О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 438
[населено място], 19.07.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 642 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], чрез процесуални си представител адв. Г.А. срещу решение № 2432/19.12.2016г. по в.гр.д. № 3779/2016г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав, с което след отмяна на решение от 22.06.2016г. по гр.д. № 996/2015г. на СГС, ТО, VI-9 състав касаторът e осъден да заплати на [фирма] сумата от 300 677,65 лв. с ДДС, представляваща платена цена за достъп до електроразпределителната мрежа за периода 18.09.2012г. – 30.09.2013г., заплатена на отпаднало основание – отменено от ВАС решение на КЕВР № Ц-33/14.09.2012г., ведно със законната лихва върху главницата от 19.02.2015г. до окончателното й изплащане; както и сумата от 9 322,16 лв., представляваща мораторна лихва върху сумата от 237 465,16 лв., считано от 01.10.2014г. до 19.02.2015г.
Касаторът поддържа, че решението е недопустимо, евен. неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [фирма] с писмения си отговор оспорва основателността на същата. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните на 07.01.2010г. е бил сключен договор за присъединяване на обект на производител на електрическа енергия към електроразпределителната мрежа на касатора и договор от 25.08.2011г. за използване на разпределителната мрежа от производителя за осигуряване на достъп до мрежата и пренос през нея на количествата електроенергия, произведена от съоръженията на производителя. В чл.24 от договора за използване на разпределителната мрежа е било предвидено производителят да заплаща на разпределителното предприятие цена за извършения пренос на произведената електрическа енергия от възобновяеми източници. [фирма] е сключил на 01.12.2010г. и договор за изкупуване на електрическа енергия. С Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР е била определена, считано от 18.09.2012г. временна цена за достъп в размер за процесната фотоволтаична централа на 139,82лв./Мвтч без ДДС. Посоченото решение като индивидуален административен акт е било отменено с влязло в сила решение на ВАС. За периода на действие на акта на Д. – 18.09.2012г.-30.09.2013г., производителят е заплатил на касатора сумата от 300 677,65лв. – цена за достъп на ФтЕЦ, и е издадел 13 бр. фактури. За връщане на платената сума производителят е отправил покана до касатора, която е била получена от последния на 09.09.2014г., а даденият срок за изпълнение на задължението е изтекъл на 30.09.2014г. При тази фактическа установеност въззивният съд е счел, че изискуемостта на временна цена за достъп настъпва при осъществяване на елементите на сложен фактически състав, в който се включва частноправен елемент – договор за достъп и административноправен елемент – решение на ДКЕВР за определяне цена за достъп, временна или окончателна.
На осн.чл.30, ал.1, т.13 ЗЕ САС е приел, че дължимите цени за предоставените от електроразпределителните дружества услуги подлежат на административно регулиране единствено от ДКЕВР. Следователно съгласуването на цената е изключено от договорната свобода на страните по нормативен ред, поради което решаващият съд е направил извод, че чл.326, ал.2 ТЗ не намира приложение. Заключил е, че при липсата на административноправен елемент от посочения по-горе фактически състав отсъства валидно определена цена за тази услуга. С отмяната на решението на ДКЕВР за определяне на временна цена за достъп отпадат с обратна сила правните последици на посочения индивидуален административен акт, т.е. основанието, на което касаторът е получил исковата сума, формирана като сбор от плащанията по процесните фактури. За неоснователно е било преценено възражението на касатора, почиващо на периодичния характер на договора. САС е намерил, че обратно действие има само решението на ВАС за отмяна на решението на ДКЕВР и не се касае до разваляне на договорна връзка, а до отпадане на елемент от фактическия състав. До неговото завършване с издаване на ново решение на КЕВР не е налице основание за плащане на временна цена за достъп, а заплатената въз основа на отменения индивидуален административен акт подлежи на връщане. Предвид изложеното САС е уважил исковете с правно осн.чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните групи въпроси:
1.1. Приложими ли са правилата на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета към актовете на ДКЕВР по чл. 36а, ал. 2 от ЗЕ за определяне на цената за достъп за производителите на електроенергия от ВЕИ до електропреносната и електроразпределителната мрежа на територията на Република България?; 1.2. Следва ли чл. 16, параграф 3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директиви 2001/77/ЕО и 2003/З0/Е0 да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, § 4 от същата Директива?; 1.3. Допустимо ли е при отсъствие на нормативен акт на вътрешното право, който да допуска изрично приложението на чл. 16, §4 на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета на територията на Република България, подобен правен резултат да се постига с 1) индивидуален административен акт на ДКЕВР или 2) отсъствието на такъв акт?;
2.1. Допустимо ли е въззивният съд, който е констатирал неправилна правна квалификация на първоинстанционния съд, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, да откаже да оповести констатацията си на страните и да им даде възможност в състезателна процедура да упражнят правото си на ефективни правни средства?; 2.2. Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив процес, закрепени в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание?; 3.1. Допустимо ли е съдът да се позовава на казуални разрешения на ВКС, постановени в решения на ВКС по чл. 290 ГПК, по въпроси, стоящи вън от конкретния правен въпрос, за който е допуснато касационното производство по реда на чл. 288 ГПК?; 3.2. Допустимо ли е да се формира задължително тълкуване по въпрос, който е различен от „темпоралното действие на отмяната на индивидуалния административен акт“?; 3.3. Задължително ли е за съда тълкуването на цитираните съдебни решения, относимо към приложение на чл. 195 АПК по аргумент за противното към процесните правоотношения?; 3.4. Задължително ли е тълкуването на съда в цитираните съдебни решения по отношение на правното значение на допуснатото по закон предварително изпълнение на индивидуален административен акт, което се явява законно изпълнително основание по смисъла на чл. 268 АПК?;
4.1. Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл. 47, ал. 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, постановен по конкретно дело от Върховния касационен съд: който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по-специално разпоредбата на чл. 16, пар. 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от Харата на основните права на ЕС и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС, е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?; 4.2. Допуска ли общностното право, и по-специално принципът на ефективност в прилагането на правото на ЕС, съществуването на разпоредба като чл. 290 ГПК, така, както е тълкуван от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъпа на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа?; 5.Следва ли чл. 17, § 1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?; 6.1. Определената от административния орган регулирана пределна цена на мрежовата услуга „достъп до електроразпределителната мрежа“ за производителите на електроенергия ограничава ли страните по договора за мрежова услуга да уговарят като цена всяка стойност, намираща се в границите на пределната цена?; 6.2.Може ли задължение за плащане по договор за достъп до електропреносна или електроразпределителна мрежа да има и друг, недоговорен източник (сложен фактически състав от договор или нещо друго или само смесен фактически състав) и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане – договорът или юридическите факти с недоговорен произход ?; 6.3.Различава ли се основанието за плащане по двустранен възмезден договор от основанието на договора и ако се отличава, коя е правната норма, която регулира съществуването на такова отличие, какви са нейните хипотеза, диспозиция и правни последици ?;
7.1. Допустимо ли е реализиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорноустановени парични задължения до датата на отпадане на основанието ?; 7.2. Представлява ли предварителното изпълнение, допуснато от закона за изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки ?; 7.3. Следва ли правото на ЕС, и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата ?; 7.4. Следва ли допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени на достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, да породи оправдано правно очакване у оператор на еректроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?; 8. Отпадането на съществен елемент от договора за предоставяне на мрежова услуга поради отмяна с обратна сила на административния акт, който го определя, има ли правното действие на а/ акт равнозначен на унищожаване или разваляне на договора или б/ произвежда правното действие на незавършен фактически състав на договора ?; 9.1. Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи приложимата материалноправна норма, от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти ?;
9.2. Допустимо ли е съдът да не изпълни задълженията си да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, аргументите и доводите на страните във въззивната инстанция, както и да не обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор ?; 9.3. Допустимо ли е съдът да откаже изрично да разгледа и обсъди доводите на страните на основание задължителна съдебна практика по сходни казуси, която изключва възможността да бъде променен окончателният правен извод?; 10.1. Допустимо ли е съдът да откаже да се съобрази с качеството на субекта (търговец) и да откаже да приложи правилата на втория квалифициращ търговската сделка критерий по чл. 286, ал. 2 и 3 ТЗ?; Допустимо ли е, и при какви условия и предпоставки, съдът, вкл. без възражение от страната, да откаже да признае правното действие на обвързваща го презумпция (презумпции), каквато е тази по чл. 286 ТЗ?; 10.2. Допустимо ли е съдът да откаже да приложи обвързващата го презумпция на чл. 292 ТЗ, когато между търговци, които се намират в трайни отношения помежду си, направеното търговско предложение за заплащане чрез специфициране на вида и цената на услугата в установен от закона данъчен документ – данъчна фактура с основание и размер на дължимото плащане, не бъде отхвърлено веднага, а задължението е надлежно и своевременно изплатено?
Касаторът се позовава на следните допълнителни основания по чл.280, ал.1 , т.1-т.3 ГПК за селекция на касационната жалба: по въпросите групирани в т.2, т.3 и т.9 се поддържа допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК , поради противоречие със задължителна практика на ВКС – ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ТР №2/2011г. на ОСГТК на ВКС, ПП № 1/1979г. на ВС, т.19 от ТР №1/04.01.2000г. на ОСГК на ВКС и др.; по въпросите, включени в останалите точки доводите са за наличие на селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; за въпроси 6.1, 6.2, 6.3, 7.1 и 7.2 се поддържа основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК с приложена към изложението съдебна практика.
Заедно с касационната жалба е депозирана и молба за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз и за спиране на производството по делото във фазата на касационно обжалване. Касаторът е формулирал следните въпроси: 1. Следва ли чл. 16, § 3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директиви 2001/77/ЕО и 2003/З0/Е0 да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, § 4 от същата Директива?; 2.Следва ли чл. 17, § 1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт в последствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?; 3. Следва ли правото на ЕС, и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично да води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата ?; 4.Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени за достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на еректроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?;
5. Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив съдебен процес, закрепени в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание?; 6. Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, поставен по конкретно дело от Върховния касационен съд: който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по специално разпоредбата на чл. 16 § 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от Хартата на основните права на ЕС и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС, е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?; 7.Допуска ли общностното право, и по специално принципа на ефективност, прилагането на разпоредба като чл. 290 ГПК, така както е тълкувана от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъпа на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа?
По предпоставките за допускане на касационно обжалване:
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо. САС се е произнесъл по предявения с исковата молба иск с правно осн. чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Фактите, които сочи ищецът : влязло в сила решение на ВАС, с което е отменен индивидуален административен акт – решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп, при твърдение за отпадане с обратна сила на последиците на този акт, платените цени за достъп по време на действие на решението на ДКЕВР и петитума, който формулира: за връщане обратно на платеното, обуславят правната квалификация на предявения иск. В тези граници и с оглед на приложението на чл.55, ал.1 , пр.3 ЗЗД въззивният съд е изложил своите съображения, за да постанови крайния правен резултат от спора.
В преобладаващата си част поставените от касатора правни въпроси не изпълняват изискванията на чл.280, ал.1 ГПК : да са включени в предмета на спора и да са обусловили конкретно изразената в обжалвания съдебен акт правна воля на съда, съгласно разясненията по т.1 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Така например въпроси под т.1, т.2.2, т.4, т.5, т.7.3 и т.7.4, касаещи тълкуване на норми от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009г. и на Хартата на основните права на ЕС, не са обсъждани от САС, поради което и не се явяват обуславящи произнасянето му по правния спор.
Не съответства на обективираната във въззивното решение воля на съда твърдението по въпрос т.2.1, че САС е променил дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и не е предприел следващите се от това процесуални действия по осигуряване на страните на ефективно упражняване на правото им на защита. Всички въпроси в т.3 се явяват ирелевантни за крайния резултат, тъй като независимо на какви съдебни решения се позовава въззивният съд възприетите в тях разрешения той споделя, т.е. изразява собствена воля да обоснове резултата от правния спор по аналогични съображения.
Въпросите включени в т.9 по съществото си представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения, т.е. обосновават касационно основание по чл.281, т.3 ГПК и предполагат проверка по същество на касационната жалба, т.е. стоят извън правомощията на касационната инстанция в производството по чл.288 ГПК. Отделно от това не е осъществен селективният критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото при постановяване на решението САС е действал в съотвествие с правомощията си като инстанция по същество на спора и съгласно разясненията по т.1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Въпроси под № 10 не са обусловили произнасянето на апелативния съд, който не е излагал мотиви относно приложението на чл.286 и чл.292 ТЗ, а изрично е приел, че според доказателствата по делото е бил сключен договор за използване на разпределителната мрежа при поето задължение за заплащане на цена от производителя, като страните са се съгласили, че размерът на последната по силата на нормативен акт се определя от държавен орган – ДКЕВР /понастоящем КЕВР/. В случая страните по договорното правоотношение по никакъв начин – изрично или с конклудентни действия, преди постановяване на Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР и след неговата отмяна не са изразявали воля да определят по свое усмотрение цената за достъп, за да се поставя въобще като релевантен въпрос № 6.1 от касатора. Поради което съдът намира, че този въпрос е формулиран хипотетично и не се явява обуславящ изхода на правния спор.
За отговарящи на изискванията към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК се преценяват въпроси № 6.2, 6.3, 7.1 , 7.2 и 8, които в своята цялост поставят проблема за основанието, на което се дължи заплащане от производителя на електроенергия на временна цена за достъп до електроразпределителната мрежа и за темпоралното действие на отмяната на инвидидуален административен акт, с който се определя по силата на закона такава временна цена за достъп. Разрешенията, които въззивният съд дава по тези въпроси са съобразени със създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС : решение №212/23.12.2015 г. по т.д.№ 2956/2014 г., І ТО; решение № 155/11.01.2016 г. по т.д.№ 2611/2014 г., ІІ ТО; решение № 157/11.01.2016 г. по т.д.№ 3018/2014 г., ІІ ТО; решение № 7/26.04.2016 г. по т.д.№ 3196/2014 г., ІІ ТО; решение № 28/28.04.2016 г. по т.д.№ 353/2015 г., ІІ ТО, решение № 58/16.08.2016 г. по т.д.№ 332/2015 г., І ТО; решение № 75/16.08.2016 г. по т.д.№ 206/2015 г., І ТО; решение №175/31.10.2016 г. по т.д.№ 1089/2015 г., І ТО; решение № 254/15.12.2016 г. по т.д.№ 1672/2015 г., І ТО; решение № 206/18.01.2017 г. по т.д.№ 3045/2015 г., ІІ ТО; решение № 220/20.02.2017 г. по т.д.№ 3111/2015 г., І ТО и др. В последните се обосновава тезата за обратната сила на отмяната по реда на АПК на решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР и заличаването в резултат на това на правните му последици. Прието е, че с оглед предварителното изпълнение на решението на ДКЕВР, пряко следващо от закона, същото е породило правни последици преди влизането си в сила. Независимо от това, отмяната му по съдебен ред има обратно действие, с което се заличават всички целени с него последици от момента на издаването на решението /допускането на предварителното му изпълнение/. Отмяната на решението за определяне на временни цени за достъп до електроразпределителната мрежа предпоставя възникване на задължение за връщане на формираните въз основа на него и заплатени временни цени за достъп в хипотезата на чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД – на отпаднало основание, като при този извод е съобразено и ППВС №1/1979 г. Независимо от възмездния характер на достъпа до мрежата, размерът на дължимите цени за достъп в периода до отмяната на решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР не може да бъде определен валидно посредством реда, предвиден в чл.32 ЗЕ, нито да бъдат използвани за тази цел правилата относно търговските сделки /напр. чл.326 ал.2 ТЗ/, т.к. цената на достъп не подлежи на свободно договаряне, а е предмет на нарочна административна регулация. Компенсаторният механизъм по ЗЕ намира приложение само при наличие на влезли в сила /действително и законосъобразно определени/ временни цени за достъп.
Поради изложеното решението на САС не следва да бъде допускано до касационно обжалване.
По искането за отправяне на преюдициално запитване:
По първия от поставените въпроси, предвиждащ тълкуването на § 4 вр.§ 3 от чл.16 на Директива 2009/28/ЕО, съдебният състав счита, че смисълът на нормата на общностното право е ясен и не буди никакво съмнение, за да се нуждае от тълкуване. В чл.16, § 4 от Директивата се въвежда възможност, а не задължение за държавата да задължи операторите на преносната и разпределителната мрежа да поемат изцяло или частично посочените в § 3 разходи. След като се касае до предвидена в Общностното право възможност за държавите – членки, то направеният от тях избор касае начин на уреждане във вътрешното право на тези правоотношения и не е предоставен на тълкуване от СЕС. Тезата на молителя е, че националният законодател не се е възползвал изрично от възможността да въведе изключение от възмездния характер на достъпа до разпределителната мрежа в националния транспониращ акт, поради което и националните съдебни органи нямат правна възможност да прилагат подобно изключение в постановените от тях актове. Така поставен въпросът не може да обуслови пряко изхода от спора, доколкото нито в обжалавния съдебен акт, нито в доводите на страните, а и предвид създадената задължителна практика на ВКС не е прието, че е нормативно предвиден безвъзмезден характер на достъпа на производителите на електрическа енергия до електроразпределителната мрежа. Въпрос на обсъждане на конкретни доказателства е дали са изпълнени изискванията за определяне на цените за достъп – временни или окончателни по съответния ред.
Вторият от въпросите – тълкуването на чл.17, § 1 от Хартата на основните права на ЕС е поставен твърде общо, но дори да бъде синтезиран до защита от Общностното право на придобит доход, той също не обуславя изхода на делото, доколкото видно от фактите и доводите по делото е безспорно, че доходът е бил придобит законно (съобразно решението на ДКЕВР), но в последствие основанието за придобиването му е отпаднало, каквато е разпоредбата на чл.55 ал.1 от националния Закон за задълженията и договорите.
Третият и четвъртият въпроси също са поставени общо и хипотетично и не очертават рамката в която би следвало СЕС да се произнесе по проблем пряко обуславящ преценката на съда по конкретния спор – чл.628 ГПК ( чл.267 ал.3 вр.ал.2 ДФЕС). Поради това, за ВКС не съществува задължението за отправи преюдициално запитване по тези въпроси – С-283/81 C. and L. di G. S. v M. of H..
По същите съображения, Върховният касационен съд не е длъжен да отправи преюдициално запитване и по останалите три въпроса, доколкото искането е извън приложното поле на тълкувателната дейност на Съда на европейския съюз. Преди всичко, настоящият съдебен състав счита, че тези разпоредби на националното процесуално право (чл.280 и сл.ГПК) не попадат в обхвата на тълкувателната компетентност на СЕС, а освен това, съгласно ТР № 2/2010 год. на ОСГТК на ВКС, постановените по реда на чл.290 ГПК решения са задължителни за по-долните съдилища по отношение на посочения в тях правен въпрос, но не са задължителни за друг състав на ВКС, разглеждащ сходен спор.
Така изложеното налага цялостен извод за неоснователност на искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС .
В полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят сторените от него разноски за настоящата инстанция в установения размер на 11 861,99 лв., на осн. чл.78, ал.8 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2432/19.12.2016г. по в.гр.д. № 3779/2016г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на [фирма] за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата от 11 861,99 лв., представляваща направените от последното разноски пред касационната инстанция, на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: