4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 44
София, 16.01.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на девети януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 4555/2013
година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Професионален спортен футболен клуб [фирма], [населено място] против определение № 2170 от 04.10.2013 г. по ч. гр. д. № 3636/2013 г. на Софийски апелативен съд. С обжалвания акт е потвърдено определение № 5480 от 15.08.2013 г. по т. д. № 4713/2013г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-2 състав, с което, на основание чл. 15 ГПК, е прекратено производството по делото, образувано по иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, предявен от Професионален футболен клуб [фирма], [населено място] срещу Професионален футболен клуб [фирма], [населено място] за присъждане на неустойка по чл.7.1. от договор за трансфер на състезателни права от 31.08.2009 г.
Частният касатор моли за отмяна на въззивното определение, като твърди, че спорът между страните произтича от търговска сделка и поради това неправилно е счетен от предходните инстанции за изключен от компетентността на гражданския съд на основание чл. 19, т. 10 от Закона за физическото възпитание и спорта (ЗФВС). Излага подробни съображения в подкрепа на становището, че предвидената в тази норма възможност спортните федерации да осъществяват спортно правосъдие и спортен арбитраж, като приемат правила за дейността на арбитражен орган към тях, който се произнася по възникването, спирането, отнемането и прекратяването на състезателните права и по спорове, определени в правилниците на федерациите, не означава, че федерациите могат да ограничават членовете си да предявяват имуществените си права по съдебен ред. Според частния касатор, основният аргумент за компетентността на съда да се произнесе по конкретния спор, е изрично постигнатото от страните съгласие в т. 23 от процесния договор възникналите спорове във връзка с тълкуването и изпълнението или последиците от неизпълнението на клаузите на същия да бъдат отнесени за решаване пред българските съдилища с приложимост на българското право. Освен това, в частната жалба е релевиран и довод за нищожност на клаузата от Устава на Българския футболен съюз, с която се забранява споровете между членовете на сдружението да бъдат отнасяни за разглеждане пред съда.
Като значим за делото и обосноваващ допускане на касационния контрол, частният касатор поставя въпроса: „Изключена ли е от подведомствеността на съдилищата по спорове, които не касаят чисто спортните отношения в системата на Българския футболен съюз, а се отнасят до гражданскоправни и търговски отношения, доколкото професионалните клубове са регистрирани като акционерни дружества, в чиито предмет на търговска дейност са включени сделки със състезателни права”. По отношение на този въпрос се поддържа, че е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС – решение № 151 от 19.06.2012 г. по гр. д. № 553/2011 г. на ІV г.о. и решение № 131 от 05.06.2012 г. по гр. д. № 100/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., както и че е решаван противоречиво от съдилищата, в подкрепа на което твърдение са представени: определение № 682 от 30.08.2011 г. по ч. т. д. № 756/2010 г. на ВКС, ІІ т. о.; решение № 110 от 23.04.2012 г. по гр. д. № 1024/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.; и множество първоинстанционни и едно въззивно решения, за част от които липсват данни да са влезли в сила.
Ответникът по частната касационна жалба – Професионален футболен клуб [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 04.12.2013 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и заявените от страните становища, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по делото, образувано по иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, предявен от Професионален футболен клуб [фирма], [населено място] срещу Професионален футболен клуб [фирма], [населено място] за присъждане на неустойка по чл.7.1. от договор за трансфер на състезателни права от 31.08.2009 г., въззивният съд е споделил извода за неподведомственост на спора на гражданските съдилища. В тази връзка съдебният състав се е позовал на разпоредбата на чл. 19, т. 10 ЗФВС и на чл. 75, ал. 1 от Устава на Българския футболен съюз, предвиждащ, че всички спорове в системата на съюза се разглеждат и решават от органите и по реда, определени в Устава на Б., както и на чл. 75, ал. 2 от този устав, установяващ забрана за членовете на Б., футболисти, треньори и др. длъжностни лица и агентите на футболисти да отнасят за разглеждане пред съдилищата на Република България спорове, произтичащи от взаимоотношенията им в системата на съюза.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставеният от частния касатор въпрос е значим за изхода на конкретното дело, но по отношение на него не е осъществено нито едно от поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Изцяло недоказано е твърдението на частния касатор, че този въпрос е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, а също и че се решава противоречиво от съдилищата. Този извод следва категорично от обстоятелството, че всички представени с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдебни актове касаят хипотези, напълно различни от настоящата, доколкото в тях са разгледани спорове, имащи за предмет присъждане на трудови възнаграждения, за които арбитражът е недопустим по силата на изричната норма на чл. 19, ал. 1 ГПК. Докато в случая се касае за имуществен спор с предмет вземания, произтичащи от договор за трансфер на състезателни права, за които принципно уговорката за арбитраж е допустима съгласно посочената норма. Следователно, доколкото практиката, на която се позовава частният касатор е неотносима към настоящата хипотеза, то същата не може да обоснове допускане на касационния контрол на нито едно от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Що се отнася до представените от частния касатор разпореждания и определения по висящи съдебни спорове, съдържащи указания по движение на делата, същите не подлежат на обсъждане, тъй като не представляват „практика на съдилищата” съгласно разясненията по т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият състав намира, че касационният контрол не може да бъде допуснат и на поддържаното от частния касатор основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради обстоятелството, че същото не е надлежно заявено. В съответствие с указанията по т. 4 от цитираното тълкувателно решение, точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно общо основание за допускане на касационното обжалване. В случая обаче, с твърдението, че поставеният въпрос е от значение „за развитието на правото”, касаторът е заявил само част от посоченото основание, поради което не следва да се извършва преценка за наличие на същото.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 2170 от 04.10.2013 г. по ч. гр. д. № 3636/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: