4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 433
гр. София, 03.06.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на единадесети април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 261/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. П. Й., приподписана при условията на чл. 284, ал. 2 ГПК от адв. П. срещу решение № 4472/04.10.2018 г. по гр. д. № 626/2018 г. на Окръжен съд – Благоевград.
Ответниците Р. А. Ц. и Т. А. Ц., чрез пълномощникът им адв. К. са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който са изложили съображения за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Предмет на жалба е цитираното въззивно решение, с което е обезсилено решение № 1106/27.03.2018 г. по гр. д. № 1194/2017 г. на Районен съд – Гоце Делчев в ЧАСТТА, с която са отхвърлени исковете на Р. А. Ц. и Т. А. Ц. против Н. П. Й., предявени при условията на евентуалност – за прогласяване на нищожност на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 19.09.2015 г. между страните, като привиден – прикриващ договор за паричен заем и за прогласяване нищожност на прикрития договор за заем, тъй като предвижда начин на удовлетворяване на кредитора по договор за заем, различен от установения в закона и е отменено първоинстанционното решение в ЧАСТТА, с която ищците са осъдени да заплатят на ответника сумата 1933. 33 лв. за сторените от последния деловодни разноски пред първата инстанция, съразмерно на отхвърлената част от предявените искове.
Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че между ищците и ответника е сключен предварителен договор от 19.09.2015 г. за покупко-продажба на недвижим имот, по силата на който обещателите – ищци се задължили да прехвърлят на ответника 1/3 идеална част от поземлен имот с кадастрален номер 030010, с площ 40000 кв.м., находящ се в м. „О.“, в землището на [населено място], общ. Г. Д., ведно с изградените в него самостоятелни обекти. Установил е, че продажбата се извършва като обезпечение на предоставения от купувача на продавачите заем в размер на 76 000 лв., чието връщане следва да се осъществи в срок до 31.12.2020 г. когато и купувачът дължи да прехвърли безвъзмездно на посочено от продавачите лице идеалните части на описания в договора имот. Развити са съображения, че в случая са предявени обективно съединени искове за прогласяване нищожност на договор на различни основания, които не могат да съществуват едновременно, като вида на обективното им съединяване е определено от естеството на твърдените пороци на сделката и е евентуално. Посочено е от въззивната инстанция, че решението на първостепенния съд е влязло в сила в необжалваната му част – в която е прогласена нищожността на предварителния договор за покупко-продажба на имот, поради противоречието му на закона, с оглед съдържащата се в него клауза за изкупуване – чл. 26, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 209 ЗЗД, ако продавачите – обещатели върнат заема в уговорения срок. С оглед на това обстоятелство е направен извод, че останалите предявени искове, чието обективно съединяване с така уважения главен иск (предвид естеството на заявения порок на сделката) е при условията на евентуалност, не следва да се разглеждат по същество. Прието е, че по тях съдът не дължи произнасяне, тъй като само при отхвърлянето на предходния иск настъпва вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане и произнасяне по последващите искове в поредността, определена от съда според естеството на поддържания порок на сделката. Мотивирано е разбирането, че като е разгледал по същество евентуалните искове, макар главният да е уважен, първоинстанционният съд е постановил недопустимо в обжалваната му (отхвърлителна спрямо останалите, евентуално предявени искови претенции) част решение, което подлежи на обезсилване. Въззивният съд е развил доводи, че искът за нищожност за прикрития договор за заем, породи противоречието му на закона – чл. 26, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 152 ЗЗД (защото предвижда начин на удовлетворяване на кредитора по заема, различен от установения в закона) е също недопустим, тъй като е предявен като евентуален при условие, че се уважи предходния (също евентуален) иск за нищожност на предварителния договор за покупко – продажба на имот като привиден, прикриващ договор за заем. Установено е, че твърдяната симулативност на предварителния договор е абсолютна, поради недействителност на прикритото с нея съглашение за обезпечаване на дълга на продавача, произтичащ от заемно правоотношение. При така изложените съображения е прието, че при наличие на отхвърлен главен иск и в хипотезата на разгледан, и уважен иск за нищожност на предварителния договор, поради противоречие на закона – чл. 26, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 152 ЗЗД, то искът за прогласяване на нищожността на прикритата сделка по договора за заем, е недопустим, поради отсъствие на правен интерес. Решаващият състав е направил извод, че нищожността на съглашението по заема като непозволено от закона обезпечение на изпълнението на задължението на продавачите – обещатели по предварителния договор се субсумира в нищожността на последния, поради абсолютната му симулация.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига следния правен въпрос:
„Принципът за обратното действие по аргумент на чл. 34 ЗЗД следва ли да бъде обявен в същото решение, в което се прогласява и нищожността на договора?“
Твърди, че въпросът е обусляващ изводите на въззивния съд по делото и се явява от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Претендира също така достъп до касация, поради противоречието на въззивното решение с установената съдебна практика, като сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и поради очевидната му неправилност – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
В случая не се установяват основания за допускане на касационното обжалване, като съображенията за това са следните.
Съгласно разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС общото основание за селектиране на касационните жалби се свежда до произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело (т.е. включен е в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му), за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Задължение на касатора е да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба.
Предвид на горните задължителни постановки липсата на поставен правен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, само по себе си, има за последица недопускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Повдигнатият конкретен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК пък не удовлетворява общо основание за селекция на касационната жалба, тъй като не е релевантен. Той не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд по конкретния спор, тъй като въпросът за приложение на принципа за двустранна реституция по чл. 34 ЗЗД не е предмет на разглеждане по делото и по него във въззивното решение няма изложени мотиви и развити съображения. Освен това, страната не е съобразила и дадените задължителни указания с т. 4 от цитирания по-горе тълкувателен акт и не е обосновала наличието на предпоставки от фактическия състав, на който се позовава – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като точното приложение на закона изисква обосноваване от жалбоподателя на съдебна практика, която следва да бъде променена или осъвременена, а развитието на правото изисква обосноваване на необходимост от тълкуване на закона, поради липсата на съдебна практика.
Поддържа се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационното обжалване и това, че въззивното решение е „очевидно неправилно“. То се извежда от тезата на страната, че решението е „очевадно несправедливо“.
Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая касаторът не е обосновал наличието на основание по чл. 280, ал. 2, пред. 3 ГПК, а е дал собствена оценка за неправилност на въззивното решение, като несправедливо по своя резултат. Ето защо, следва да се приеме, че по така заявеното основание също не са налице предпоставки за достъп до касация.
В заключение, не се обосновава приложно поле на основания за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на делото ответниците по касационна жалба имат право на разноски за касационното производство. Макар да е направила изрично искане за присъждане на разноските в отговора на касационната жалба страната не е приложила договор за правна защита и съдействие, респ. друг документ, който да удостоверява извършения разход и неговия размер. Ето защо, поради отсъствието на такива данни разноски на ответниците по касация не следва да се присъждат.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4472/04.10.2018 г. по гр. д. № 626/2018 г. на Окръжен съд – Благоевград.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.