1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№432
С., 06.12.2013 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети декември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 7200 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. И. М., чрез пълномощниците му адвокат Я. В. и адвокат В. В., против решение от 13.05.2013 г., постановено по гр.д. № 4029 по описа за 2012 г. на Софийски градски съд, ІІ-а състав, с което отменено решение № І-043-270/24.11.2011 г. по гр.д. № 57900/2010 г. на Софийски районен съд, 43-ти състав в частта по иска по чл.108 ЗС и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявения от Й. И. М. против С. А. С., действаща като [фирма] ревандикационен иск по отношение част от поземлен имот, находящ се в [населено място], СО-район „Н.”, [улица], идентичен с имот пл. № 705 в кв.20 по плана на [населено място], м.”Л. шосе”, с площ по графични данни от 498 кв.м., който имот заедно с други поземлени имоти попада в УПИ ІV, отреден за „ЖС и ОО”, върху която е изградена пристройка към тухлен магазин с площ от 8.92 кв.м., както и предявения против К. Д. С. ревавндикационен иск по отношение част от поземлен имот, находящ се в [населено място], СО-район „Н.”, [улица], идентичен с имот пл. № 705 в кв.20 по плана на [населено място], м.”Л. шосе”, с площ по графични данни от 498 кв.м., който имот заедно с други поземлени имоти попада в УПИ ІV, отреден за „ЖС и ОО”, върху която е изграден павилион с пристройка с площ от 47.40 кв.м., като решението е постановено при участието на Е. Д. Н., като трето лице-помагач на ответниците.
Ответниците по касационната жалба С. А. С., действаща като [фирма] и К. Д. С. оспорват чрез пълномощника си адвокат М. Б. наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски.
Третото лице-помагач на ответниците Е. Д. Н. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване чрез пълномощника си адвокат Л. С..
Й. И. М. е основал правото си на собственост на договор за дарение от родителите му, евентуално – на придобивна давност, като към своето владение присъединява и владението на праводателите си. Ответниците са оспорили иска с твърдения, че правният спор за принадлежността на правото на собственост върху процесния имот е бил решен със сила на пресъдено нещо – с влязло в сила решение, постановено по гр. д. № 2854/2001 г. по описа на СРС, 40 с-в, с което е отхвърлен ревандикационният иск, предявен от праводателите на ищеца и ответниците, тъй като е прието, че праводателите на ищеца в настоящото производство не са собственици на недвижимия имот. Третото лице-помагач поддържа, че ответниците упражняват фактическата власт върху спорната част от земята, върху която са изградени процесните постройки, на облигационно правно основание – за него, по договор за наем, като именно той е носител на правото на собственост върху целия спорен имот, по силата на наследствено правоприемство от собствениците на земята. Първоинстанционен съд е приел, че макар деривативното основание, на което ищецът основава правото си на собственост върху процесния поземлен имот – договор за дарение, обективиран в н.а. № 55, том II, дело № 253/2010 г., да не е годно правно основание за придобиване правото на собственост върху процесното дворно място, то от 1993 г. фактическата власт върху имота е била упражнявана от него и неговия възходящ – И. М., както и от дядо му Й. М., като тази фактическа власт е била явна, спокойна и необезпокоявана, която е продължила повече от 10 години – арг. чл. 79, ал. 1 ЗС, поради което е придобил правото на собственост върху процесния поземлен имот на оригинерно правно основание – изтекла в негова полза обща (10-годишна) придобивна давност.
Във въззивните си жалби ответниците и третото лице-помагач са навели доводи за недопустимост на решението, тъй като е налице правен спор, решен със сила на пресъдено нещо, както и че не е доказан обективният елемент на владението и присъединяването на владение по чл. 82 ЗС.
В. съд е приел, че спорът по настоящото дело не е решен със сила на пресъдено нещо с решение от 18.07.2003 г., постановено по гр. д. № 2854/2001 г. по описа на СРС, 40 с-в. За неоснователно е прието и възражението на въззивниците за недопустимост на обжалваното решение, тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, извън обема на търсената от ищеца защита.
Излагайки собствени съображения въззивният съд е възприел извода, че ищецът не е придобил собствеността въз основа на договора за дарение, обективиран в н. а. № 55/23.07.2010 г. и е разгледал спорът дали правото на собственост е придобито въз основа на изтекла в ползва на ищеца давност, вкл. и чрез присъединяване на владение от своите праводатели по реда на чл. 82 ЗС. За неоснователен е счетен, поддържаният във въззивните жалби довод, че след като ищецът твърди, че е придобил правото на собственост на деривативно основание – договор за дарение, той не би могъл да присъдени владението върху имота, упражнявано от неговите праводатели, като го придобие на оригинерно основание, тъй като когато праводателите не са били носители на правото, което са се задължили да прехвърлят на приобретателя, не възниква вещно-прехвърлителното действие на транслативната сделка, но в случай че праводателите са упражнявали фактическото господство върху вещ, предмет на транслативен договор (при частно правоприемство, какъвто е настоящият казус), с намерение да я своят, приобретателят би могъл да присъедини по силата на чл. 82 ЗС същото по вид давностно владение, което са упражнявали праводателите (при обща или кратка придобивна давност) или да започне теченето на нова придобивна давност (напр. кратка (5-годишна), в случай че тя би била по-благоприятна за него и ако е придобил владението като фактическо отношение на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателите му не са собственици, т. е. при добросъвестно владение).
Изложени са съображения, че за да бъде придобита една корпорална вещ, представляваща годен обект на правото на собственост, при изтичане на придобивна давност, следва владелецът да е установил явно, необезпокоявано и непрекъснато фактическо господство, с намерение да свои имота. Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание (т. нар. завладяване), то според презумпцията на чл.69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т. е. има качеството на владелец.
Прието е, че процесният имот с пл. № 705, кв. № 20, по плана на [населено място], м. „Б..Л. шосе”, се намира в урбанизираните територии на населеното място, но самият той не е обособен като отделен урегулиран поземлен имот, а заедно с други поземлени имоти е включен в Урегулиран поземлен имот ІV, отреден за „ЖС и ОО” по ПУП на [населено място], м. „Б.. Л. шосе”, утвърден с Решение № 13 по Протокол № 23/19.03.2001 г., т. е. преди влизане в сила на ЗУТ (в сила от 31.03.2001 г.), поради което следва да се прилагат правилата, уредени в З. (отм.). За безспорно между страните е обявено обстоятелството, че ответниците упражняват фактическата власт върху спорния имот от 19.05.1993 г. до предявяване на исковата молба – 29.11.2010 г., като държатели. От представените по делото доказателства се установява, че тези лица упражняват фактическата власт върху частта от процесния имот, предмет на ревандикационния иск, ведно с изградените върху него постройки, за третото лице-помагач – Е. Д..
Изложени са съображения, че когато правни субекти владеят реална част от имот, която не е годен предмет на правото на собственост, е възможно правото на собственост върху имота, който представлява корпорален обект на вещни права и в който са намират владените реални части, да се придобие от друг правен субект – изцяло, на оригинерно правно основание – с изтичане на придобивна давност в негова полза. С урегулирането на този поземлен имот, при което имотните му граници не съвпадат с регулационните – той е съставна част на УПИ, с по-голяма площ, той може изцяло да бъде придобит на оригинерно правно основание – с изтичане на придобивна давност, само ако е била упражнявана фактическата власт върху целия имот, вкл. и върху спорната част от земята, която представлява съставна част не само на поземления имот, а на целия УПИ. Наистина, към момента на обособяването на процесния УПИ – с Решение № 13 по Протокол № 23/19.03.2001 г., разпоредбите на чл. 29 З. (отм.) и чл. 31 З. (отм.) са изменени, респ. отменени, но тъй като ищецът основава своето право на собственост на оригинерно, а не на деривативно придобивно основание, той следва да установи чрез пълно и главно доказване, че е упражнявал непрекъснато, явно и несмущавано фактическо господство и върху процесната част от УПИ ІV, отреден за „ЖС и ОО”, кв. 20 по ПУП на [населено място]. Този извод е извлечен и от правните норми, уредени в чл. 59, ал. 1 З. (отм.), в редакцията му след изменението в ДВ, бр. 34/2000 г. – в сила от 01.01.2001 г., както и от чл. 200, ал. 1 ЗУТ, които предписват, че реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери за обособяване на парцели, респ. на УПИ съобразно използвания различен понятиен апарат в З. (отм.) и ЗУТ.
В случая с влязло в сила решение е установено, че наследодателите на един от праводателите на ищеца не е придобил правото на собственост върху процесния имот с изтичане на придобивна давност през твърдения период – от 1989 г. до 30.11.2000 г., поради което Й. М. и З. М. към момента на урегулирането на процесния поземлен имот с включването му, наред с други поземлени имоти, в УПИ ІV, отреден за „ЖС и ОО”, кв. 20 по ПУП на [населено място], не са били носители на правото на собственост върху този имот. Следователно, ищецът и неговите праводатели, чието владение твърди, че е присъединил по реда на чл. 82 ЗС, следва да установят чрез пълно и главно доказване, както предписва правната норма на чл. 154, ал. 1 ГПК, че са упражнявали фактическата власт и върху реалната част от земята, предмет на предявените ревандикационни искове, с намерение да я свои. Прието е, че такова доказване не е проведено. Напротив, с оглед на фактическите твърдения на страните СРС с определение, постановено по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване е обявено обстоятелството, че именно ответниците като държатели за друго лице, не и за ищеца или неговите праводатели, са упражнявали трайно, постоянно фактическото господство върху реалната част, предмет на ревандикационния иск. И. в това отношение е обстоятелството дали праводателите на ищеца са оградили процесния имот, след като те не са били собственици на деривативно придобивно основание (от показанията на свидетелите обаче се установява, че е била поставена ограда само между поземлен имот с пл. № 704 и поземлен имот с пл. № 705). Съществен е фактът дали процесната част от земята обективно е владяна от ищеца и неговите праводатели с намерение да я своят през период, достатъчен да я придобият на оригинерно основание – изтекла придобивна давност. Именно това обстоятелство представлява един от юридическите факти (от обективно естество), включен във фактическия състав, при проявлението на който може да бъде придобито правото на собственост при изтичане на придобивна давност.
Същевременно е прието, че не е установено, че владението е било спокойно, несмущавано – за период не по-дълъг от 6 месеца. Напротив, наследодателите на праводателите на ищеца са предявявали ревандикационни и негаторни искове срещу ответниците в настоящото съдебно производство с твърдение, че те са извършвали фактически и незаконни разпоредителни действия по отношение на процесния недвижим имот – като са го владели, респ. като са изградили процесните постройки – пристройката към магазина и павилиона, като ответницата била премахнала изградената масивна желязо-ламаринена ограда между поземлени имоти с пл. № 704 и пл. № 705. Установява се от влязло в сила Определение, постановено на 07.01.2000 г. по гр. д. № 00272/1999 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 53 с-в, че е отхвърлена молбата на Й. М. и З. М. (наследодатели на един от праводателите на ищеца) срещу Х. Ц., Д. Х., К. С. и С. А. (последните двама – ответници по настоящото дело) с правно основание чл. 126ж ГПК (отм.) за издаване от съда на заповед по административен ред за възстановяване на отнети части от твърдените собствени на молителите недвижими имоти. Следователно, в един дълъг период от време, през който ищецът твърди, че той и неговите праводатели са упражнявали фактическата власт върху процесния имот, е съществувал спор за правото на собственост върху тези реални части от земята, върху които са били изградени постройките, предмет на предявения по настоящата дело негаторни искове. Нещо повече, от показанията на свидетеля П.. се изяснява, че бараката за хранителни стоки е изградена през 1993 г. или през 1995 г.-1996 г. от С. и С., за да пречат на Й. М. да упражнява фактическата власт върху имота, като са твърдели, че са наематели. Следователно, дори и праводателите на ищеца да бяха установили фактическа власт върху тези реални части (предмет на ревандикационните искове), владението не е било спокойно, а е смущавано от упражняването на фактическата власт от правни субекти, държали тези части от земята за трето лице – като наематели.
С оглед на така установените правнорелевантни обстоятелства въззивният съд е приел, че е установено от ответниците несъществуването на признатото от нотариуса вещно право на собственост чрез извършване на нотариалното удостоверяване по обстоятелствена проверка и обективирано в констативен нотариален акт № 17, съставен по н. а. № 69/30.03.1999 г. по реда на чл. 483, ал. 2 ГПК (отм.), в какъвто смисъл са и тълкувателните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК.
