5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 431
гр. София, 17.05.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Симеон Чаначев
Членове: Диана Хитова
Александър Цонев
изслуша докладваното от съдията Александър Цонев гр. д. № 320/17 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез адвокат В. К. срещу Решение № 1235/19.10.2016 г. по в. гр. д. № 1172/16 г. на Варненския окръжен съд. С посоченото въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 1611/25.04.2016 г. по гр. д. № 14407/2015 г. на Варненския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма], [населено място] осъдителен иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД – за осъждане ответника да заплати на ищеца сумата от 12 000 лв., представляваща обезщетение за ползване от ответника на собствено на ищеца помещение от сграда на приземен етаж, находяща се на административен адрес [населено място], УПИ ІV-1738, кв. 228, с площ от 20 кв.м. за трафопост, от който се захранват с електроенергия и други потребители, през периода от 20.11.2010 г. до 20.11.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда – 20.11.2015 г. до окончателното й заплащане. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде уважен със законните последици, или евентуално – връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани материалноправни и процесуалноправни въпроси, за които се поддържа, че са от обуславящо значение за изхода на спора и се твърди, че произнасянето на въззивния съд по тях е в противоречие с практиката на ВКС, както и че произнасянето по същите на касационната инстанция с решение по реда на чл. 290 ГПК би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а именно:
1. Когато спор между страните е разрешен с влязло в сила решение, длъжен ли е съдът да зачете силата на пресъдено нещо при решаване на последващ спор между същите страни, образуван по предявен иск на различно основание и с различно искане, но произтичащ от същото материално правоотношение;
2. Когато трафопост е разположен в помещение от сграда, която не е собственост на енергийното предприятие, а частна собственост на друго лице, приложима ли е нормата на пар. 26 ПРЗ на ЗЕ /2003 г./, във връзка с чл. 60, ал. 2, т. 2 ЗЕЕЕ /отм. – 1999 г./ и може ли в този случай да се приеме, че за енергийното предприятие са възникнали сервитутни права и върху както се разпростират тези права – върху терена или върху помещението;
3. Как се определят размерите, разположението и режима на упражняване на възникналите по силата на ЗЕЕЕ /отм.-1999 г./ сервитутни права;
4. Сервитутни права, възникнали по силата на ЗЕЕЕ /отм. – 1999 г./, които не са вписани в Службата по вписвания и имотния регистър по местонахождението на поземления имот, могат ли да се противопоставят на лице, което е придобило собствеността преди вписването на сервитутните права;
5. Когато едно помещение от сграда е частна собственост на лице, което не е енергийно предприятие, а в него са разположени енергийни съоръжения за пренос и разпределение на електрическа енергия, собственост на енергийното предприятие, дължи ли последното обезщетение на собственика на помещението или ползването на помещението е безплатно.
Ответникът по касационната жалба – [фирма], [населено място] е депозирал по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение и отхвърли предявения иск за обезщетение за неоснователно обогатяване на ответника от ползването без правно основание на процесния имот през процесния период, в размер на 12 000 лв., въззивният съд е формирал решаващ извод, че ищецът е доказал да е собственик на процесното помещение с площ от 20 кв.м. използвано като трафопост от ответното енергийно дружество, но това ползване се осъществява на правно основание, а именно възникнал в полза на ответника законен сервитут. Прието, е че с влязло в сила решение № 394/21.01.2012 г. по гр.д. № 52/2011г. на ВКС, І ГО, е разрешен със сила на пресъдено нещо спор за собственост между страните, като е прието за установено, че [фирма] е собственик на процесното помещение с площ от 20 кв.м. Установено е, че помещението е ползвано като трафопост и се намира в избата на сграда под земята като достъпът до него се осъществява чрез капак на тротоара на улицата и стълба, под нивото на тротоара; разположените в него електрически съоръжения са в експлоатация и чрез тях се преобразува, пренася и снабдява с ел. енергия множество потребители. Прието е, че процесната постройка е била изградена през периода 1932 г. – 1937 г. и че електрическите съоръжения са били изградени там, като са били капитализирани през 1962 г. при действието на Закона за електростопанството /от 1975 г.,- отм.1999 г./ Ищцовото дружество е придобило собствеността върху сградата през 2014 г., към който момент трафопоста е бил изграден. Изложени са мотиви, съгласно разпоредбите на чл. 10 ЗЕлектрост. от 1975 г. (отм.) и на чл. 60 и § 7, т. 51 ЗЕЕЕ (в сила от 1999 г.), предвиждат възникване на сервитутно право за енергийното дружество върху терени и електрически съоръжения, което ограничено вещно право при действието на първия закон е безвъзмездно, а при действието на втория – също, доколкото енергийните обекти, върху които се учредява сервитутното право съществуват към момента на влизане в сила на закона. Формиран е решаващ правен извод, че в полза на ответното енергийното дружество има възникнало безвъзмездно сервитутно право, което по силата на § 26, ал. 1 ПЗР ЗЕ (в сила от 2003 г.), запазва действието си, поради което имотът е придобит обременен със същото, а ползването му се осъществява на правно основание и предявеният иск се явява неоснователен.
При така посочените решаващи правни мотиви на въззивния съд, не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
По първия формулиран въпрос, който е във връзка с тълкуването на чл. 297 ГПК, въззивният съд е приел, че дружеството ищец е собственик на помещението като е зачел силата на присъдено нещо, формирана с решение №275/12.10.2010г., постановено по в.гр.д. 145/2010г. на ВТОС по установителен иск за собственост между същите страни. Едновременно с това съдът е приел, че енергийното дружество има сервитутно право върху същото помещение от 20кв.м., който правен извод не е в противоречие с чл. 297 ГПК, тъй като законът позволява върху една вещ да съществуват едновременно право на собственост и ограничено вещно право, представляващо сервитут. Без да изключват правото на собственост, ограничените вещни права са противопоставими на собственика на вещта. В случая, поставеният правен въпрос е неотносим, тъй като съдът е зачел силата на присъдено нещо по установителния иск за собственост между същите страни относно помещението от 20 кв.м..
Вторият въпрос относно тълкуването на чл. 60, ал.2, т.2 ЗЕЕЕ отм. е неотносим, тъй като въззивният съд е приел, че сервитутът е възникнал на основание чл. 60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ отм.- за съществуващ енергиен обект, а не за нов такъв. Сервитутното право възниква върху вещта, където е изграден енергийният обект и в Наредба 16/2004г. за сервитутите на енергийните обекти са уредени хипотезите за определяне размера на сервитутната зона при различните видове вещи. Ограничително тълкуване на разпоредбата на чл. 60, ал.2 ЗЕЕЕ отм., че сервитутът се разпростира само върху терени, а не и върху сгради, е тълкуване което противоречи на закона и правната логика и становището на страната за извършването на такова тълкуване не може да обоснове допускането на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Формулираният трети въпрос, свързан с тълкуването и приложението на Наредба 16/2004г. е неотносим, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по него. Как се определя сервитутната зона и дали размерът на помещението от 20кв.м. надхвърля сервитутната зона е въпрос който е останал извън предмета на спора, тъй като ищецът не е твърдял, че размерът на помещението е по- голям от сервитутната зона. Такова твърдение няма нито в исковата молба, нито във въззивната жалба, не е изследван от съдилищата и съответно въззивният съд не се е произнесъл по него. Касаторът не е обосновал необходимост от произнасяне на ВКС по този въпрос с оглед осигуряване на точното прилагане на закона и развитието на правото, а неговият отговор следва и от пределно ясните формулировки на Наредбата и Приложенията към нея.
Четвъртият формулиран от касатора правен въпрос за значението на вписването на учредения по закон сервитут също няма характеристиката на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК доколкото въззивното решение изобщо не обективира произнасяне по него. Въпросът касае тълкуването на пар.26, ал.3 ЗЕ, където ясно е уредено оповестително действие на вписването на сервитута. Тълкуването на разпоредбата от касатора, че се касае за оповестително- защитно действие на вписването и при липсата на такова се създава непротивопоставимост на сервитута спрямо новия приобретател на вещта, е тълкуване в противоречие със закона и това становище на касатора за необходимостта от такова поправително тълкуване на разпоредбата не може да обоснове допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Последният формулиран от касатора правен въпрос също не може да обуслови допускане на касационното обжалване. Въззивният съд е приел, че процесният трафопост е заварен енергиен обект по смисъла на чл. 60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ отм., около него е възникнала сервитутна зона и сервитутното право се е запазило, съгласно пар.26 ЗЕ. Разпоредбата не предвижда за възникването на сервитута осъществяването на други факти като например плащането на обезщетение, поради което не се дължи обезщетение по чл. 59 ЗЗД, тъй като имотът се ползва на правно основание. Това тълкуване на разпоредбата е в съгласие със задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК /р.440-2011-ІV ГО и р.47-2013-ІV ГО/, според която при заварени сервитути, обезщетения за собствениците на земя не се дължат. Представеното решение от касатора по чл. 290 ГПК № 291-2015-І ГО не може да обоснове наличието на допълнително основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като касае хипотеза при която енергийният обект /а не помещението/ е собственост на трето лице, а енергийното предприятие е длъжно да изкупи енергийни обект. В случая въззивният съд е приел, че енергийният обект е собственост на енергийното предприятие, а касаторът е собственик на помощението и в полза на енергийното предприятие е възникнал сервитут по силата на закона, поради което помещението от 20кв.м. не се ползва без основание по чл. 59 ЗЗД. Предложеното тълкуване на разпоредбата на пар.7 ЗЕЕЕ отм., че за заварените енергийни обекти, обезщетение не се дължи само за ползването на земята около тях, е тълкуване против смисъла и целта на чл. 60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕотм., която разпоредба не предвижда при учредяването на законния сервитут върху заварения енергиен обект да се дължи обезщетение. С така предложеното от касатора тълкуване на разпоредбата на пар.7 ЗЕЕЕ отм., не може да се обоснове допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
С оглед гореизложените съображения, предвидените в процесуалния закон предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Варненския окръжен съд не са налице.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал. 3 във вр. с ал. 8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата сторените от него в настоящото производство разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв..
Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1235/19.10.2016 г. по в. гр. д. № 1172/16 г. на Варненския окръжен съд по касационна жалба на [фирма], [населено място].
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК да заплати на [фирма], [населено място] сумата 100 лв. разноски в касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: