1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 439
[населено място], 19.07.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 585 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Й. Б., чрез пълномощника й адв. М.М. срещу решение № 2144/15.11.2016г. по в.т.д. № 3469/20165г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9-ти състав, с което е потвърдено решение № 3375/22.04.2016г. по т.д. № 4927/2014г. на Софийски градски съд, I ГО, 4 с-в за отхвърляне предявения от касаторката против Т. С. С., действащ като [фирма] от [населено място] иск по чл.422 ГПК вр.чл.535 ТЗ за признаване съществуването на парично вземане за сумата 112 940 лв. – главница, представляваща вземане по издаден на 19.02.2012г. запис на заповед от Т. С. С. като [фирма], за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК по ч.гр.д. № 46640/2013г. по описа на СРС, 61 с-в.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [фирма] оспорва основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, апелативният съд е приел, че е налице редовен от външна страна и отговарящ на изискванията на чл.535 ТЗ за валидност с оглед реквизитите му запис на заповед, материализиращ задължението на ответника в качеството му на издател да плати посочената парична сума от 112 940 лв. на касатора. Падежът е посочен на определен ден и не се касае до падеж на предявяване или на определен срок след предявяване. САС е счел, че ответникът е направил релативно възражение, че процесният запис на заповед е издаден във връзка с постигнато съгласие за сключване на договори за заем от 15.07. и 19.07.2010г. и 24.01.2012г., по които реални договори твърдението на длъжника е, че не са предадени суми, т.е. налице е обещание за заем. Поемателят по записа на заповед е въвел в своя защита твърдения, че в периода 2010г.- 2011г. сумите по договорите са предадени на ответника и че е завършен фактическият състав на договорите за заем. В тежест на касатора е въведено задължението да докаже предаване на сумите. След прилагане на ограничението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК въззивният съд е счел, че установяването на факта на предаване следва да се осъществи чрез писмени доказателства, каквито С. Б. не е ангажирала. Отразеното в разписка от 20.11.2013г. за получена от ответника сума от 1000 лв., представляваща лихви върху сумата по договор, не представлява доказателство за предаване на сумите по трите договора за заем от касатора на ответника. САС е приел, че дори и да бъдат обсъдени недопустимите гласни доказателства от разпита на свидетеля не се установяват факти относно предаване на конкретни суми, съответстващи на тези по обещанията за заем и във връзка с какви точно уговорки Б. е давала пари на свидетеля, а той ги е предавал на ответника. Редовният от външна страна запис на заповед не представлява доказателство за сключен договор за заем, нито разписка за предаване на парични суми по договор за заем. В процесния случай записа на заповед е бил преценен от решаващия съд като редовен от външна страна, несъдържащ отразявания за каузалното правоотношение и за предаване на парични суми в заем на издателя. Апелативният съд не е споделил доводите на касатора за липса на връзка между издаването на записа на заповед и процесните три договора за заем, доколкото е изложил мотиви за идентичност между издателя по записа на заповед, който е направил възражение по чл.414 ГПК – [фирма] и заемополучателя по договорите – физическото лице Т. С.. Поради изложеното САС е намерил искът за неоснователен и е потвърдил първоинстанционния съдебен акт.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката поставя следните правни въпроси: 1/ По какъв начин следва да бъде разпределена доказателствената тежест между страните, когато ответникът е направил общо възражение за наличие на каузално правоотношение и е въвел същото в предмета на спора по чл.422 ГПК ?; 2/Каква е валидността на абстрактната менителнична сделка, когато записът на заповед притежава формата и реквизитите, посочени в чл.535 ТЗ, но по възражение на платеца не е установено каузалното правоотношение, което последният твърди, че е обезпечено с този запис на заповед?; 3/ Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани доказателства и доказателствени средства, без да обсъди същите в тяхната пълнота и да изложи съображения защо възприема едни, а други отхвърля , както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои дава вяра, и на кои не, кои възприема и кои не ?; 4/Длъжен ли е въззивният съд, когато докладът по делото е изготвен и страните са запознати с него едва в последното съдебно заседание пред първата инстанция, да изготви нов доклад по делото, с който да разпредели отново доказателствената тежест между страните и да им укаже за кои нови факти същите дължат събиране на доказателства?; 5/ Има ли идентичност между физическото лице и едноличния търговец тогава, когато записът на заповед е подписан от физическото лице, но също така и от това лице в качеството му на едноличен търговец?
Касаторката въвежда допълнителни основания за селекция както следва: по първи въпрос – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителна практика на ВКС, обективирана в решение по чл.290 ГПК, а именно Решение № 141/08.03.2010г. по т.д. № 798/2008г. на ВКС, II т.о.; по втори въпрос по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителна практика на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК: Решение № 71/03.07.2012г. по т.д. № 444/2011г. на ВКС, II т.о., Решение № 21/04.07.2014г. по т.д. № 1348/2013г. на ВКС, I т.о. и Решение № 95/08.07.2014г. по т.д. № 2473/2013г. на ВКС, II т.о.; по трети въпрос – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителна практика, обективирана в решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК : Решение № 217/09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, IV г.о., Решение № 164/04.06.2014г. по гр.д. № 196/2014г. на ВКС, III г.о., Решение № 42/09.06.2014г. по т.д. № 799/2011г. на ВКС, II т.о.; по четвърти въпрос – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; по пети въпрос – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с ТР №2/27.12.2011г. на ОСГК на ВКС.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо да се обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
По отношение на изложените правни въпроси ВКС намира следното:
Първи въпрос е поставен в контекст на довод на касаторката за неправилно разпределяне на доказателствената тежест по иск с правно основание чл.422 ГПК за установяване на вземане по заповед за изпълнение на осн. чл.417, т.9 ГПК. Същият въпрос се явява обуславящ основните правни изводи на въззивния съд. Ирелевантно за спора се явява соченото Решение № 141/08.03.2010г. по т.д. № 798/2008г. на ВКС, II т.о., тъй като същото е постановено при други твърдени и доказани материални правоотношения, а именно при нередовен от външна страна менителничен ефект. Въззивният съд е приел, че при редовен от външна страна запис на заповед, ищецът не е длъжен, в случая и не сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане; издателят е този, който е въвел възражения за наличие на каузално правоотношение, във връзка с което е издаден процесният запис на заповед и възражение, че не дължи плащане по каузалното правоотношение, тъй като не е получил обещаната в заем сума. Поради изложеното САС е счел, че в тежест на длъжника е да установи съществуване на каузалното правоотношение и връзката между него и издадената ценна книга, доколкото тези възражения биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. В тежест на ищеца е възложено установяване на факта на предаване на сумата, обещана в заем с оглед отблъскване възражението на длъжника, че не дължи плащане по каузалното правоотношение. Така даденото разрешение не е в противоречие с т.17 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и с приетото в цитираното от въззивния съд постановено по реда на чл.290 ГПК решение № 38/07.04.2015г. по т.д. № 1008/2014г. на ВКС, I т.о. Според същите в производството по иск, предявен по реда на чл.422 , ал.1 ГПК ищецът-кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуване на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка, с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно за отричаното право – за съществуването, респ. за несъществуването на вземането по записа на заповед.
Втори въпрос не изпълнява изискванията към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК и допълнителното по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В настоящия казус въззивният съд не е формирал изводи за недоказване от страна на ответника по иска с правно осн. чл.422 ГПК на релативните възражения, които е въвел в процеса. Дали длъжникът е доказал възраженията си и как се разпределя доказателствената тежест във връзка с тях между страните по иска е въпрос на преценка на конкретни доводи и доказателства, т.е. дейност извън правомощията на ВКС по чл.288 ГПК, а от друга страна – разрешението относно разпределението на доказателствената тежест се предпоставя от даване на отговор по доуточнения от настоящата инстанция първи въпрос, по който се допуска касационно обжалване. Следва да се има предвид, че независимо от приетото от САС за доказаност или не на въведените каузални правоотношения, въззивната инстанция не е приела, че последните имат отношение към валидността на записа на заповед. Преценката за валидност на ценната книга е била направена след обсъждане на реквизитите по чл.535 ТЗ и заключението на експертизата относно автентичността на подписа на издателя. Отделно от изложеното съдебната практика, на която се позовава касаторката е постановена по въпроси, различни от формулирания като втори в настоящето изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Решение № 71/ 03.07.2012г. по т.д. № 444/2011г. на ВКС, II т.о. е постановено след допускане на касационно обжалване на въззивния акт за проверка евентуална негова недопустимост, а с Решение № 21/04.07.2014г. по т.д. № 1348/2013г. на ВКС, I т.о. и Решение № 95/08.07.2014г. по т.д. № 2473/2013г. на ВКС, II т.о. е създадена задължителна практика по въпроса опорочен ли е запис на заповед досежно изискуемия се по чл. 535 т.2 ТЗ реквизит да съдържа безусловно обещание да се плати определена сума пари, ако в съдържанието записът на заповед има вписвания, отнасящи се до каузалното правоотношение.
Трети въпрос е обоснован от касаторката с довод за игнориране на доказателства, представени от ищеца : гласни доказателства и разписка за плащане на лихви и за липса на мотиви относно доказването на фактите от страна на ответника. Видно от мотивите на въззивното решение всички посочени по-горе доказателства са били предмет на обсъждане: въззивният съд е счел за недопустими гласните доказателства за установяване факта на предаване на паричните суми по договорите за заем, но независимо от това е приел, че дори и след обсъждането им не може да се установи връзката между предаването от ищцата на свидетеля на парични суми с трите договора за заем; тълкувал е изявлението, обективирано в разписката и въз основа на това решаващият съд е счел, че то не доказва заплатената лихва да е точно по процесните договори за заем, както и няма отношение към спорния факт на предаване на суми по тях. Мотивите на въззивното решение съдържат констатации във връзка с проведено от ответника по иска доказване относно сключването на обещанията за заем и връзката им със записа на заповед. Дали от така събраните доказателства се налагат направените от въззивния съд фактически изводи е въпрос на решаваща дейност по съществото на спора и на проверка на оплакването на касаторката за необоснованост на обжалваното решение. Произнасянето на САС по въведения трети въпрос не е в противоречие със задължителните разяснения по т.1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно същите непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол на осн. чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. А в служебно известната на настоящия състав на ВКС задължителна практика, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК: Решение № 92/16.03.2012г. по гр.д. № 980/2011г.на ВКС, II г.о., Решение № 323/27.09.2012г. по гр.д.№ 408/2011г. на ВКС, I г.о., Решение № 480/07.11.2011г.по гр.д. № 1347/2010г. на ВКС, I г.о. и др., е застъпено категоричното становище, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл.235 и чл.236 ГПК.
По четвърти въпрос апелативният съд е дал своето разрешение в обжалвания съдебен акт като същото не е в противоречие със задължителната практика по т.2 от № ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС съобразно която, ако въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първата инстанция нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая не се касае до оплакване във въззивната жалба за отсъствие, непълнота или неточност на доклада на първата инстанция, а до късно изготвен такъв – в последното по делото съдебно заседание при липса на възражения на страните. Във въззивната жалба не се съдържа оплакване, че поради късно изготвения доклад касаторът не е могъл да предприеме процесуални действия по посочване на относими доказателства и към въззивната жалба не се представят такива за приемането им от въззивния съд в съответствие с чл.266, ал.3 ГПК.
Пети въпрос също не изпълнява изискванията към допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С ТР №2/27.12.2001г. на ОСГК на ВКС се дават задължителни за съдилищата разяснения по приложението на чл.19, ал.3 СК /отм./ за изключване на презумпцията за съвместен принос за придобитото по време на брака от едноличния търговец, когато то е в резултат на упражняваната търговска дейност и е включено в търговското предприятие. Посоченото разрешение касае законов режим на собственост /индивидуална или СИО/ по отношение на придобито имущество от физическо лице, което е регистрирано като ЕТ. Постановките в цитираното ТР не са в противоречие с извода на САС, че с регистрирането на едно физическо лице като ЕТ не възниква нов правен субект.
В заключение не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
В полза на ответника по касацията следва да се присъдят сторените от него разноски в размер на 3 414 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2144/15.11.2016г. по в.т.д. № 3469/20165г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9-ти състав.
ОСЪЖДА С. Й. Б. да заплати на Т. С. С., действащ в качеството си на [фирма] сумата от 3414 лв. , представляваща извършени от последния разноски пред настоящата инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: