построи обект “жилищна сграда” в груб строеж срещу възнаграждение. Работата е приета по 8 броя актове обр.19, като от дължимото възнаграждение възложителят е задържал сума от 48211.80 лв., позовавайки се на т.5 и т.6 от анекс от 04.04.2006г. Останалата част от претенцията в размер на 65178.90 лв. – стойност на изпълнени СМР по акт обр.19 № 9 от 30.08.2006г., е счетена за основателна, независимо, че актът не е подписан от страните. Решаващият състав е изложил съображения, че по делото не се спори, че видовете работи за извършени от изпълнителя, последният е направил проверка съгласно чл.3 от договора и е подписал издадената въз основа на акта фактура, както и с писмо от 26.10.06г. е констатирал само забава в изпълнението. Инстанцията по същество е тълкувала клаузите на сключения договор и анексите към него и е счела за неоснователно възражението на възложителя, че има право да задържи сумата на гаранцията като обезщетение за забавата в изпълнението. Според апелативния съд съгласно т.7 от анекса от 04.04.06г. тази сума представлява гаранция за изпълнението на останалата част от графика и подлежи на заплащане на изпълнителя със сумата на възнаграждението за последния етап от строителството. Позоваването на чл.10, ал.1, б.”в”, т.4 от договора от страна на възложителя като основание за отказ да се заплати сумата по акт № 9 не е споделено от въззивната инстанция. Според съда възможността за едностранно прекратяване на договора и за отказ да се заплати извършената работа възниква при забава в изпълнението на линейния график, но не и при завършване и приемане на работата.
Според касатора въззивното решение е постановено в противоречие с практика на ВКС, в частта, с която е прието, че законът и договорът не поставят изискване за формата на обективиране на действията по приемане на работата. Този извод бил в противоречие с Наредба №3/31.07.2003г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, както и с решения на ВКС, според които приемането на работата не е само фактическо действие, но включва и одобряване на извършеното, което по делото не било доказано.
Вторият въпрос е свързан с обявяване на клаузата на чл.10, ал.1, б.”в” от договора за нищожна като сключена в противоречие с разпоредбите на чл.269, ал.2 и чл.268 ЗЗД. Въведени са доводи, че съгласно практиката на ВКС разпоредбата на чл.269, ал.2 ЗЗД се прилагала само при хипотезата на чл.269, ал.1 ЗЗД, както и че възложителят има право да прекрати договора поради неизпълнение и да претендира обезщетение.
Третият въпрос по отношение на задържаната гаранция от възложителя бил решен в противоречие с практиката на ВКС по исковете за заплащане на неустойка.
Настоящият състав на Първо отделение на Търговската колегия на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на акта на въззивния съд.
Допустимостта на касационното обжалване е визирана от законодателя в нормата на чл.280, ал.1 ГПК и предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Материалноправният или процесуалноправен въпрос е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка. В този смисъл, твърдяната неправилност на решението не би могла да аргументира наличието на основанията за касационно обжалване, ако същата се изразява в необоснованост на въззивния акт, при която са опорочени фактическите констатации на съда и въз основа на тях е приложен материалният закон.
В случая, първият въпрос за начина на приемане и одобряване на извършената работа по същество представлява оспорване на формираното вътрешно убеждение на съда по приетите за релевантни факти и обстоятелства по делото. Цитираната от касатора практика на ВКС не дава разрешение, съобразно с което работата следва да се счита за приета и одобрена с подписването на протокол или акт, съставен по съответен образец съгласно Наредба № 3/31.07.2003г. Наредбата е посочена в Реш. № 638/ 24.10.08г. по т.д. № 302 /08г. на ВКС, ТК, но с оглед на възможността неявилата се страна да бъде заместена при съставянето на отделни актове от лицето, издало разрешението за строеж, т.е. коментиран е административният ред за установяване на степента на извършеното строителство. Актовете биха моли да се ползват за доказване на етапа и видовете изпълнени СМР между страни по договор за изработка, но те не са документи с обвързваща доказателствена сила относно одобряването на работата от възложителя. В този смисъл, въведеното основание сочи на оплакване за необоснованост на въззивния акт, но не аргументира приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По втория въпрос въззивният съд се е позовал на разпоредбите на чл.269, ал.2 ЗЗД и чл.268 ЗЗД при тълкуване на клаузата на чл.10, ал.1, б.”в”, т.4 от договора, но не е прогласил нищожността й, както сочи касатора. Приложените от касатора решения на ВКС са постановени по казуси при липса на идентичност с фактическата обстановка по настоящия спор, а актът изписан като решение № 36/21.10.08г. представлява определение по чл.288 ГПК и не попада в практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд не е споделил тълкуването на клауза от сключения договор, направено от страната по спора, поради което липсва произнасяне по приложението на материалноправна норма в противоречие с практиката на ВКС.
Така изложените съображения са относими и към въведения трети въпрос относно функцията на гаранцията. Въззивният съд е съобразил разпоредбите на анекса към договора за изработка и по същество не е възприел тезата на касатора, че изразът “гаранция” следва да се тълкува като обезщетение за забавата и респ. не се дерогира клаузата, според която тази сума подлежи на връщане при завършване на строителството. Както касационният съд посочи тълкуването на уговорките между страните, обективирани в договорите, не представлява произнасяне по правен въпрос съгласно чл.280, ал.1 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 167/19.01.2009г., постановено по т.д. № 1601/2008г. от Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.