Нещо повече, в о. с. з., проведено пред СРС на 11.11.2011 г., процесуалният представител на ищеца не е оспорил истинността на представените с молба от същата дата от третото лице-помагач документи, вкл. и тези, които представляват титули за собственост, а е възразил само по отношение на тяхната относимост за правилното решаване на правния спор, предмет на съдебното производство. С оглед на обясненията на пълномощника на ищеца, дадени в същото съдебно заседание и обективиращи признание за факта, че процесният имот е идентичен с този, описан в представените от третото лице-помагач титули за собственост, районният съд не е допуснал изслушване на поисканата от ответниците и третото лице-помагач на ответниците СТЕ за установяване на този правнорелевантен факт. Ищецът не е оспорил и обстоятелството, че третото лице-помагач на ответниците е законен наследник на лицата, които са се легитимирали като собственици на процесния имот с представените в о. с. з. на 11.11.2011 г. титули за собственост. Едва в отговора на въззивната жалба ищецът оспорва това обстоятелство, а едва с писмената защита пред първата съдебна инстанция е оспорил факта на идентичност на описаните в представените от третото лице-помагач на ответниците документи за собственост имоти с процесния. Счетено е, че по същество с тези оспорвания, след като е признал в открито съдебно заседание противното, поради което не е допуснато относимо доказателствено средство – изслушване на СТЕ за установяване на тези факти, ищецът е релевирал нови обстоятелства – след приключване на съдебното дирене, които обаче са били преклудирани – арг. чл. 147, т. 1, педл. 1 ГПК, респ. чл. 266, ал. 1 ГПК.
Тъй като не е имало спор, че третото лице помагач на ответниците е бил законен наследник на лицето, което се легитимира като собственик на процесните имоти с представените в о. с. з на 11.11.2011 г. документи за собственост на процесния имот (съобразно признанието на пълномощника на ищеца този имот е идентичен с процесния), не е следвало да се представят доказателства за тези обстоятелства. В този смисъл макар и представената във въззивната жалба на Е. Д. Н. Справка, издадена от длъжностно лице по гражданското състояние при район „Н.”, Столична община с изх. № 1100-38/17.05.2003 г., представляваща по своето естество Удостоверение за наследници, обективиращо обстоятелството, че Е. Д. Н. заедно с Ф. Н. са единствени законни наследници на М., респ. на Д. Н. (брат и сестра), да не е било недопустимо доказателствено средство (районният съд не е указал на основание чл. 146, ал. 2 ГПК на ответниците и на трето лице-помагач, че не сочат доказателства за твърдяното наследствено правоприемство, именно защото този факт не е бил оспорен от ищеца в преклузивния срок), с оглед на обстоятелството, че този факт не е бил спорен между страните, този документ не е бил необходим за правилното решаване на правния спор, предмет на настоящото съдебно производство.
Нещо повече, в обясненията на процесуалния представител на ищеца, дадени в първото по делото заседание пред СРС – на 16.09.2011 г., се поддържа, че е съществувал предварителен договор, по силата на който е предадено владението на имота. От показанията на свидетеля П. се изяснява, че този договор касае постигнато съглашение между Й. М. и М. Н., като знае, че този документ, с който се прехвърля „имотът на Н.”, е бил предмет на престъпно посегателство. Свидетелства, че М. Н. е починала през 1987 г. – една година след подписване на предварителния договор. От показанията на свидетеля Б., съсед по имот на процесната недвижима вещ, се изяснява, че от страна на [улица]съседи са му Н. (баба М., Е. и брат й – Д., който избягал в САЩ). Знаел, че Д. има някакъв наследник, но не и неговото име.
Направен е извод, че съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, вкл. и съобразно заявените от страните факти, обективирани в техните обяснения, установява, че именно въз основа на този твърдян договор Й. М. е започнал да владее имота, за който до приключване на съдебното дирене, не е било спорно обстоятелството, че е идентичен с този, описан в Крепостен акт от 28.08.1908 г. и нотариален акт № 394, съставен по н. д. № 754/06.04.1911 г. (от тези документи се установява, че Й. Н. е собственик на удостоверения в тези документи за собственост имот), както и че третото лице-помагач на ответниците е бил законен наследник на общия прародител – Й. Н., като е придобил правото на собственост върху спорния имот по наследствено правоприемство от Д. Н., респ. от М. Н., с която, по твърдение на ищеца, Й. М. е сключил предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот.
Изложени са съображения, че макар и да не е установено по делото, но дори и да се приеме, че третото лице-помагач не е бил български гражданин към момента на откриване на наследството от неговия праводател – преди 1990 г. (установява се, че той е упълномощавал лице да събира и внася наемното възнаграждение за отдадените под наем процесни имоти през 1989 г.; от свидетелските показания се установява, че М. Н. е починала през 1987 г., както и че Д. (Д.) е имал наследник), той е могъл да придобие правото на собственост върху процесния имот по наследствено правоприемство – арг. чл. 14, ал. 2 З. (отм.), но действащ през релевантния период, който предписва, че чуждите граждани, които имат местожителство извън страната, могат да придобиват недвижими имоти само по наследство. А съгласно Тълкувателно решение № 65 от 17.VII.1989 г. по гр. д. № 66/89 г., ОСГК като не се изключва дефинитивно възможността чужди граждани да притежават недвижими имоти в страната, за имащите местожителство в чужбина чужди граждани възможността за придобиване е ограничена само до придобиване по наследство (по закон и по завещание). С упълномощаването през 1989 г. да бъдат събирани и внасяни наемните възнаграждения за отдадените под наем наследствени имоти, респ. за заплащане на необходимите данъци и такси за наследствените му имоти, намиращи се в [населено място], ул. „С. Д. (с ново наименование [улица]), Е. Н. – най-късно през 1989 г., е приел оставеното му от Д. (Д.) Н., респ. от М. Н. наследство, в което се е включвал и процесният имот.
При така приетите за установени по делото правнорелевантни факти въззивният съд е направил извод, че като са упражнявали фактическата власт върху реалната част от имота, предмет на ревандикационните искове, ответниците като наематели са държали тази земя за нейния собственик. По този начин титулярят на това абсолютно вещно право е упражнявал не просто фактическо господство, а вещното правомощие, включено в сложното субективно право на собственост, да владее собствения си имот. Именно той, упражнявайки своето субективно вещно право, може автономно да преценява как и в какъв обем да осъществява фактическа власт върху своята вещ (да я стопанисва, като я владее лично или чрез друго лице, напр. като я отдава под наем и извлича от нея граждански плодове). В този смисъл, ответниците, като са ползвали процесния имот като наематели, са упражнявали фактическа власт върху реалната част от земята, предмет на ревандикационните искове, за техния наемодател и собственик на имота, поради което дори и ищецът или неговите праводатели да са оградили целия имот, без да са упражнявали фактическо господство върху процесната реална част (първият, обективният елемент на придобивната давност), те не са придобили тази реална част на оригинерно правно основание – чрез изтекла придобивна давност.
Отделно са изложени съображения, касаещи възможността за владение и придобиване по давност на останалата, извън процесната, реална част от имота, като изрично е уточнено, че тези въпроси са извън предмета на разглеждане по настоящия спор и по тях не се дължи произнасяне.
К. поставя въпросите:
1. може ли да бъде прието за установено наличието на наследственоправни отношения без да бъде установено кога, къде и в полза на кого е открито наследство /наследството на Й. Н./ без надлежно представени и приети от съда писмени доказателства – акт за смърт на наследодателя, удостоверение за наследници на наследодателя и съответен акт за приемане на наследството /писмено заявление или извършено действие, което несъмнено предполага неговото приемане/.
2. за задължението на съда да се ограничи в разглеждането на твърдените от въззивниците пороци и наведените от тях доводи във въззивните жалби.
3. представлява ли оспорване изявление, че представени по делото писмени доказателства са несъотносими към спора.
По първия и третия въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК По отношение на първия въпрос обаче липсва обосновка, свързана с приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК според разясненията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.4 /за необходимостта от промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или необходимост от осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия; за наличие на непълни, неясни или противоречиви правни норми, за създаване на съдебна практика по прилагането им/, а по същество са наведени доводи, свързани с касационното основание по чл.281, т.3 ГПК „съществено процесуално нарушение”, поради формиране на изводи въз основа на неприето по делото доказателство, които обаче са неотносими в производството по чл.288 ГПК.
К. свързва третият въпрос с констатацията на съда, че ищецът не е оспорил представените от третото лице-помагач в съдебно заседание на 11.11.2011 г. писмени документи, а само е изразил становище за тяхната неотносимост. Поддържа се, че твърдението, че доказателствата са неотносими, съставлява оспорването им в смисъл, че не установяват релевантни за делото обстоятелства. Именно в този смисъл е и произнасянето на въззивният съд, който е констатирал, че не е оспорена истиността на писмените документи съгласно чл.193 ГПК, а само тяхната относимост, след което е изложил мотиви защо приема, че установените от тези доказателства обстоятелства са относими към спора. След като поддържаната от касатора теза по третия въпрос, съответства на начина, по който въззивният съд е възприел и обсъдил довода за неотносимост на писмените доказателства, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Вторият въпрос, по който се релевира основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е обоснован с твърденията, че във въззивната жалба са наведени доводи само за недопустимост на първоинстанционното решение, за незаконосъобразно присъединяване към владението на ищеца на владението на дядо му и на баща му и е изразено несъгласие по преценката на представените договори за наем, докато извън тях въззивният съд се е произнесъл и по владението на ищеца върху целия имот, а не само върху процесната част, развил е мотиви, че е налице наследствено правоприемство между Й. Н. и Н. Д., които се основават на неприето доказателство; противно на твърденията на процесуалния представител на третото лице-помагач, според които „писмените доказателства са непълни, за да легитимират като собственик на процесния имот третото лице-помагач” /писмена защита пред СРС/, СГС приема за установено, без надлежно събрани доказателства, че последният е собственик на процесния имот, с което е подменил защитната теза на ответниците, с която те се стремят да докажат, че ищецът не е собственик на процесния имот, с тезата, че Е. Д. е собственик на имота, като е инвокирал редица нови обстоятелства, които не са установени по делото с надлежно събрани доказателства.
Обстоятелството, че въззивният съд е изложил съображения и относно възможността да се владее и придобие по давност останалата, извън процесната, реална част от имота не може да се свърже с поставения въпрос, след като съдът изрично е уточнил, че тези му изводи са извън предмета на спора, съответно не са свързани с изхода на делото. Останалите твърдения не съответстват на данните по делото – в двете въззивни жалби /на ответниците и на третото лице-помагач/ са наведени доводи, за липсата на обективния елемент на давностното владение, а именно упражнявана от ищеца и праводателите му непрекъсната и необезпокоявана фактическа власт, свързана с твърденията, че именно ответниците са упражнявали фактическата власт като държатели за собственика – третото лице-помагач и съответно въззивният съд е дължал произнасяне по тези обстоятелства, включително и доколко е доказано, че Е. Д. притежава вещни права върху спорните реални части. Тезата, че третото лице-помагач е собственик е поддържана и в писмените бележки на процесуалния му представител пред СРС, като неточно цитираната от касатора фраза е употребена в контекста, че третото лице-помагач не е главна страна в процеса и за него не се отнася задължението за пълно и главно доказване на собствеността му, а е достатъчно да се установи, че ищецът, респ.неговия праводател не е владял спокойно и необезпокоявано процесния имот в нито един период от време.
При горните констатации вторият поставен въпрос не може да се свърже с данните по делото. Същевременно не е удостоверена и практика на ВКС по този въпрос, тъй като решение № 98/21.03-2011 г. по гр.д. № 952/2010 г. на ВКС, ІV г.о и решение № 227/20.04.2010 г. по гр.д. № 917/2009 г. на ВКС, ІV г.о. не дават тълкуване на нормата на чл.269 ГПК, а я прилагат при разрешаване на спор при различна от настоящата фактическа обстановка. Определенията по чл.288 ГПК не съставляват съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
В обобщение не е налице основание и не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд.
С оглед изхода на настоящото производство касаторът следва да възстанови направените от ответниците по касационната жалба разноски в размер на 2400 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат М. Б..
По изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 13.05.2013 г., постановено по гр.д. № 4029 по описа за 2012 г. на Софийски градски съд, ІІ-а състав.
ОСЪЖДА Й. И. М., [населено място],[жк][жилищен адрес] съдебен адрес: [населено място], [улица], адвокат Я. В. да заплати на К. Д. С., [населено място],[жк], чл.226, вх.В, ап.20 и С. А. С., в качеството й на [фирма], [населено място],[жк][жилищен адрес] разноски за настоящото производство в размер на 2400.00 /две хиляди и четиристотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: