6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№440
София.26.06.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на дванадесети юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2042/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 1791 от 14.11.2012 г. по гр.д. № 2112/2012 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, първи състав, с което е потвърдено решение № 1238 от 21.02.2012 г. по гр.д. № 1223/2011 г. на Софийски градски съд, I г.о., 7 състав в частта, с която исковете на Х. П. К., предявени при условията на чл.26, ал.2 ГПК – като процесуален субституент на [фирма], против [фирма], с правно основание чл.208 КЗ и чл.86 ЗЗД, са уважени частично както следва: искът по чл.208 КЗ – за сумата 48 268 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 11.01.2011 г. до окончателното изплащане, а искът по чл.86 ЗЗД – за сумата 3 739.02 лв. за периода от 03.05.2010 г. до 31.01.2011 г., както и в частта за присъдените на ищеца разноски.
В жалбата се поддържат касационните основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК, с искане за обезсилване на решението или за неговата отмяна, с произтичащите от това правни последици. Твърди се, че ищецът не е процесуалноправно легитимиран да предяви посочените искове и поради липса на предпоставките по чл.134, ал.1 ЗЗД не е налице валидна процесуална субституция. Изразява се несъгласие с изводите на въззивния съд за наличието на влязла в сила застраховка „Пълно Каско” по сключения между [фирма] и [фирма] договор по полица № 121409 006145 от 13.08.2008 г., както и по отношение приложимостта на чл.211 КЗ, предвиждаща възможност да се откаже плащане на застрахователно обезщетение при неизпълнение на значително, с оглед интереса на застрахователя, задължение по невлязъл в сила застрахователен договор.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните материалноправни и процесуалноправен въпроси: „1. Следва ли да се приема ищеца за кредитор по смисъла на чл.134 от ЗЗД, без доказано наличие на изпълнителен титул или каквото и да е съществуващо вземане, в случая срещу лизингодателя ; 2. Приложим ли е чл.134, ал.1 ЗЗД за евентуални хипотетични бъдещи задължения; 3. Следва ли да се приема завеждането на претенция за изплащане на застрахователно обезщетение от страна на застрахованото лице и съгласието с отказа на застрахователя по нея, за бездействие от страна на застрахования по смисъла на чл.134 ЗЗД; 4. Следва ли да се приема, че е налице заплаха за удовлетворяването на ищеца, при условие, че в случая застрахования лизингодател няма каквито и да е съществуващи задължения към него и правноорганизационната форма и финансовите характеристики на лизингодателя, видни от Търговския регистър, и размера на твърдяното задължение, не обуславят каквато и да е заплаха за удовлетворяването на кредитора и 5. Налице ли е правен интерес за ищеца от предявяването на косвен иск за сума, по-голяма от евентуалното му вземане срещу застрахования лизингодател”. По тези въпроси, свързани с приложението на чл.134, ал.1 ЗЗД, се поддържа допълнителното основание по т.2/ неточно посочена като т.1/ на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на решение по гр.д. № 982/1973 г., ВС, I г.о., решение по т.д. № 1037/2004 г., II т.о. на ВКС и решение по т.д. № 151/2004 г. на ВКС, ТК. Евентуално, касаторът поддържа допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация Х. П. К., чрез процесуалния си пълномощник, оспорва изцяло искането за допускане на касационно обжалване, а по същество счита въззивното решение за правилно. Подробни фактически и правни доводи са развити в постъпилия по делото отговор по чл.287 ГПК, с искане за присъждане на разноски.
Ответникът по касация – [фирма], носител на защитаваното от субституента материално право, не е заявил становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – София, е приел, че за ищеца е налице правен интерес да упражни от свое име правата на [фирма] породени от сключения с [фирма] застрахователен договор, тъй като заплащането на застрахователното обезщетение е едно от условията, при настъпването на които ищецът като лизингополучател, би могъл да реализира правата си да получи част от това обезщетение, на основание чл.15 от договора за финансов лизинг, както и, че е налице бездействие от страна на лизингодателя да предяви правата си срещу застрахователя по исков ред след отказа на застрахователя за доброволно плащане на застрахователното обезщетение. Във връзка с допустимостта на косвения иск по чл.134 ЗЗД, като обезпечително средство, е изразено становище, че за упражняването му не е необходимо правото на кредитора да е ликвидно и изискуемо, нито длъжникът да е изпаднал в забава. Искът може да бъде упражнен дори ако правото на кредитора зависи от осъществяването на някакво отлагателно условие или настъпване на начален срок.
За да приеме частична основателност на иска с правно основание чл.208, ал.1 КЗ, във вр. с чл.134 ЗЗД, въззивният съд е изложил съображения в няколко насоки: за породено действие на застрахователния договор към момента на настъпване на събитието/противозаконно отнемане на автомобила, предмет на лизинговия договор/, предвид представени по делото протоколи за оглед на процесния автомобил, подписани от ищеца и от представители на страните по застрахователния договор и съдържащи пълна идентификация на автомобила; алтернативно, за влизане в сила на застрахователния договор дори и при неспазено изискване по т.23 от Общите условия за оглед и заснемане на автомобила, тъй като предвидената в т.33 от ОУ последица – невлизане в сила на застраховката покриваща клаузи Б и В, би настъпила само ако неизвършването на оглед и незаснемането на автомобила се дължи на виновно поведение на застрахования, изразяващо се в неоказване на необходимото съдействие, за каквото виновно поведение няма данни по делото; за приложимостта на чл.211 КЗ и предвидената възможност за застрахователя да откаже плащане на обезщетение само при неизпълнение на задължение по застрахователния договор, което е значително с оглед интереса на застрахователя. Последният извод е основан на съдържащото се пълно описание на процесния автомобил и потвърждаване на идентификационните данни при извършените впоследствие огледи на автомобила, което сочи, че към момента на настъпване на застрахователното събитие застрахователят е имал данни за автомобила и за състоянието му, които са достатъчни за идентифицирането му и за определяне на действителната стойност както към момента на сключване на договора, така и към момента на настъпване на събитието. Размерът на обезщетението, съответстващ на размера на вредата към деня на настъпване на застрахователното събитие, е определен въз основа на приетата по делото неоспорена експертиза.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, второ отделение, приема за недоказани поддържаните основания за допускане на обжалването.
Преди всичко, по делото липсват данни, от които да се направи извод за вероятна недопустимост на предявения иск поради липса на надлежна процесуалноправна легитимация на ищеца и съответно вероятност за постановяване на недопустим съдебен акт. Мотивирането на твърдяната от касатора недопустимост на решението с доводи, че ищецът не е кредитор на лизингодателя, не може да бъде споделена. Наличието на вземане срещу длъжника, чието право кредиторът желае да упражни, е една от предпоставките на иска по чл. 134 ЗЗД и нейното установяване в процеса е свързана с основателността на сурогационния иск, а що се касае до правилността на фактическите и правни изводи на въззивния съд, те не могат да се преценяват в производството по чл.288 ГПК. По отношение на правния интерес за ищеца от предявяването на косвен иск за сума, която е по-голяма от вземането му срещу лизингодателя /въпрос № 5 от изложението/ въззивният съд е съобразил изричните договорни клаузи, обвързващи изискуемостта на вземането на ищеца – лизингополучател от изплащането на пълния размер на застрахователното обезщетение в полза на лизингодателя.
Относно предпоставките за упражняване имуществени права на длъжника чрез предявяване на косвен иск по чл.134 ЗЗД от неговия кредитор,/ по въпроси от № 1 до № 3, вкл./ макар и принципно да са значими за изхода на делото, касаторът не е установил, че дадените от въззивната инстанция разрешения по тези въпроси противоречат на цитираната казуална практика на ВС и ВКС. Следва да се отрази, че в съдебната практика и в доктрината липсват противоречиви становища относно предпоставките за възникване и упражняване на правото на длъжника по реда, предвиден в чл. 134 ЗЗД, включително и за установяване качеството кредитор на ищеца – процесуален субституент. В цитираното от касатора решение № 1517/06.06.1973 г., I г. о. на ВС е отразено принципно становище по законовите предпоставки за възникване на правото по чл. 134 ЗЗД и разпределението на доказателствената тежест, а в решението по т.д. № 151/2004 г., II т.о. е посочена целта при предявяване на сурогационното право – възможност на кредитора да обезпечи събирането на своето вземане, предявявайки по исков ред права на своя длъжник, които последният не желае да упражни и бездейства. Имайки предвид принципните разрешения, дадени в цитираните решения на ВС и ВКС, липсва основание да се приеме, че се касае за противоречиво разрешавани от съдилищата правни въпроси по смисъла на т. 2 на чл.280, ал.1 ГПК.
По отношение на въпрос № 4 не е доказана общата предпоставка за достъп до касация, тъй като липсват изрични правни аргументи на въззивния съд относно наличието на заплаха за удовлетворяване на ищеца – процесуален субституент.
Евентуално поддържаното допълнително основание по т. 3 на чл.280, ал.1 ГПК, че произнасянето на ВКС по повдигнатите правни въпроси би допринесло за правилното тълкуване и приложение на чл.134 ЗЗД и за развитието на правото, е бланкетно. Това е достатъчно за отхвърлянето му, в какъвто смисъл са и указанията, дадени в ТР № 1/9.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Независимо от изхода на делото, разноски не се присъждат, тъй като ответникът по касация не е ангажирал доказателства за действително направени разноски.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1791 от 14.11.2012 г. по гр.д. № 2112/2012 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, първи състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: