О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 443
София, 07.05.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети април през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4619 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. Б. Р. от с. Б., общ. Самоков, чрез процесуалния й представител адв. П, против въззивното решение № 419 от 16 юни 2008 г., постановено по гр.д. № 408 по описа на Софийския окръжен съд за 2008 г., с което е оставено в сила решение без номер от 13 февруари 2008 г., постановено по гр.д. № 393 по описа на районния съд в гр. С. за 2007 г.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно, защото са нарушение материалния закон, допуснати са съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано, тъй като касаторката е единствена наследница на дядо си и баща си, които са притежавали поземлени имоти, както е посочено в емлячния регистър от 1923 г., който пък е допустимо доказателство по смисъла на чл. 12 ал. 2 от ЗСПЗЗ; касаторката е придобила имотите чрез наследствено правоприемство, поради което към момента на кооперирането им именно тя е била собственица; без значение е кой е внесъл процесните земи в ТКЗС през 1958 г., тъй като кооперацията ги е ползвала. В изложение към касационната жалба, без да се извежда какъвто и да е въпрос, се изброяват решения на ВКС и на СГС. С друго допълнение се сочи, че се поставят следните въпроси: данните, съдържащи се в емлячните регистри, годно доказателство ли са по смисъла на чл. 12 ал. 2 от ЗСПЗЗ за установяване на правото на собственост в производство по чл. 11 ал. 2 от ЗСПЗЗ; настъпило правоприемство по закон преди и до момента на кооперирането следва ли да се преценява при определяне на лицето, имащо право на земеделска реституция; в производството по чл. 11 ал. 2 от ЗСПЗЗ има ли значение кой е внесъл имотът в кооперацията или е достатъчно да се установи само фактът на кооперирането им. Прилагат се две решения на ВС по дела от административен характер, три решения на ВКС и Тълкувателно решение № 2 от 1996 г. на ОСГК на ВС.
Ответниците не дават отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С атакуваното решение въззивният съд приел, че към 1923 г. дядото на ищцата е бил собственик на процесните земи; не са събрани доказателства за правото на собственост на сина му Б. , (който е и баща на ищцата) защото качеството му на наследник не удостоверява само по себе си правото на собственост до смъртта му през 1934 г.; дори и той да е бил собственик, за периода до кооперирането няма доказателства кой е бил собственик на имотите, а и липсват доказателства кой е внесъл имотите в ТКЗС през 1958 г. , за да бъде изследвано евентуално придобиването им по давност по реда на чл. 34 от Закона за давността (отм.).
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 от ГПК за допускане на жалбата до касационно разглеждане. Повдигнатите процесуалноправен и материалноправни въпроси са съществени, но разрешаването им е сторено в съответствие с правилата на закона. Съществен е онзи въпрос по материалния или процесуалния закон, от който зависи законосъобразното решаване на делото по конкретния спор и по който, ако съдът би постановил обратното, би било постановено различно решение на спора.
Макар и касаторът да не е посочил конкретно основание за допускане до касационно обжалване, представената практика води до извода, че се претендират основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 и 2 от ГПК. Тук следва да се отбележи, че по смисъла на чл. 130 ал. 2 от Закона за съдебната власт задължителни за съдилищата са само тълкувателните решения и постановления, а по разрешенията на отделни състави на върховния съд може да се твърди противоречиво разрешаване от съдилищата на съществени материалноправни или процесуалноправни въпроси. Освен това противоречивото разрешаване може да се търси само в рамките на гражданското съдопроизводство, поради което позоваването на решения по дела от административен характер не обосновава наличието на основанието по чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК.
Атакуваното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане до касационно обжалване по реда на чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК. Посоченото задължително за съдилищата тълкуване не е нарушено от въззивния съд, тъй като точно е определен предметът на иска. Разрешенията на поставените въпроси не са сторени и различно от разрешения, доколкото такива подобни решения са представени, дадени от различни съдилища в производството по чл. 11 ал. 2 от ЗСПЗЗ. Всяко едно разрешение (по което всъщност са поставени и съществените въпроси) е конкретно за разглеждания спор и следва да бъде съобразявано в контекста на установените по него факти. Изваждането на твърдения извън този контекст не посреща изискването разрешението да е важно за съответния спор.
Не е изобщо спорно дали данните в емлячните регистри са годно доказателство по смисъла на чл. 12 ал. 2 от ЗСПЗЗ за установяване на правото на собственост изобщо за земеделската реституция, а не само в производството по чл. 11 ал. 2 от ЗСПЗЗ. В разглежданата хипотеза обаче съдът правилно е съобразил, че между писмените доказателства и моментът на внасянето на имота в ТКЗС са изминали 35 години – достатъчно дълъг срок имотът да е бил придобит от друго лице чрез някой от възможните способи за това. По същата причина съдът е посочил, че писмено доказателство за внасянето на имота на името на касаторката би преодоляло несигурността на този прекалено дълъг срок, за който няма каквито и да е писмени данни, а не че има значение кой конкретно е внесъл имота в ТКЗС. На последно място, вярно е, че настъпилото наследяване следва да се отчита при определяне на лицето, легитимирано да получи имоти по реституция, но принадлежността на правото на собственост предвид обстоятелството, че касаторката се е родила в годината на смъртта на баща си, а от раждането й до кооперирането на имота са изминали също повече от 20 години, достатъчни за придобиването на имота по давност, носи несигурност в твърденията й за това, че е собственик на претендираните земеделски земи. Ето защо разрешението на поставените от касаторката въпроси не е сторено нито в разрез с практиката на ВКС, нито пък е разрешено по начин, различаващ се от този, използван от други съдилища.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 419 от 16 юни 2008 г., постановено по гр.д. № 408 по описа на Софийския окръжен съд за 2008 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: