7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 433
С.,14.06.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести юни през две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1180/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение № 182 от 27.06.2011 г., постановено по в. гр. д. № 88/2011 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 72 от 05.10.2010 г. по гр. д. № 20/2010 г. на Русенски окръжен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от [фирма] против частен съдебен изпълнител Ц. Г. с рег. № 760 иск с правно основание чл.441 ГПК във вр. с чл.45 ЗЗД и чл.74 ЗЧСИ за заплащане на сумата 40 136.12 лв., претендирана като обезщетение за вреди от противоправно продължаване на изпълнителните действия срещу дружеството по изпълнително дело № 673/2007 г., от които 27 896.12 лв. – обезщетение за вреди от невъзможност дружеството да ползва по предназначение собствения си недвижим имот, обект на принудително изпълнение, евентуално – от пропускане на наемни вноски за имота, за периода 18.09.2008 г. – 20.10.2008 г., и 12 240 лв. – обезщетение за вреди от извършени разноски за охрана на имота през същия период, и са присъдени разноски на ответната страна в размер на 1 560 лв. Решенията са постановени при участие на Застрахователно акционерно дружество „А.” като трето лице – помагач на ответницата Ц. Г..
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и нарушения на закона. К. излага подробни съображения срещу решаващите изводи на въззивния съд за отсъствие на процесуално незаконосъобразни действия в хода на изпълнителното производство и на произлезли от тях вреди, пораждащи основание по чл.441 ГПК във вр. с чл.45 ЗЗД и чл.74 ЗЧСИ за ангажиране на имуществената отговорност на ответницата – частен съдебен изпълнител. Твърди, че решението е постановено в нарушение на чл.235 ГПК, тъй като не са обсъдени в съвкупност всички доказателства и не са преценени правилно релевантните за основателността на иска факти – че в качеството си на длъжник по изпълнението [фирма] е погасило дълга си към взискателя в пълния размер, отразен в изготвената за целта сметка, но въпреки това ответницата е продължила изпълнителните действия след датата на плащането, приемайки за дължими допълнително предявени от взискателя вземания за разноски, които не са удостоверени със списък по чл.80 ГПК и не са включени в сметката по чл.79 ЗЧСИ. Застъпва становище, че с плащането на сумата по първоначално изготвената сметка изпълнителното производство е прекратено по право, поради което счита за несъобразено с разпоредбите на чл.79 ГПК и чл.80 ГПК разбирането на въззивната инстанция за обвързаност на съдебния изпълнител от възражението на взискателя срещу прекратяването на изпълнителното дело поради наличие на вземания за разноски, невключени в сметката и неудостоверени със списък на разноските. В жалбата са наведени и доводи за необоснованост на изводите за липса на вреди, произлезли от продължилото в рамките на исковия период принудително изпълнение.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с материалноправни и процесуалноправни въпроси, формулирани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, във връзка с които се сочат всички възможни основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Ответницата по касация частен съдебен изпълнител /ЧСИ/ Ц. Г. – [населено място], не заявява становище в срока по чл.287 ГПК.
Третото лице – помагач [фирма] със седалище в [населено място], оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по съображения в писмен отговор.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете на [фирма] против ЧСИ Ц. Г., след като е анализирал в съвкупност събраните доказателства и в резултат на това е достигнал до извод, че не е осъществено предвиденото в чл.441 ГПК във вр. с чл.79 ЗЧСИ и чл.45 ЗЗД основание за носене на имуществена отговорност от ответницата за вреди, причинени на ищеца в качеството му на длъжник по изпълнително дело № 673/2007 г. като последица от продължаването на изпълнителните действия по делото за времето от 18.09.2008 г. до 20.10.2008 г.
От фактическа страна е прието за установено, че с извършено на 18.09.2008 г. плащане длъжникът [фирма] е погасил доброволно /чрез трето лице/ задължението си към взискателя [фирма] в размера, отразен в изготвената на 15.09.2008 г. от ЧСИ Ц. Г. сметка на дълга по изпълнително дело № 673/2007 г.; че след извършване на плащането частният съдебен изпълнител е спрял обявената публична продан, насочена върху недвижим имот на длъжника, и впоследствие е вдигнал наложената върху имота възбрана; че в деня на спиране на изпълнението взискателят е представил пред съдебния изпълнител доказателства за направени разноски по изпълнителното дело, невключени в изготвената сметка и невъзстановени от длъжника, и е възразил срещу прекратяването на изпълнителното производство преди тяхното заплащане; че съдебният изпълнител е съобразил възражението на взискателя и е предприел действия /назначаване на експертиза/ с цел да установи дали са останали непогасени задължения на длъжника във връзка с изпълнението; че на 20.10.2008 г. длъжникът е продал имота на [фирма]; че изпълнителното дело е прекратено с постановление от 21.04.2009 г. след окончателното изплащане на поисканите разноски.
Преценката на посочените правнорелевантни факти е мотивирала решаващия състав на Великотърновски апелативен съд да обоснове становище, че отказът на ответницата да приключи изпълнителното производството след извършеното на 18.09.2008 г. плащане не е процесуално незаконосъобразно действие по смисъла на чл.441 ГПК. Изложени са съображения, че по аргумент от чл.433, ал.1 ГПК прекратяването на изпълнителното производство предполага съгласие на взискателя или неоспорими категорични доказателства за цялостно погасяване на задълженията на длъжника, каквито в случая не са били налице предвид възникналия между страните спор за действителния размер на дълга към датата 18.09.2008 г. и изричното противопоставяне на взискателя срещу приключването на изпълнението. Въззивният състав е приел, че при направено от взискателя възражение и липса на яснота дали в сметката от 15.09.2008 г. са включени всички задължения на длъжника във връзка с изпълнението, ответницата не е имала законово основание да прекрати изпълнителното дело и законосъобразно е продължила да поддържа неговата висящност в периода 18.09.2008 г. – 20.10.2008 г.
Като самостоятелен мотив за неоснователност на исковите претенции въззивният съд е посочил липсата на произлезли за ищеца вреди от продължаването на изпълнителното производство в рамките на очертания с исковата молба период. По отношение на претенцията за сумата 12 240 лв. – възстановени на взискателя разноски за охрана на имота, е прието, че плащането й не може да се разглежда като вреда от действия или бездействия на ответницата, а е последица от поведението на самия ищец. Съдът се е позовал на приложения към изпълнителното дело протокол от 21.05.2008 г., с който съдебният изпълнител е предал имота за пазене на взискателя, след като е установил, че длъжникът не изпълнява задълженията си на пазач и имотът се намира в лошо състояние. Оттук е направил извод, че ищецът няма право да търси обезщетение за вреди от взискателя, доколкото сам се е поставил в положение да бъде заменен като пазач и именно това е наложило взискателят да заплаща средства на трето лице, за да охранява имота. Недължимостта на сумата 27 896.12 лв., претендирана като обезщетение за пропуснати ползи от имота, е аргументирана с показанията на разпитаните по делото свидетели, които са установили, че поради разграбването и лошото му състояние имотът е бил практически неизползваем по предназначението си – за винарска изба и промишлено изложение, и негоден за отдаване под наем. Въззивният състав е изразил разбиране, че след като състоянието на имота не е позволявало използването му, длъжникът не би могъл да пропусне ползи от невъзможността да си служи с него или да го отдава под наем за времето от 18.09.2008 г. до 20.10.2008 г. Наред с това е преценил, че след 18.09.2008 г., когато е спряно изпълнението върху имота и е вдигната наложената възбрана, ищецът по никакъв начин не е бил лишен от право да ползва и да се разпорежда с имота.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Първият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, посочен като релевантен за изхода на делото, е следва ли съдебният изпълнител да приложи разпоредбата на чл.433, ал.1, т.1 ГПК и да прекрати изпълнителното производство, съответно да приключи изпълнението, когато длъжникът погаси изцяло задължението си след започване на изпълнителното производство, въпреки изразеното от взискателя несъгласие с прекратяването. Идентични по съдържание са и други три въпроса, формулирани в отделен пункт на изложението : „При липса на изрична процесуална разпоредба в ГПК задължен ли е частният съдебен изпълнител да приключи изпълнението и да не извършва последващи изпълнителни действия, след като длъжникът е заплатил напълно сумите по делото, съгласно изготвената от него сметка; Представлява ли този факт /на плащането/ процесуална предпоставка за допустимост/недопустимост на производството при отпаднал правен интерес; Обусловено ли е прекратяването на производството в горепосочения случай от несъгласието на взискателя и приложим ли е в този случай чл.433 ГПК; Съществува ли разлика между „приключване и прекратяване” на изпълнителното производство поради плащане, настъпило след образуване на изпълнителното дело, и „прекратяване” по смисъла на чл.433 ГПК; Какъв акт следва да издаде съдебният изпълнител при приключване на изпълнението поради плащане след образуване на изпълнителното дело.”.
Настоящият състав на ВКС намира, че посочените въпроси са поставени некоректно от касатора и не са обуславящи за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд се е позовал на чл.433, ал.1 ГПК, за да аргументира становището, че прекратяването на изпълнителното производство предполага категорични доказателства, а не само твърдение на длъжника, за пълно погасяване на задълженията /в т. ч. и тези за такси и разноски/, предмет на принудително изпълнение, или съгласие на взискателя производството да бъде прекратено, независимо дали дългът е погасен окончателно. Изводът, че отказът за прекратяване на изпълнителното дело след извършеното на 18.09.2008 г. плащане не е процесуално незаконосъобразен, е обусловен от приетия за доказан факт, че с оглед искането на взискателя за възстановяване на направени във връзка с изпълнението допълнителни разноски не е съществувала безспорност за окончателното погасяване на дълга като основание за прекратяване на висящото изпълнително дело /независимо дали по право или с изричен акт на съдебния изпълнител/. При така възприетото разрешение тезата на касатора, че съдът е обвързал приключването на изпълнението единствено със съгласието на взискателя, без да зачете твърдяното от самия длъжник окончателно погасяване на целия дълг по изпълнението, не кореспондира с решаващите мотиви на въззивната инстанция, обусловили отхвърлянето на исковете по чл.441 ГПК във вр. с чл.74 ЗЧСИ. След като не са рефлектирали върху крайния изход на спора, посочените въпроси не отговарят на изискването на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да послужат като общо основание за достъп до касация, което прави безпредметно обсъждането на поддържаните по отношение на тях допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.2 ГПК /противоречие с практиката в Тълкувателно решение № 47 от 01.04.1965 г. по гр. д. № 23/1965 г. на ОСГК на ВС, решение по ч. гр. д. № 602/2009 г. на Пазарджишки окръжен съд, постановено в производство по чл.435 и сл. ГПК, и определение по ч. гр. д. № 911/2011 г. на Варненски окръжен съд, постановено по реда на чл.390 и сл. ГПК/ и чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Не попада в очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационния контрол и въпросът за обсъждането на приетите по делото доказателства от въззивния съд. В тази част на изложението касаторът е възпроизвел под формата на процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК релевираните в касационната жалба оплаквания за допуснати процесуални нарушения при обсъждането на доказателствата, тяхната преценка и възприемането на фактическата обстановка по делото от страна на решаващата въззивна инстанция. От мотивите към въззивното решение е видно, че Великотърновски апелативен съд се е произнесъл по спорния предмет на делото след цялостен анализ на всички относими доказателства и в зависимост от приетите за установени въз основа на тях правнорелевантни факти – така, както го задължава разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК. Несъгласието на касатора с възприетата фактическа обстановка по спора е ирелевантно за допустимостта на касационното обжалване от гледна точна на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Според изричните указания в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, ирелевантна за достъпа до касационно обжалване е и правилността на изводите, обусловени от преценката на фактите и на доказателствата. Поставеният въпрос е относим към правилността на въззивното решение, а не към решаващите правни изводи на съда по предмета на делото, и поради това по повод на него не може да се допусне касационно обжалване. Отсъствието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК освобождава настоящата инстанция от задължение да разглежда доводите на касатора за противоречие на въззивното решение с цитираната в изложението задължителна и константна практика на ВС и ВКС по приложението на разпоредбите на чл.188, ал.1 ГПК /отм./ и чл.235, ал.2 ГПК.
Релевантен за изхода на делото е въпросът за обвързаността на частния съдебен изпълнител от искането на взискателя за възлагане в тежест на длъжника на разноски по изпълнението, които не са заявени до изготвяне на сметката по чл.79 ЗЧСИ, не са включени в нея и са поискани след като длъжникът е заплатил изцяло отразения в съдържанието й размер на дълга. Независимо, че въззивният съд е приел за процесуално законосъобразно поддържането на висящността на изпълнителното производство след датата, на която ищецът – длъжник е погасил пълния размер на задължението си по изготвената при започване на изпълнението сметка, във връзка с допълнително поискани от взискателя разноски, по така поставения правен въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване. Отхвърлянето на предявените от касатора искове не е обусловено само от преценката за процесуална законосъобразност в поведението на ответницата – частен съдебен изпълнител за времето след 18.09.2008 г. до края на исковия период – 20.10.2008 г., а и от друг самостоятелен решаващ извод – че продължаването на изпълнителното производство след датата 18.09.2008 г. не е довело до настъпване на вреди за касатора в качеството му на длъжник по изпълнителното дело. При този извод, дори да се допусне касационно обжалване по въпроса за съответствието на извършените от ответницата действия с процесуалния закон, изходът на спора няма да бъде променен поради отсъствие на елемент от фактическия състав на отговорността по чл.441 ГПК във вр. с чл.79 ЗЧСИ – произлязла за длъжника вреда от поддържане на висящността на изпълнителното производство в периода 18.09.2008 г. – 20.10.2008 г.
Всички останали въпроси, формулирани в п.5 – п.10 на стр.4 и 5 от изложението, са свързани с конкретни факти по делото, на базата на които въззивният съд е формирал изводите си за отсъствие на претърпени от длъжника вреди от действията на ответницата. Поради обусловеността им от възприемането на фактите, а не от прилагането на конкретни правни норми, тези въпроси не могат да се подведат под хипотезата на чл.280, ал.1 ГПК и да се определят като релевантни за изхода на делото в смисъла, изяснен с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Същевременно, доколкото не са свързани с решаващата правораздавателна дейност на съда по прилагане на закона, същите няма как да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, за да е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Предвид изложените съображения, не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 88/2011 г. на Великотърновски апелативен съд
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 182 от 27.06.2011 г., постановено по в. гр. д. № 88/2011 г. на Великотърновски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :