7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 439
гр. София, 16.10.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров ч. гр. д. № 3057/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Н. М. Н., чрез адв. М., вх. № 16450/26.09.2018 г. по регистъра на Апелативен съд – София (подадена по пощата на 25.09.2018 г.) против определение № 2680 от 20.08.2018 г. по ч. гр. д. № 2832/2018 г. на Апелативен съд – София, с което е оставена без уважение частната му жалба против определение от 02.02.2018 г. по гр. д. № 8841/2017 г. на Софийски градски съд (СГС) за връщане на исковата молба на жалбоподателя, на основание чл. 129, ал. 3 ГПК и прекратяване на производството по делото.
В частната жалба се излагат оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалвания акт и се иска прогласяване нищожността му, респ. обезсилването, респ. отмяната му като неправилен и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд (СГС). Поддържа се, че съдилищата, които са се произнасяли по делото – първоинстанционен и въззивен, са заседавали в състав, който не представлявал независим и безпристрастен съд, постановили са актовете си в закрито заседание, без да е проведен публичен процес и са нарушили грубо национални и общностни норми.
Жалбата е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, ВКС, ГК, състав на трето отделение, приема следното:
Въззивната инстанция е постановила обжалвания резултат като е приела, че атакуваното пред нея първоинстанционно определение е валиден съдебен акт. Развила е съображения, че определението за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, изготвено е в необходимата форма и има определено съдържание, от което може да се извлече неговия смисъл. Отчетено е, че първостепенният акт е допустим, доколкото са били налице условията на процесуалния закон (чл. 129, ал. 3 ГПК) за постановяването му, а разгледан по същество е прието да е съобразен със закона и се явява правилен. Извършена е проверка на действията по връщане на исковата молба с прекратяване на делото, предприети от СГС, като е съобразено, че подробни указания за недостатъците, от които е страдала исковата молба на касатора, предявена при условията на солидарност срещу Прокуратура на РБ и ОДМВР – Шумен за търпени неимуществени вреди, са дадени и в срок ищецът не ги е отстранил, а е бил предупреден за последиците от това неизпълнение. Въззивният съд е установил липсата на конкретни фактически твърдения относно обстоятелствата, на които исковата молба се основава и непривеждането й в определения срок в съответствие с констатираните указания от страна на СГС при оставянето й без движение. В този смисъл е споделил изводът на първостепенния съд за ненадлежно учредяване на исковия процес, последицата от което е връщане на исковата молба и прекратяване на делото. Развити са мотиви, че произнасянето по редовността на исковата молба се извършва принципно в закрито съдебно заседание, а насрочването на открито такова предпоставя допустим процес, противно на поддържаното в частната жалба. Втората инстанция е намерила за неоснователно искането на жалбоподателя за разглеждане на частната жалба в открито заседание, като е съобразила установената в закона процесуална възможност (но не и задължение) за такова процедиране и предмета на спора, като релевантни при преценката й. Формиран е извод, че в случая не е нарушено правото на справедлив съдебен процес на ищеца, какъвто довод се прави от страната, доколкото тя разполага със защитно средство срещу съдебния прекратителен акт – чрез жалба и това процесуално право е надлежно упражнено, сезирайки въззивния съд. Предвид предмета на спора по частната жалба искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС за тълкуване на правото на Европейския съюз и в частност на посочените в жалбата норми, е намерено за неоснователно.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя множество въпроси. Сочат се всички основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3, както и по ал. 2 ГПК, които според страната обосновават достъп до касационен контрол на обжалваното въззивно определение.
Повдигнатите въпроси, които обобщени, уточнени и конкретизирани съгласно постановките на т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, са следните:
„1. Нищожен или неправилен е въззивен акт, постановен от съдебен състав с участието на съдия, който не притежава качеството на „независим и безпристрастен съд“ и за който са били налице основанията по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК за отвод?“;
„2. Нищожен или недопустим е съдебен акт, постановен от съдебен състав, определен в нарушение на законоустановения ред на чл. 9 ЗСВ – чрез електронно разпределение на случаен принцип?“;
„3. Представлява ли основание за достъп до касация и за отмяна по същество на въззивен акт фактът на неправомерно дадени указания до ищеца за отстраняване на недостатъци в исковата молба по чл. 127 и чл. 128 ГПК, които се ползват в последствие като основание за прекратяване на делото и сочат на недопустим отказ от правосъдие?“;
„4. Процедирането в хипотезата на чл. 129, ал. 3 ГПК при недостатъчно ясни, пълни и точни указания за недостатъците, от които страда исковата молба, осъществявайки драстична злоупотреба с власт, изразяваща се в прекратяване на производството именно поради неизправянето на нередовностите, указани непрецизно от съда, съставлява ли основание за допускане на касационно обжалване и касационно отменително основание?;
„5. Несъобразяването на въззивното определение и потвърденото с него първоинстанционно такова с даденото тълкуване по т. 5 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК (страната е посочила друг и различен номер на тълкувателен акт), според което нередовност на исковата молба, поради липса на реквизити по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, е налице само при грубо противоречие между обстоятелствена част и петитум, последицата от което е отсъствие на яснота по действителната воля на ищеца – каквото в случая не се установява, представлява ли както основание за селекция на касационната жалба, така и отменително основание?“;
„6. Игнорирането от съдилищата – първостепенен и въззивен, на релевантните факти и обстоятелства, изложени в исковата и последващите уточнителни молби и тяхното изопачаване и извращаване от състава на съда представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно отменително основание?“;
„7. Задължен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по спорния предмет и да обсъди всички оплаквания на жалбоподателя срещу порочността на обжалвания първоинстанционен акт и пропускът му в тази насока съставлява ли основание за достъп до касационен контрол и отменително основание?“
„8. Постановяването на акт от състав на съда – първостепенен и въззивен, с участието на съдия, за който са били налице основания за отвод по чл. 22, ал. 1, т.6 ГПК съставлява ли основание за достъп до касационно обжалване и касационно отменително основание?“;
„9. Неизпълнението на задълженията на сезирания съд – първоинстанционен и въззивен, да дадат дължимата защита – санкция по въведения спор, чрез постановяване на решение по вече предявената искова молба представлява ли основание за достъп до касационен контрол, а и отменително основание?“;
„10. Неизпълнението на задължението на съда да проведе публичен процес по чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз и чл. 6, ал. 1 от ЕКЗПЧ представлява ли както основание за достъп до касация, така и отменително основание?“;
„11. Нарушението на основни принципи на съдопроизводството по чл. чл. 2 и 6 ГПК и чл. 7 ЗСВ относно задължението на съда да разгледа и реши спора, с който е сезиран (а не направо да отказва правосъдие) представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно основание? Представлява ли такова основание пропускът на въззивния съд да проучи и обсъди основните доказателства, установяващи по несъмнен начин обективната истина по делото?“;
„12. Пълната необоснованост на въззивния съдебен акт съставлява ли основание за допускане на касационно обжалване, а и касационно основание?“;
„13. Нарушението на изискването за независим и безпристрастен съд, чрез участието в съдебния състав, постановил обжалваното въззивно определение на съдиите С. С. и Надежда М., за които са били налице основанията по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно основание. Изпълва ли такова основание факта, че съдия М. не е избрана по законоустановения ред на чл. 9 ЗСВ за участие в постановилия атакуваното определение въззивен състав на Апелативен съд – София?“;
„14. Допустимо ли е разширително тълкуване и прилагане на чл. 129 ГПК, при което се изисква от ищеца да изяснява въпроси, свързани с основателността на иска и дали това нарушение представлява както основание за допускане на касационно обжалване, така и отменително основание?“;
„15. Допустимо ли е да се дават неизпълними указания за отстраняване нередовности на искова молба, каквито не съществуват, за да се постигне ефектът на отказ от правосъдие? Допустимо ли е съдът да изисква от ищеца да излага твърдения за факти, за които не разполага с информация?“
„16. Допуснатото разширително тълкуване на нормата на чл. 127 и чл. 128 ГПК и постановеният поради това отказ от правосъдие като проявна форма на нарушение на чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз и чл. 6, ал. 1 от ЕКЗПЧ представлява ли както основание за достъп до касация, така и отменително основание?“;
„17. Задължен ли е българският съд да приложи наднационалното право с оглед принципа на примат на правото на ЕС когато национална норма му противоречи и в частност разпоредбите на чл. 6 от Договора за Европейски съюз, във вр. с чл. 47, ал. 1 и ал. 2 от Хартата за основните права в Европейския съюз, и да проведе публичен, и справедлив процес от независим и безпристрастен съд, като неизпълнението на тези изисквания формират ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и отменително основание?“;
„18. Обвързан ли е българският съд от нормите на ратифицираната от българската държава ЕКЗПЧ – в частност чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от ЕКЗПЧ и неспазването на там посочените критерии съобразно принципа на чл. 5, ал. 4 Конституция на РБ съставлява ли основание за достъп до касационно обжалване и отменително основание?“
В случая отсъстват предпоставки за допускане на въззивното определение до касационен контрол.
По основанията на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Съгласно задължителните разяснения в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Затова при вероятна нищожност или недопустимост на въззивния съдебен акт (решение или определение) съдебният контрол следва да се допусне дори и касаторът да не се е позовал на такъв порок на акта.
Нищожността, която е най-тежкият порок на съдебният акт, не е дефинирана в закона. Както в доктрината, така и в съдебната практика (напр. Решение № 668 от 15.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1790/2009 г., I г. о., ГК, Решение № 123 от 4.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 777/2011 г., I г. о., ГК, Решение № 119 от 17.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1198/2012 г., III г. о., ГК, Решение № 182 от 1.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1535/2014 г., I г. о., ГК, ), вкл. задължителната такава (вж. и постановките на Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2011 г., ОСГТК) обаче се приема, че е нищожно съдебното решение/определение, постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение/определение или неподписаното такова. Касае се за наличие на особено съществени пороци, като постановяване на съдебният акт от ненадлежен орган (онзи, който не е на длъжност, даваща му право да го издаде – напр. с участие на лице, което не е било избрано за съдия; с участие на лице, избрано за съдия, което не е от състава на съда, постановил съдебния акт) или в ненадлежен състав – напр. еднолично вместо от съдебен състав; от лице, правораздаващо в съда, постановил решението/определението, което обаче не е взело участие в състава, провел публичното заседание (в случая когато частната жалба е разгледана в открито заседание – арг. чл. 278, ал. 1 ГПК), с което е завършено разглеждането на делото; от лица, правораздаващи в съда, постановил съдебния акт, които не са определени за членове на съдебния състав на принципа на случайния подбор на постъпващите в този съд дела; извън пределите на правораздавателната власт на съда – когато е постановено срещу лице, което не е подчинено на властта на българския съд; когато не е подписано от мнозинството на съдебния състав или не е съставено в писмена форма; при абсолютна неразбираемост волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването; когато съдържанието на съдебният акт противоречи на българския правов ред или повелява изпълнение на нещо, което е неизпълнимо с оглед научните и технически постижения на съвременната цивилизация. Във всички тези хипотези решението, респ. определението е нищожно, а нищожният съдебен акт не поражда правни последици.
Нарушението на принципа на случайно разпределение на делата гарантира на страната безпристрастен справедлив съдебен процес и засяга валидността на съдебният акт, като постановен от ненадлежен състав (определен в отклонение от реда на чл. 9 ЗСВ). В случая обаче не се налага извод за евентуална нищожност на обжалваното въззивно определение на това основание. Съдебният състав на въззивната инстанция е сформиран по реда на чл. 9 ЗСВ, чрез извършено на принципа на случайния подбор електронно разпределение на постъпващите в Апелативен съд – София граждански дела и за докладчик е определена съдията С. С. (съгласно приложения протокол за избор на докладчик от 04.06.2018 г.), която пък е разпределена да правораздава в девети търговски състав на този съд, наред със съдията Г. И., взела също участие в разглеждането на делото. Атакуваното определение е постановено по време на съдебната ваканция – вж. чл. 329, ал. 1 ЗСВ, на 20.08.2018 г., в който период, при отсъствие на определени съдии (титуляри) от съдебните състави, те се заместват и съставите на апелативния съд в София се определят с нарочна заповед на административния му ръководител измежду съдиите, които в момента не ползват платен годишен отпуск и са на разположение. Този факт е известен на настоящия съдия – докладчик, който към релевантния момент – м. август 2018 г. е бил командирован съдия в Апелативен съд – София, търговска колегия и е работил с подобен график. В изпълнение именно на такива заповед е формиран и състава на въззивната инстанция, който се е произнесъл по частната жалба на Н., вкл. и с участието на съдия М.. Ето защо, липсват предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК, поради вероятната му нищожност, като постановено от ненадлежен състав – определен в нарушение на чл. 9 ЗСВ.
Участието в съдебния състав на съдия, който е имал основание за отвод (такъв довод се прави от касатора) също не обуславя нищожност, както и недопустимост на съдебния акт. Подобен акт би бил постановен в нарушение на процесуалните правила и е неправилен (но не и нищожен, респ. недопустим) съдебен акт, само, ако поради предубедеността на съдебния състав, е постановен и крайният незаконен резултат. Съгласно разясненията в ТР № 13/1976 г. на ВС, ОСГК и в този случай участвалият при решаване на делото съдия не е изгубил качеството си на законно избран съдия, отговарящ на изискванията за постановяване на едно валидно решение, но порокът на решението е свързан с основание за евентуална предубеденост на участвалия, което може да доведе до постановяване на решение, противоречащо на действителното правно положение по спора, с който е сезиран съдът.
Съдебното решение/определение пък е недопустимо, когато съдът е разгледал спор (вкл. и по частната жалба), който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд, когато е разгледал непредявен иск или се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, респ. правото на жалба. Хипотези на произнасяне по непредявен иск, водещи до недопустимост на постановеното решение, са налице, когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респ. когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран. В случая обжалваното въззивно определение не страда от такива пороци. Напротив, инстанционният контрол е проведен именно при надлежно упражненото от настоящия касатор право на частна жалба срещу твърдяното от него порочно определение по прекратяване на делото, образувано по негова искова молба – т.е. което е преграждащо развитието на производството. В тези предметни предели – относно процесуалната законосъобразност на прекратяването – е и произнасянето на въззивния съд.
В обобщение се налага, че няма данни за извод за вероятната недопустимост на обжалваното определение, като основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.
Отсъстват предпоставки за допускане на касационно обжалване и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради посочената очевидна неправилност на въззивното определение. Съставът на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на разглежданото основание липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличието на предпоставки от посочения фактически състав, като вместо това се правят оплаквания за неправилност на въззивното определение, чието разглеждане в производството по селекция на частната касационна жалба е недопустимо.
По основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Всички поставени от касатора въпроси не обосноват приложение на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК за достъп до касационен контрол.
Въпросите произтичат от становището на страната за порочността на атакуваното определение на въззивния съд и процесуалната незаконосъобразност на първоинстанционния акт за прекратяване на делото. Тези въпроси не формират общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като общото основание не се формира от въпрос, изведен от становище на страната. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК касационният съд се произнася по въпроси, разгледани от въззивната инстанция, но не и по въпроси, произтичащи от становище на страната. По развитите от апелативния съд съображения за наличието на нередовна искова молба и неотстранените нейни недостатъци в предоставения срок от ищеца – липсата на заявени твърдения за конкретните обстоятелства, на които се основава исковата му претенция, за последиците от неизпълнението на които указания е бил предупреден, частният жалбоподател не е поставил правни въпроси. Затова не е обосновано наличие на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правните въпроси служебно. Липсата на общо основание е достатъчен аргумент за недопускане на касационен контрол. Развитите пространни доводи в изложението към частната жалба са касационни основания, относими към правилността на въззивния акт и както вече се посочи по-горе те са предмет на проверка при разглеждане на частната касационна жалба, но не и в предхождащото го производството по селекцията й.
Обективираното в частната касационна жалба искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (със седалище в Люксембург), е неоснователно, тъй като не е обоснована необходимостта от тълкуване на конкретна разпоредба на общностното право, като относима към процесуалния спор за законосъобразността на прекратяването на исковото производство, инициирано от жалбоподателя. Твърди се, че правото на ефективни правни средства и на справедлив съдебен процес е установено в чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС и че българските съдилища в случая са допуснали грубо нарушение на тази разпоредба без обаче да се излага довод, че разрешаването на настоящото висящо дело изисква необходимост от тълкуване на съответната разпоредба от правото на ЕС.
По изложените съображения, искането за отправяне на преюдициално запитване ще следва да бъде оставено без уважение.
В обобщение, липсва обосноваване на основания за достъп до касационен контрол на обжалваното определение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Н. М. Н. за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, обективирано в частната му касационна жалба, вх. № 16450/26.09.2018 г. по регистъра на Апелативен съд – София.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2680/20.08.2018 г. по ч. гр. д. № 2832/2018 г. на Апелативен съд – София.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.