О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 433
Гр.София, 01.07.2009 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и трети юни през две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Дария Проданова
Тотка Калчева
при секретаря …………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 331 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “Б”А. , гр. С. срещу решение № 297/24.11.1008г., постановено по гр.д. № 454/02г. от Великотърновския апелативен съд, с което е оставено в сила решение № 235/22.11.1999г. по гр.д. № 165/98г. на Габровския окръжен съд. С това решение са отхвърлени предявените от касатора против “Е”А. , гр. С. иск с правно основание чл.108 ЗС и иск за заплащане на обезщетение в размер на 200000 лв. за ползване на лизинговия обект по договор за сублизинг № 87141-62/31.12.1987г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на нормата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Ответникът “Е”А. оспорва жалбата и наличието на изложените основания за допускане на касационното обжалване. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният Великотърновски апелативен съд е приел, че ищецът “Б”А. основава претенцията си за предаване на държането на лизинговия обект “Технологична линия за изтегляне на кабели” на сключения между СД “Б” и завод “Н” /сега “Е”АД/ договор за сублизинг от 31.12.1987г., споразумителен протокол от 07.11.1991г. и анекс към него от 26.05.1992г. Правните доводи на ищеца, че е собственик на вещта, са изградени на база на твърденията му, че е правоприемник на СД “Б”, както и на договори за извършени цесии. Решаващите мотиви на инстанцията по същество за липсата на правоприемство са, че С. дружество “Б” е създадено през 1986г. като дружество с държавно участие и преобразуването му в държавна фирма е следвало да стане с акт на Министерския съвет или на съответния ресорен министър, каквито документи не са представени по делото. Решението на О. събрание на акционерите – учредители на “Б”А. , с което новоучреденото дружество е провъзгласено за правоприемник на СД “Б”, е представено по делото като ксерокопие и е оспорено от ответника, а оригинал на същото не се намира по фирменото делото за регистрация, поради което не е прието за документ, установяващ твърдяния от ищеца факт. Апелативният съд е проследил поредността на сключените лизингови договори и договори за цесия и е приел, че са цедирани вземания, които произтичат от лизингов договор № 22 от 1987г., сключен на база на Г. споразумение за лизинг между Д лизинг Г. и СД “Б” и касаят отношенията между тези два субекта, но не легитимират “Б”А. като собственик на оборудването, предоставено на ответника по силата на договор за сублизинг от 31.12.1987г. С цедираното по договор от 16.04.1993г. вземане на “Б” А. в размер на дължимите от СД “Б” вноски, ищецът не е придобил качеството на страна по сублизинговия договор и респ. ответникът – на страна по лизинговия договор № 22/87г., вземанията по който са цедирани.
Според касатора е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като същият твърди, че по делото е доказано, че е придобил собствеността върху процесното оборудване по договор за цесия, съгласно който цесионерът придобива и правото на собственост върху лизинговите обекти. Поддържа, че въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл.20 ЗЗД, предписваща, че действието на договорите следва да се тълкува с оглед на действителната воля на страните, а не само съгласно наименованието им. Сочи решения на ВКС по тълкуване на “договори за цесия относно лизингови договори”. Касаторът въвежда като въпрос, решаван противоречиво от съдилищата, и този за начина на установяване на правоприемството между СД “Б” и “Б” А. – следва ли да имат акт на МС за регистрирането на фирмата или е достатъчно съгласието на съдружниците, които били отделни от държавата юридически лица.
Настоящият състав на Първо отделение на Търговската колегия на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на акта на въззивния съд.
Допустимостта на касационното обжалване е визирана от законодателя в нормата на чл.280, ал.1 ГПК и предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Материалноправният или процесуалноправен въпрос е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка. В този смисъл, твърдяната неправилност на решението не би могла да аргументира наличието на основанията за касационно обжалване, ако същата се изразява в необоснованост на въззивния акт, при която са опорочени фактическите констатации на съда и въз основа на тях е приложен материалният закон.
В случая, касаторът не е формулирал материалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който да е решен в противоречие с практиката на ВКС. Бланкетното възпроизвеждане на текста на чл.280, ал.1, т.1 ГПК не се квалифицира като основание за касационно обжалване съобразно законодателното разрешение за факултативност на касационния контрол с оглед на функциите на ВКС като инстанция по проверка за правилното прилагане на правото, а не фактите по конкретния спор.
Изложените от касатора оплаквания в жалбата не биха могли да се определят като твърдения за произнасяне по правни въпроси, тъй като същите се отнасят до възприетата от въззивния съд фактическа обстановка и до формиране на изводите му след тълкуване на клаузите на сключените договори. В частта за правоприемството в цитираните други актове на ВКС са приети разрешения с оглед на доказателствата по конкретните дела и въведените доводи на страните. Противоречието произтича от различната оценка на приетите за доказани факти и обстоятелства, а не от различното решаване на конкретен правен въпрос.
Касаторът възпроизвежда изцяло касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и като основания и по чл.280, ал.1 ГПК, поради което изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, въпреки посочената съдебна практика, се явява бланкетно. Доводите за неправилност на решението не подлежат на преценка по реда на чл.288 ГПК.
Ответникът претендира разноски, но не е представил доказателства за направени такива, поради което суми по чл.81 ГПК не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 297/24.11.1008г., постановено по гр.д. № 454/02г. от Великотърновския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.