4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 435
С., 14.06.2012 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и трети май две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 907/2011 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на Ж. К. Ж. от [населено място] и [фирма], [населено място] срещу решение № 474 от 19.05.2011 г. по в. т. д. № 489/2011г. на Варненски окръжен съд в частта, с която, след отмяна на постановеното от Варненски районен съд решение № 4535 от 23.12.2010 г. по гр. д. № 7686/2009 г., е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу Ж. К. Ж. от [населено място] и [фирма], [населено място] частичен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 20 000 лв., представляваща част от обезщетение за забава върху сумата 108 243.80 лв. за периода от 22.07.2006 г. до 29.06.2009 г., цялото в размер на 48 047.40 лв., като в полза на ищеца са присъдени и разноски за производството в размер на 1 253.50 лв.
Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон. Изразяват несъгласие с извода на съда, че претендираното обезщетение за забава в размер на законната лихва върху дължимата на ищеца [фирма], [населено място] главница 108 243.80 лв., присъдена с влязло в сила решение по т. д. № 421/2006 г. на Варненски окръжен съд, е погасено само за периода от 18.05.2006 г. до 21.07.2006 г., а не за целия исков период от 18.05.2006 г. до 29.06.2009 г., когато е извършено плащане на главницата. Според касаторите, неправилността на обжалвания акт произтича от неприлагане разпоредбата на чл. 119 ЗЗД, съгласно която с погасяване на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла.
Именно с материалноправния въпрос – дали с погасяване на главното вземане се погасява и акцесорното спрямо него вземане за лихва – е обосновано допускането на касационно обжалване, като по отношение на него се поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС: решение № 1299 от 21.01.2009 г. по гр. д. № 5309/2007 г. на V г. о.; решение № 674 от 24.09.2009 г. по гр. д. № 1210/2008 г. на ІV г. о.; решение № 202 от 16.12.2009 г. по т. д. № 292/2009 г. на ІІ т. о. и решение № 54 от 13.02.2009 г. по гр. д. № 5927/2007 г. на І г. о.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационната жалба поради отсъствие на предпоставките по чл. 280 ГПК, в т. ч. и поради обстоятелството, че доводът на касаторите за приложимост на чл. 119 ЗЗД е направен едва с касационната жалба. Подробни съображения за недопускане на касационното обжалване и за неоснователността на касационната жалба са развити в писмен отговор от 25.08.2011 г., към който е приложена и практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени частично първоинстанционното решение и да уважи предявения от [фирма], [населено място] срещу Ж. К. Ж. от [населено място] и [фирма], [населено място] частичен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 20 000 лв., въззивният съд е приел, че претенцията на ищеца е основателна, тъй като [фирма], [населено място] е изпаднал в забава за плащане на дължимата от него на [фирма] на основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД и присъдена с влязло в сила решение по гр. д. № 421/2006 г. на Варненски окръжен съд сума 108 243.80 лв. Пасивната материалноправна легитимация на ответниците по иска за солидарното им осъждане е обоснована с разпоредбата на чл. 15 ТЗ, предвид извършеното прехвърляне на търговското предприятие на [фирма], [населено място] на ответника [фирма], [населено място]. Решаващият състав е преценил, че забавата за плащане на сумата 108 243.80 лв. е настъпила на датата 18.05.2006 г. – със завеждането на исковата молба, по която е образувано гр. д. № 421/2006 г. на Варненски окръжен съд, приключило с постановяване на влязлото в сила осъдително решение, а не на приетата от първата инстанция дата 27.04.2006 г. С оглед на това и по съображения, че обезщетението в размер на законната лихва не е еднократно, а се дължи за всеки изминал ден забава и че в случая забавата е продължила до 29.06.2009 г., когато главницата е платена, въззивният съд е счел направеното от ответниците възражение за давност за основателно само за периода от 18.05.2006 г. до 21.07.2006 г., т. е. до датата, предхождаща 3-годишен период преди завеждане на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като за останалата част от исковия период – от 22.07.2006 г. до датата на плащането на главното вземане 29.06.2009 г. – възражението за давност по чл. 111, б. „в” ЗЗД е неоснователно.
С оглед мотивите на атакуваното решение, настоящият състав намира, че същото не следва да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като по отношение на поставения въпрос не е изпълнено общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК – въпросът да е обуславящ изхода на правния спор. В хода на производството пред инстанциите по същество ответниците изобщо не са заявили довод за недължимост на претендираната сума поради погасяването й на основание чл. 119 ЗЗД, а защитната им позиция се е изчерпвала само с възражение за погасяване на вземането по давност на основание чл. 111, б. „в” ЗЗД – този довод е релевиран едва в касационната жалба. Следователно, доколкото не е бил предмет на спора, въззивното решение не съдържа произнасяне по въпроса за приложимостта на чл. 119 ЗЗД, нито за съда е съществувало задължение да го обсъжда. Оттук и изводът, че този въпрос не може да обуслови допускане на касационното обжалване и поради това не следва да бъде преценявано и заявеното по отношение на него основание по чл. 280, ал 1, т. 2 ГПК.
Независимо от горното, следва да ес отбележи, че твърдяното от касаторите основание не е налице. Въпросът е решен от въззивния съд в съответствие с формираната по реда на чл. 290 ГПК и имаща задължителен за съдилищата характер съдебна практика /съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/, обективирана в представените с отговора на ответника решение № 38 от 23.02.2011 г. по гр. д. № 276/2010 г. на ВКС, І г. о. и решение № 24 от 17.02.2009 г. по гр. д. № 574/2008 г. на І т. о., съгласно които: Вземането за лихви възниква от момента на изискуемостта на главното вземане и се погасява с погасяване на главното вземане; чл. 119 ЗЗД има предвид погасяване по давност на главницата, в какъвто случай страната не може да осъществява чрез иск своето вземане; когато вземането е погасено чрез плащане, вземането за лихва се погасява за в бъдеще. Поради наличието на цитираната задължителна практика, ирелевантна се явява посочената от касаторите практика по реда на отменения ГПК, а що се отнася до решение № 202 от 16.12.2009 г. по т. д. № 292/2009 г. на ІІ т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, същото не касае заявения въпрос.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 474 от 19.05.2011 г. по в. т. д. № 489/2011г. на Варненски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: