О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 432
София,16.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело 735/2018 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№7241/13.12.2017 г., подадена от адвокат Х. Д. – процесуален представител на ищцата Е. М. М. от [населено място], против въззивно решение №155/08.11.2017 г. по гр.д.№387/2017 г. по описа на Варненския апелативен съд, г.о., в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за разликата от 6000 лева до 10000 лева – неимуществени вреди, и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете за: неимуществени вреди за разликата от 10000 лева до 50000 лева и за имуществени вреди в размер на 12878 лева от отстраняването й от длъжност.
При постановяване на решението въззивната инстанция е приела, че „По делото не е било спорно, че след приключване на преследването М. сама е напуснала работа, поради преживения от нея срам и уронване на професионалното й достойнство. Този факт също следва да бъде ценен като напускане на работа, вследствие болезнените преживявания от незаконното наказателно преследване.
Следва да се вземе предвид, че наказателното преследване е приключило за десет месеца, без мярка за неотклонение, която да ограничава свободата на М..
Преценявайки по справедливост, в съответствие с чл.52 от ЗЗД, характера и интензивността на причинените на М. морални болки и страдания, от незаконното обвинение, по отношение на които се събраха доказателства, че са в причинно-следствена връзка с воденото срещу нея наказателно производство, като съобрази и общата му продължителност, съдът намира, че сумата, достатъчна за репариране на причинените й от незаконното обвинение неимуществени вреди, като необходима и достатъчна за обезщетяването им възлиза на 6 000лв., поради което до тази сума предявеният иск се явява доказан по размер, ведно със законната лихва, считано от датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство – 25.09.2015 г., до окончателното й изплащане. За разликата над 6 000лв. до 50 000лв., като недоказан, искът следва да бъде отхвърлен, включително за присъждане на законна лихва върху тази разлика.
По имуществените вреди: съгласно задължителната съдебна практика, част от която е цитирана от ОС: решение № 355/03.08.2010 г. по гр.д.№ 1651/2009 г. на ВКС – ІІІ г.о., решение № 433/23.06.2010 г. по гр.д.№ 563/2009 г. на ВКС – ІV г.о., решение № 126/10.05.2010 г. на ВКС – ІV г.о и др., разходваните средства за адвокатска защита в хода на наказателното преследване, което е прекратено или е приключило с оправдателна присъда, се явяват за лицето, подложено на неоправдана наказателна репресия, имуществена вреда, за която държавата дължи обезщетение на основание чл. 4 от ЗОДОВ. На обезщетяване подлежат единствено реално направените разноски. По делото са представени доказателства, че М. е заплатила възнаграждение на защитника си в размер на 1000 лв. Няма основание това действително заплатено възнаграждение да бъде редуцирано в настоящия процес. Искът е основателен и следва да се уважи изцяло, тъй като за защитата си г-жа М. е заплатила именно тази сума, която е била наложена от действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело. В случая, в производството по репариране на вредите, единственият факт, който се преценява, е претърпяна ли е вредата и пряка последица ли е от увреждането. Не се установява този разход да е направен по друга причина, освен за защита в наказателното производство, не се установява това да е луксозен разход по приумица на г-жа М. – напротив, с оглед на заеманата от нея позиция в МВР и обвинението срещу нея, защитата й е била наложителна, а както се вижда, и ефективна.
По отношение на другите искове за имуществени вреди, те са неоснователни. Последиците на временното отстраняване от длъжност, когато то е предприето по причина на образувано наказателно производство, както е в случая, са в зависимост от изхода на наказателното производство. В разпоредбата на 237 ал.2 от ЗМВР е предвиден специален начин на обезщетяване на служители на МВР в случаите на отстраняване от длъжност по реда на НПК, когато наказателното производство спрямо тях бъде прекратено, а именно – имат право на обезщетение в размер, изчислен по реда на чл. 239 към момента на прекратяването, за времето, през което са останали без работа, но за не повече от 6 месеца. Съобразно разпоредбата на чл.8 ал.3 от ЗОДОВ, Прокуратурата на Република България не следва да отговаря по реда на ЗОДОВ за претендираното от М. обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в неполучени трудови възнаграждения за периода на отстраняването й от длъжност, поради което и искът по чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение в размер на 12 878 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба, следва да бъде отхвърлен, като неоснователен. В този смисъл е налице и съдебна практика. В цитирано от ОС определение № 701/03.06.2011г. по гр.д.№ 1812/2010г. на ВКС, ІІІ г.о, е прието, че при наличие на изрична регламентация за обема на отговорността за имуществени вреди, определена от специален закон/какъвто е ЗМВР/, недопустимо е прилагането на правни норми, уредени в друг специален закон, какъвто е ЗОДОВ, както и че при наличие на нарочна регламентация в специален закон за обема на отговорността за обезвреда на вреди от неполучаване на месечен доход само за определен отрязък от време, този обем не може да се разшири. Подобно е разбирането на ВАС в подобен казус в Решение № 9524 от 18.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 8939/2016 г., III о., докладчик председателят Ж. П.
Решение № 73/12.06.2013, гр.д.№ 311/2012, ІV г.о., ВКС съдържа практика във връзка с чл. 225 КТ, който е аналогичен в по отношение на чл. 237 ЗМВР. Прието е от ВКС, че обезщетение над ограничения размер, в който работодателят отговаря за незаконно оставане без работа, в случая отстраняване от длъжност, може да се търси само за имуществени вреди, надхвърлящи определения размер и резултат от деликт по чл. 45 ЗЗД, и то от виновното за това длъжностно лице. Може да се приеме по аналогия, че това е и начинът, по който може да се търси по-голям обем на отговорността на държавата от предвидения в чл. 237 ЗМВР, но в случая липсват твърдения, относими към посочената възможност, а и те не са относими към ЗОДОВ. В конкретния случай г-жа М. е претендирала във въззивната жалба да й присъди алтернативно обезщетение за времето над шестте месеца, за които има право на обезщетение по ЗМВР. Но разширяването на обема на отговорността на Държавата, извън предвидения в специалния закон, не намира своето основание в ЗОДОВ.
Във всички случаи, ЗМВР урежда особени обществени отношения и е специален по отношение на ЗОДОВ, поради което и редът за обещетяване на г-жа М., с оглед на работата й в системата на МВР, е по специалния закон. Ето защо исковете й, свързани с неполученото трудово възнаграждение са изцяло неоснователни.
В частта от въззивната жалба, касаеща възнаграждението по чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата/ЗАдв/ има произнасяне от ОС по реда на чл. 248 ГПК.
Поради несъвпадане на изводите на ВАпС и ОС решението следва да се отмени в частта, с която е уважен искът за неимуществени вреди за разликата над 6000 лв. до 10000 лв., като вместо него се постанови друго, с което искът бъде отхвърлен за същата разлика.
При съвпадане изводите на ОС с тези на въззивната инстанция, решението следва да бъде ПОТВЪРДЕНО в следните негови части: в частта, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 10000 лв., ведно със законната лихва; в частта, с която е отхвърлен искът за имуществени вреди в размер на 12878 лв., в частта, с която е уважен искът за имуществени вреди в размер на 1000 лв., в частта, с която е уважен искът за неимуществени вреди в размер на 6000 лв., ведно със законната лихва.“
В изложението на касационната жалбоподателка – ищца, се сочи основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК, като подробно се обсъждат фактите и обстоятелствата по спора и се твърди, че съдът следвало да ги съобрази при постановяване на решението си. Относно неимуществени вреди се сочи, че възниква въпросът за справедливия размер на обезщетението и се твърди, че присъденото от въззивната инстанция е очевидно несправедливо и необосновано. Досежно решението в частта за имуществените вреди, за което също се твърди, че е очевидно несправедливо и в противоречие с материалния закон, in fine се поставя въпросът: „В случай на незаконно отстранен от длъжност служител на МВР по искане на Прокуратурата, за период по-дълъг от предвидения в чл.237 ЗМВР, кой следва да понесе заплащането на неполученото трудово възнаграждение за времето над шест месеца ?“
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация – Прокуратура на Република България, не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба и изложението към нея намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК.
По естеството си изложението, визиращо обжалвания съдебен акт относно неимуществените вреди не съдържа въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и т.1 от тълк.решение №1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС ОСГТК. От съдържанието на изложението в тази част може да се стигне до извод, че се визира приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, на която касационната жалбоподателка основава изложението си, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на конкретни факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение до касационно обжалване относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
В процесния случай е прието, че размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от незаконно обвинение се определя по справедливост. Като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия. От значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а „справедливостта“ до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди. Поради това в мотивите си съдът е съобразил принципа за справедливост, заложен в нормата на чл.52 ЗЗД и разясненията, дадени в ППВС №4/1968 г.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставения материалноправен въпрос за имуществените вреди, тъй като въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС, че причинна връзка между неоснователното обвинение и пропуснатото трудово възнаграждение е налице, когато упражнената процесуална принуда препятства търсенето на работа от наказателно преследвания, когато той е уволнен или явяването на наказателно преследвания на работа, когато трудовото (служебното) му правоотношение е прекратено. Съгласно чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ, когато закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение, този закон не се прилага. Поради това цитираната правна норма е приложена точно.
Доколкото соченото основание за допускане по чл.280, ал.2 ГПК се основава на посоченото в изложението е налице липса на правна аргументация за наличието на това основание.
Освен изложеното досежно основанието по чл.280, ал.2 ГПК следва да се добави още, че за да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото решението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №155/08.11.2017 г. по гр.д.№387/2017 г. по описа на Варненския апелативен съд, г.о.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: