2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 443
гр. София, 02.10. 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 3417 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ответника по делото Н. А. А. срещу определение № 432/20.07.2018 г., постановено по ч. гр. дело № 345/2018 г. на Варненския апелативен съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 3552/21.05.2018 г. по гр. дело № 1792/2017 г. на Варненския окръжен съд – в частта, с която е оставена без уважение молба по чл. 83, ал. 2 от ГПК на жалбоподателя за освобождаването му от внасяне на държавна такса по подадената от него въззивна жалба срещу решение № 272/19.02.2018 г., постановено по същото първоинстанционно гр. дело.
Частната касационна жалба е подадена в срок, от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд, поради което е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение.
В изложението към жалбата от страна на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно предпоставките за освобождаване от внасяне на държавна такса при представяне на декларация по чл. 83, ал. 2 ГПК и необходимостта от извършване на преценка доколко материалното състояние на страната, съпоставено с размера на цялата държавна такса, ? позволява нейното заплащане; и 2) длъжен ли е съдът, при отказ за освобождаване от заплащане на държавна такса, изрично да констатира в мотивите си, че молителят разполага с достатъчно средства да заплати таксата, и следва ли съдът да направи съпоставка между доходите на молителя и дължимата държавна такса с оглед възможността да бъде платена от него. Жалбоподателят поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, с което навежда допълнителното основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като посочва следните съдебни актове: определение № 496/10.07.2013 г. по ч. т. д. № 2492/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, определение № 603/25.05.2014 г. по ч. т. д. № 2139/2014 г. на II-ро търг. отд.на ВКС, определение № 686/12.12.2014 г. по ч. гр. д. № 7091/2014 г. на I-во гр. отд. на ВКС, определение № 66/12.02.2016 г. по ч. гр. д. № 136/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и т. 12 от тълкувателно решение (ТР) № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответницата по частната касационна жалба – ищцата К. Х. В. в отговора си излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Първоинстанционният съд е отхвърлил молбата по чл. 83, ал. 2 от ГПК на жалбоподателя, тъй като последният не е изпълнил указанията на съда да представи декларация за имущественото си състояние и доказателства за трудовата си заетост и притежаваните от него недвижими имоти.
Въззивната инстанция е приела, че пред нея жалбоподателят е представил доказателства, че не работи по трудов договор, както и декларация, че няма други доходи, разведен е и няма недвижими имоти, от които да получава доходи. Апелативният съд е приел, обаче, че тази декларация не съдържа доказателства за притежаваното от жалбоподателя имущество, а в отговора на частната жалба се съдържат твърдения и доказателства, че той притежава права върху поне три недвижими имота. С оглед на това въззивният съд е приел, че не е важно дали жалбоподателят има доходи от тези имоти, а че има възможност да реализира доходи от тях, и следователно – той може да си набави средства да заплати дължимата държавна такса, която е в размер 659.30 лв.
Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване на въззивното определение следва да се допусне, тъй като въззивната инстанция е разрешила изведените от жалбоподателя правни въпроси, в противоречие с посочената от него практика на ВКС, която се споделя от настоящия съдебен състав. В посочените определения на ВКС е прието, че по молба на страната за освобождаване от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставките за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса, въз основа на декларацията и доказателствата за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото. След изясняване на общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства съдът е длъжен да ги съпостави с пълния размер на дължимата държавна такса и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства, за да заплати дължимата държавна такса или част от нея и разноските по делото. В подобен смисъл е и приетото в мотивите към т. 12 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно, – че искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК, дори когато е направено при обжалване на съдебен акт, се преценява не само с оглед на конкретно задължение да се плати държавна такса или съдебни разноски по жалбата, съответно във връзка с отговора по нея, а доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и съдебните разноски в съдебното производство; когато съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, че няма да може да упражнява предоставените й процесуални права по делото, я освобождава от заплащането им по чл. 83, ал. 2 от ГПК и това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, доколкото няма промяна в обстоятелствата. В определение № 496/10.07.2013 г. по ч. т. д. № 2492/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и определение № 603/25.05.2014 г. по ч. т. д. № 2139/2014 г. на II-ро търг. отд.на ВКС е прието и че притежаването на недвижими имоти не доказва реализиране на доходи от тях, както и че възможността за реализиране на такива доходи (наем) не може да се предполага.
В противоречие с тази практика на ВКС, респ. – и неправилно въззивният съд е приел, че жалбоподателят има възможност да реализира доходи от недвижими имоти, което е довело и до неправилния извод, че той може да си набави достатъчно средства, за да заплати дължимата държавна такса в размер 659.30 лв.
Жалбоподателят е представил по делото доказателства, че не работи по трудово правоотношение; декларирал е, че е разведен и че няма и други доходи, както и недвижими имоти, от които да получава доходи. По делото има доказателства, че жалбоподателят е собственик на два недвижими имота. Първият от тях е процесният апартамент в [населено място], за който предявеният по делото иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД е уважен с обжалваното първоинстанционно решение, и в който жалбоподателят живее. Вторият имот е дворно място с площ 913 кв.м. с жилищна еднофамилна сграда със застроена площ 53 кв.м. и две сгради, съответно – 22 кв.м. и 9 кв.м., съставляващи допълващо застрояване, който имот се намира в [населено място], общ. Г.. По делото са налице признания на жалбоподателя, че той притежава и ? идеална част от друг апартамент в [населено място] – в съсобственост със свой племенник. Настоящият съдебен състав намира, че жалбоподателят не би могъл да извлича доходи от наем от тези имоти, които да са достатъчни (при липсата на други доходи) както за неговата ежедневна издръжка, така и за заплащането на дължимата държавна такса в размер 659.30 лв. В първия имот жалбоподателят живее, а и той е спорен по делото; вторият имот е в малко населено място (село), където не може да се очаква голямо търсене на жилищни имоти под наем; третият имот е съсобствен с друго лице и също няма данни той да се отдава под наем. По делото са налице и доказателства (обсъдени и в обжалваното първоинстанционно решение), че цената по процесния предварителен договор е била заплащана на части по банков път на жалбоподателя, но също и – че на датите на банковите преводи той е теглел сумите и ги е предавал на друго лице, като тези обстоятелства също продължават да са спорни по делото. При така установените обстоятелства по делото, настоящият съдебен състав намира, че жалбоподателят не разполага с достатъчно средства, за да заплати държавната такса в размер 659.30 лв., дължима за предприетото от него въззивно обжалване. Поради това, за да може той да упражни надлежно това свое процесуално право на жалба, на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК следва да бъде освободен от внасянето на тази дължима държавна такса.
По горните съображения, обжалваното въззивно определение, като неправилно, следва да бъде отменено, и вместо него следва да бъде постановено уважаване на молбата по чл. 83, ал. 2 от ГПК на жалбоподателя. Делото следва да се върне на първоинстанционния съд за извършване на по-нататъшни съдопроизводствени действия по администрирането на подадената въззивна жалба.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 432/20.07.2018 г., постановено по ч. гр. дело № 345/2018 г. на Варненския апелативен съд.
ОТМЕНЯ същото определение № 432/20.07.2018 г., постановено по ч. гр. дело № 345/2018 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 3552/21.05.2018 г. по гр. дело № 1792/2017 г. на Варненския окръжен съд – в частта, с която е оставена без уважение молбата по чл. 83, ал. 2 от ГПК на Н. А. А. за освобождаването му от внасянето на държавната такса по подадената от него въззивна жалба срещу решение № 272/19.02.2018 г., постановено по същото първоинстанционно гр. дело; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСВОБОЖДАВА, на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, Н. А. А. от внасянето на държавната такса в размер 659.30 лв., дължима по подадената от него въззивна жалба срещу решение № 272/19.02.2018 г., постановено по гр. дело № 1792/2017 г. на Варненския окръжен съд.
ВРЪЩА делото на Варненския окръжен съд за извършване на по-нататъшни съдопроизводствени действия по администрирането на посочената въззивна жалба.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: