2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 436
София, 04.05.2016.г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 12 април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева
разгледа докладваното от съдията Ц. Георгиева
дело №1540/2016 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. И. У., подадена от пълномощника му адв. Г. Ч., против въззивното решение на Софийски градски съд, ВО, ІІ-А с-в, № 8301 от 02.12.2015г. по в.гр.д. № 11675/2015г., с което е потвърдено решението на Софийски районен съд, 64 гр. с-в, № ІІ-64-37 от 07.05.2015 г. по гр. д. № 46 811/2013г., с което е осъден А. И. У. да заплати на [фирма] [населено място] сумата 901,32 лв. обезщетение на основание чл. 221, ал. 2 КТ и е отхвърлен насрещният му иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна на наложено му дисциплинарно наказание.
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ВКС съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен насрещният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, предявен от А. И. У. против [фирма], въззивният съд е приел, че е установено отсъствието от работа на ищеца У. на 26 и 27.06.2013г. Този факт не се оспорва от него в обяснениято по чл.193 от КТ и в отговора на исковата молба, изрично се признава в с. з. на 25.02.2015г. /че след предоставянето на молба за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие не е ходил повече на работа/, установен е от представения КП от 28.06.2013г и от разпита на свидетелите Н. и Д.. С оглед на тези доказателства съдът е приел, че ищецът е осъществил дисциплинарния състав на чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ, за което му е наложено дисциплинарното наказание „уволнение”. Работодателят не е взел становище по отправеното до него искане по реда на чл. 325, т. 1 КТ, поради което приложение намира разпоредбата на чл. 325, ал. 1, т. 1, изр. последно КТ – липсата на отговор от страна на адресата /в случая работодателя/, се счита за неприемане на предложението. Неправилно работникът счита, че работодателят е длъжен да вземе становище по уведомлението за прекратяване на договора между страните по взаимно съгласие. Такова задължение за адресата на предложението не съществува, липсва законова санкция за недаване на отговор на предложението. Нещо повече – законът приравнява невземането на становище на липса на съгласие по направеното предложение. Отправянето на предложение за прекратяване на трудовите правоотношения между страните по взаимно съгласие не освобождава работника от задължението да спазва трудова дисциплина. За неоснователно е приел и позоваването на У. на обстоятелството, че по реда на чл. 71 КТ договорът между страните може да се прекрати без предизвестие и от него. В трудовия договор от 04.06.2013г изрично е посочено, че клаузата за изпитване е договорена в полза на работодателя, следователно само негово е правото да прекрати трудовата връзка по реда на чл. 71 КТ. По изложените съображения съдът е приел за основателен искът на работодателя за дължимо от дисциплинарно уволнения работник обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ, в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието.
Касаторът А. И. У., моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение поради противоречие на въззивното решение на практиката на ВКС по този вид дела. Прилага решение № 534/02г. ІІІ г.о. ВКС; решение № 425/99г. ІІІ г.о. ВКС; решение № 306/98г. ІІІ г.о. ВКС; решение № 981/94г. ІІІ г.о. ВС и решение № 66/97г. ІІІ г.о. На следващо място моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: Съществува ли противоречие между приетите по делото доказателства, мотивите и диспозитива на решението; законосъобразно ли е извършено дисциплинарното уволнение при наличието на договор със срок за изпитване и подадена молба, на която не е даден отговор; Защо при подадена молба от 25.06.2013г. от работника, заповедта за дисциплинарно уволнение е издадена на 11.07.13г., а отговор на молбата не е даден в седмичен срок, законосъобразни ли са действията на работодателя; Правилно и законосъобразно ли е постъпил работодателят като умишлено е изчакал да изтече 7-дневния срок за отговор на отправеното му предложение и едва тогава е предприел действия по налагане на дисциплинарно наказание; Не е ли това способ за заобикаляне на закона; Имат ли оторизация да извършват действия, свързани с компетентността на „завеждащ личен състав” лицата, които по договор нямат вменени такива задължения /касае лицата, подписали протокола за отсъствието на У./; Тези действия правилни и законосъобразни ли са след като са извършени от неоторизирани лица; Следва ли да се кредитират показанията на свидетели, разпитани в присъствието на работодателя, който суфлира; Присъствието на работодателя в съдебната зала по време на разпита и словесната му намеса опорочава ли разпита и каква е правната валидност на тези показания.
ВКС намира, че въззивното решение не е постановено в противоречие с приложената съдебна практика. С представените решение № 534/02г. ІІІ г.о. ВКС и решение № 425/99г. ІІІ г.о. ВКС е прието, че „трудовото правоотношение със срок за изпитване може да се прекрати от страната, в чийто интерес е уговорен срокът, по всяко време на изпълнението му, до окончателното приемане на работа, на основание чл. 71, ал. 1 КТ”. Това обаче не означава, че трудов договор със срок за изпитване не може да се прекрати на друго основание. Съгласно чл. 70, ал. 3 КТ през време на изпитването страните имат всички права и задължения както при окончателен трудов договор. Решение № 306/98г. ІІІ г.о. ВКС е по прилагането на чл. 195, ал. 1 КТ, какъвто довод не е въведен в предмета на делото и съдът не е изложил мотиви в тази насока. Решение № 981/94г. ІІІ г.о. ВС е по прилагането на чл. 326 КТ – едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от работника/служителя с предизвестие, което също не е предмет на настоящото дело. Решението е неприложимо към настоящия казус, тъй като хипотезата на чл. 326, ал. 1 КТ не е сходна с тази на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. В първия случай трудовото правоотношение се прекратява с едностранно писмено волеизявление, а във втория случай е необходимо да се постигне съгласие между страните за прекратяване на трудовоправната връзка. С последното от приложените решения – № 66/97г. ІІІ г.о. е прието, че несъответствието между фактическите и правни основания за уволнението обуславя неговата незаконност. Доводи за такова несъответствие не са въведени от страните по делото, поради което този въпрос не е предмет на делото.
Част от поставените въпроси не са правни, доколкото касаят обсъждане на доказателствата по делото или са извън предмета му /защо при подадена молба от 25.06.2013г. от работника, заповедта за дисциплинарно уволнение е издадена на 11.07.13г., а отговор на молбата не е даден в седмичен срок; правилно и законосъобразно ли е постъпил работодателят като умишлено е изчакал да изтече 7-дневния срок за отговор на отправеното му предложение и едва тогава е предприел действия по налагане на дисциплинарно наказание; имат ли оторизация да извършват действия, свързани с компетентността на „завеждащ личен състав” лицата, които по договор нямат вменени такива; тези действия правилни и законосъобразни ли са след като са извършени от неоторизирани лица/. Поставените правни въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въззивният съд е отговорил на въпроса за правомощията на работодателя при трудов договор със срок за изпитване при точно прилагане на разпоредбата на чл. 70, ал. 3 КТ. Както бе посочено по-горе през време на изпитването страните имат всички права и задължения както при окончателен трудов договор, включително и да прекратят трудовото правоотношение на някое от виновните или безвиновни основания по КТ. Относно присъствието на работодателя в съдебно заседание приложими са правилата на ГПК за разглеждане на делата, включително чл. 141, ал. 4 ГПК за временно отстраняване на страната от съдебната зала при нарушаване на реда, която разпоредба съдът не е намерил основание да приложи. Доколко свидетелските показания са повлияни от присъствието на работодателя е въпрос на преценка на доказателства, но по правнорелевантните обстоятелства, за които са разпитвани свидетелите /отсъствието от работа/ страните по делото не са имали спор.
По изложените съображения не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд, ВО, ІІ-А с-в, № 8301 от 02.12.2015г. по в.гр.д. № 11675/2015г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
Председател:
Членове: