О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 437
гр. София, 19.07.2017год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 827 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], чрез пълномощника адв. С. Х. срещу решение № 1935/18.10.2016г. по в.т.д.№ 3129/16г. на Софийски апелативен съд,ТО, 9-ти състав, с което е потвърдено решение № 4709/01.07.2015г. по т.д. № 10427/14г. на Софийски градски съд, I-21с-в в частта, с която е отхвърлен искът по чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.538, ал.1 ТЗ на касатора срещу П. И. М. за разликата над 9 833,34 евро до пълния предявен размер от 112 000 евро, ведно със законната лихва върху тази разлика за периода 19.12.2013г. до изплащане на сумата, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417, т.9 ГПК по ч.гр.д. № 53629/2013г. по описа на СРС, 78 с-в.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касацията П. И. М. оспорва в писмения си отговор основателността на касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в полза на касатора е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК. След подадено възражение от длъжника е бил предявен иск с правно осн. чл.422 ГПК. Първоначално в исковата молба касаторът е обосновал връзка между процесния запис на заповед със съществуващо между страните каузално правоотношение – договор за строителство от 09.08.2007г., по който дружеството е изпълнило своето задължение за извършване на възложените СМР, а ответникът – възложител е останал задължен за заплащане на възнаграждение за същите работи. САС е счел, че с отговора на исковата молба ответникът е направил възражения, че процесният запис на заповед е бил издаден в обезпечение на друго каузално правоотношение– договор за заем, сключен между касатора като заемодател и [фирма] с едноличен собственик на капитала ответника П.М. като заемополучател, по който договор изрично е предвидено като обезпечение на дълга / главница и лихва/ издаване от физическото лице П.М. на запис на заповед, както и че длъжникът е изплатил главницата по договора за заем. В допълнителната искова молба касаторът е възразил, че всички съществуващи между него и ответника правоотношения – вкл. и тези по друг договор за строителство и други три договора за заем със заемополучатели свързани с П.М. дружества, са били обезпечени със записа на заповед. При така въведените доводи на страните въззивният съд е приел, че липсва спор относно действителността на записа на заповед от външна страна и е изследвал съществуването на каузалните правоотношения, погасяването на задълженията по тях, както и връзката на всяко едно от тези правоотношения с издадения запис на заповед. САС е намерил, че касаторът не е доказал съществуването на връзка между договора за строителство от 2007г. и ценната книга, а такава се установява категорично от доказателствата по отношение на договора за заем с [фирма] . Изводите на съда почиват на доводи, че издаването на записа на заповед изрично е било предвидено в договора за заем от 08.11.2012г., съвпадащ с датата на издаване на менителничния ефект и при точно покриване на размера на вземането за главница и лихви по договора и по записа на заповед. Развити са били съображения за липса на изрична уговорка за обезпечаване на вземането за извършени СМР в договора от 2007г. със запис на заповед, за неустановяване от показанията на свидетелите на релевантни факти, които да докажат твърдяната от касатора връзка между договора за строителство и ценната книга, както и за значително несъответствие в сумите дължими като възнаграждение – главница и неустойка за забава, дори и вместо неустойка – законна лихва за забава, по договора за строителство и сумата по записа на заповед. За ирелеватно към доказване на твърдяната връзка въззивният съд е намерил обстоятелството по коя точно сметка [фирма] е погасило задължението си за главница спрямо касатора по договор за заем от 08.11.2012г. По отношение възраженията на касатора във връзка с предявяването на записа на заповед въззивният съд е намерил, че положеният от ответника подпис върху записа на заповед на датата на предявяване на ценната книга единствено удостоверява, че тя му е била предявена в посочения момент, и това волеизвяление не може да бъде тълкувано в смисъл, че издателят признава съществуването на дълга по ценната книга към датата на предявяването й. Предвид изложеното САС е заключил, че искът по чл.422 ГПК е частично основателен / за частта на неплатената по договора за заем лихва/, а в останалата част подлежи на отхвърляне.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ Възможно ли е един запис на заповед да обезпечава изпълнението по множество каузални сделки, сключени между издателя и поемателя? Ако записът на заповед обезпечава изпълнението по два договора и задълженията по единия от тях са изпълнени, възможно ли е да съществува самостоятелна връзка между записа на заповед и неизпълнения договор?; 2/ Представлява ли подписът на длъжника към момента на предявяване на записа на заповед потвърждаване на факта, че той дължи по този запис на заповед към момента на предявяването му? Като допълнителни основания за допускане на касационно обжалване и по двата въпроса са въведени тези по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК поради противоречие на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и ТР №1/28.12.2005г. по т.д. № 1/2004г. на ОСТК на ВКС и тъй като въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Настоящата инстанция намира, че произнасянето на въззивния съд по първия формулиран въпрос не е обусловило крайното правно решение по спора. САС не е изключил възможността един запис на заповед да обезпечава задълженията по няколко каузални правоотношения. Според конкретните доводи на страните в случая въззивната инстанция след изследване дали съществува връзка между наведените от всяка страна правоотношения и записа на заповед е заключила, че е доказана такава само с едно от каузалните правоотношения – договор за заем, по който главницата е била погасена чрез плащане. Счел е за недоказана връзката между твърдените от касатора правоотношения и ценната книга. Така даденото разрешение не се явява в противоречие с разясненията в т.17 от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, според които, ако страните спорят относно конкретното каузално правоотношение и връзката му с издадената ценна книга, като сочат различни каузални правоотношения, по повод и във връзка с които е издаден записа на заповед, съдът обсъжда в мотивите на решението този въпрос. При доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя от страните е въведено в делото, съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения запис на заповед. Въпросът дали от конкретните доказателства следват направените в решението фактически изводи сочи на оплакване за необоснованост на обжалваното решение, което не попада в предметния обхват на произнасянето на ВКС по реда на чл.288 ГПК.
Даденото разрешение по втори въпрос макар и да е обусловило произнасянето по спора от решаващият съд, не е в противоречие с ТР №1/2005г. на ОСТК на ВКС. В цитираната задължителна практика не е прието, че удостоверителното изявление на издателя на записа на заповед, че му е бил предявен същия на посочената дата, включва и признание, че сумата по ценната книга е дължима. Съгласно т.3 на ТР № 1/28.12.2005г. на ОСТК на ВКС, за да е налице подлежащо на изпълнение вземане, не е необходимо предявяването на записа на заповед за плащане / извън хипотезите на падеж „ на предявяване“/. По своята правна същност предявяването на записа на заповед за плащане представлява покана за изпълнение на менителничното задължение, явява се предпоставка само за поставянето на длъжника в забава и представлява необходимото съдействие от кредитора за изпълнение на задължението. В този смисъл, непредявеният за плащане заповед на заповед е редовен от външна страна. Отказът на издателя на записа на заповед да удостовери, че документът му е предявен, да постави дата и да се подпише, както и укриването на издателя се удостоверяват чрез протест.
Следователно с посоченото ТР е прието, че подписвайки се под текста за предявяването, издателят признава факта на предявяване и датата на същото. Аналогично разрешение е дадено и с постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 163/25.02.2016г. по т.д. № 2335/2014г. на ВКС, II т.о. Прието е, че предявяването на записа на заповед може да бъде извършено и установено по различни начини: лично чрез представяне на записа на заповед на издателя; издателят може да приеме записа на заповед за плащане, като напише върху него, че е приет или друга равнозначна дума; издателят може да плати веднага при предявяване и да поиска от поемателя или джиратаря да му предаде записа на заповед и да отбележи върху него, че е платен; отказът на издателя да удостовери, че записът на заповед му е предявен и да постави дата на предявяването, както и укриването на същия могат да бъдат удостоверени чрез извършване на протест, а при клауза в записа на заповед „без протест“, „без разноски“ или друг равнозначен израз, тези обстоятелства могат да се удостоверят и с нотариална покана.
Въззивният съд е произнесъл решението си в изложения по-горе смисъл.
Следователно не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на САС.
Ответникът не е поискал присъждане на разноски.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1935/18.10.2016г. по в.т.д.№ 3129/16г. на Софийски апелативен съд,ТО, 9-ти състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: